Димитър Димитров
Петстотин години, след като Европа беше спасена от Българския Кан Тервел и войските му под стените на Константинопол (717), към нея се задава по-страшна опасност, този път от изток – монголците на Чингис хан.
Империята на Чингис хан се простира от Тихия океан до Каспийско море, два пъти по-голяма от Римската империя и от Арабския халифат, най-голямата империя в историята на света Конфликтът на монголците с Европа (първо с куманите и руснаците) е провокиран от съперничеството за Черно море и търговските пътища от неговите пристанища на север между европейските морски сили Генуа и Венеция, които отдавна се сблъскват там (да си спомним Енрико Дандоло и IV кръстоносен поход). Те обещават големи парични облаги на Чингис хан и в 1221 г. той заповядва поход през Кавказ в някогашните земи на Кубрат (Велика България). Народите, населяващи тогава тези територии, се обединяват около куманите, водени от хан Кутен от династията Тертер, за да се отбраняват. Монголците, водени от Джебе и Субетей, са посрещнати от обединени войски на кумани, лязиги, алани, кавказки българи, волжки българи и хазари (50 000) и тяхното настъпление е спряно. Впоследствие обаче куманите, подкупени от венецианците и монголците, се отмятат от съюза и останалите се оттеглят. Голяма стратегическа грешка на куманите, която ще ги преследва в следващите 20 години и ще струва живота на Кутен, но и на стотици хиляди европейци. Монголците, разбира се, не спазват договора и продължават на север. Едва в този момент и руските княжества оценяват заплахата и влизат в съюз с притиснатите кумани. В битката при река Калка в 1223 г. монголците разбиват обединените руски и кумански войски в едно сражение, което трябва да се изучава в учебниците като пример за военна некомпетентност В това сражение загива и един от пълководците, Черниговският княз Мстислав, а куманите се изтеглят, стъпквайки руските линии. Възпяваната столетия като героична битка на русите, битката при Калка всъщност е един погром на некоординирани феодални военни формирования, нанесен им от дисциплиниран и грамотен противник.
Много скоро обаче монголците ще се срещнат със съвършено различен противник – Волжка България.
За разлика от разпокъсаните руски княжества волжките българи са се отличавали с разнообразна стратегия и координиране на воденето на бойните действия, което е било възможно само при наличие на военни традиции и военна дисциплина, осигурени от високоорганизирана държавност. Те винаги добре са планирали действията си във всеки един момент на сражението. Обикновено по-малобройни, те е трябвало да планират така сраженията, че да се излагат на по-малко рискове чрез голяма мобилност и усъвършенстване на боя от разстояние, както отбелязва по отношение на дунавските българи византийският император Лъв VI Мъдри в трактата си „Тактика”. Поради дисциплината и координацията си българите са можели във всеки момент да се разделят на малки части и дори да се разпръскват, като в определен момент отново да се концентрират във всяка точка на полесражението по заповед и/или зададен предварително план. Бойният строй винаги е имал необходимата дълбочина за реагиране в хода на сражението. Всичко това ги прави равностоен противник на монголците въпреки че не разполагат с техните огромни резерви, черпени от най-огромната за времето си империя.
За сражението при Сaмарската Лука (1223), т. нар. Овча битка, няма да намерите почти нищо в стандартните исторически коментари и почти нищо в Wiki. Дори в повечето случаи тя се прескача и „монголците преминават през Волжка България напът за Централна Азия”. Обикновено се твърди, че след битката при Калка „уморените” монголци се изтеглят на изток към Централна Азия и „минават” през Волжка България. Както се вижда на картата, те не се изтеглят на изток, а се насочват на север, а при Волжка България спират и се обръщат в обратна посока, където при устието на Волга (според някои данни) се сражават с чакащите ги там кумани. Дори посоката им е югозапад, ако правилно се ориентира компасът, което може да се обясни само с преследване.
По политически причини тази битка не се коментира. А става въпрос за единственото значително поражение на монголците, докато е жив Чингис хан и единственото в тяхната 20-годишна военна кампания за завоюване на Европа. По времето на Чингис и сина му Огедей монголците са губили само три битки – в Сибир от Тумед в 1215 г., от Джалал ал Дин в Хорезъм в 1221 г. и от мамелюците при Аин-Джалут в Галилея.
Понякога се твърди дори, че волжките българи са загубили битката!? Вярно е, че за нея има само един писмен източник „Аl Kamil fi at Tarikh” („Завършената история”) на арабския историк от кюрдски произход Али ибн ал-Атир, написана преди 1233 г., само 10 години след битката. Понеже този източник е почти неин съвременник, се изтъква аргументът, че Ал-Атир бил „живял далеч от мястото на битката”, което е несериозно, тъй като той е живял в Диарбекир, по това време в монголската империя. В това свидетелство се съобщава за пълно поражение на монголците – „те паднали под мечовете от всички страни. Повечето загинали и много малко избягали”. Руският академик, българинът Гусман Хилилов, цитирайки този източник, споменава специални заграждения, построени от българите и дава цифрата 4000 за загиналите монголци, както и че 1000 попадат в плен заедно с пълководеца Кутай (внук на Чингис хан).
Пленниците били откупени на позорната цена един воин за една овца, а Кутай е просто освободен, което показва добро владение и на психологическата война от страна на българите. От този епизод идва името на битката – „Овчата битка”. Малко след това поражение великият Чингис хан умира.
Волжко-българският историк от 17 век Бахщи Иман също дава подобна картина, като описва битка на три етапа, проведена под пълния контрол на българското командване, и със същия изход. Спори се за броя на войските от двете страни, като отново най-често се твърди, че той не може да се определи. Но има косвени податки в това отношение. Добре известна е организацията на тяхната войска, определена от Чингис хан, и като такава винаги строго спазвана. Най големите единици са били съставени от 10 000 конници, като всеки такъв корпус е бил воден от един от членовете на неговото семейство, неговите братя, синове, внуци и племенници или определени пълководци с доказани качества. В случая пред Булгар монголците са водени от най-великия си пълководец Субетей и от Бату, Джебе, Джочи и Кутай, което означава, че техните сили са били минимум 50 000 конници, което обаче не означава, че всички конни корпуси взимат участие в битката.
От споменатите по-горе източници можем да направим следната възстановка на „Овчата битка”, или битката при Самарската Лука. Българите са били подготвили полесражението много внимателно, като са разположили своята първа линия на входа на долината (лука-та), встрани са разположили стрелци от едната страна на долината, скрити зад гористо възвишение, така че не са могли да бъдат забелязани от монголците, втората линия е била разположена зад редица от свързани коли и трета – на изхода от долината, също невидима за противника. Поради невъзможност да се разгърнат, монголците атакуват с един корпус който преодолява първата линия на защитата, която се изтегля в „безредие”, а монголците са пропуснати до края на долината, където са спрени от втората линия. Монголците продължават въпреки жертвите и преодоляват втората линия, като на изхода се прегрупират, вероятно подкрепени от авангарда на втория корпус, пресичащ необезпокояван по долината. В този момент те са атакувани от третата българска линия, тежката конница, водена от самия кан ГабДула Челбир (името му ясно показва династията, на която е принадлежал – Дуло). В челния сблъсък на двете тежки конници движението на монголците е спряно, при което стрелците зад възвишението започват обстрел на долината, чрез стрелковата техника „елипса”, при която стрелите падат отгоре и покриват определена територия, която пряко не се вижда от тях. Поставени в това тежко положение, монголците опитват организирано отстъпление от долината, за да се прегрупират отново пред нея, което дисциплинирано изпълняват въпреки тежките загуби. Но на полето пред нея са атакувани отново от българската конница и от първата линия, която се е прегрупирала в техния гръб, като освен това са изложени на обстрел от три страни. Загиват 4000 и са пленени 1000 заедно с Кутай, който вероятно е водил първия корпус. На практика са унищожени 50% от състава на първия корпус, което е загуба, която монголците никога не са претърпявали преди и няма да претърпят до края на войната за Европа.
Шокът от това сражение е такъв, че те до 1229 г. не посмяват да си отмъстят, първият наказателен поход е именно в тази година, в който те отново са отблъснати. За съжаление, през тези 5 години нито руси, нито кумани проявяват далновидност, не се създава троен съюз, който единствен би могъл да спаси земите им. Нещо повече, в този период русите няколко пъти атакуват Волжка България в стремеж да откъснат нейни територии. Следват неуспешни походи на монголците срещу българите, в 1232 г. и в 1235 г., завършили с големи загуби и за двете страни. До 1236 г., когато изтощените и намалели български войски са победени и Булгар най-после е превзет Войната между волжките българи и монголците продължава 13 години. Равносметката е, че от 1223 до 1241 г. времетраенето на монголската Европейска кампания, която завършва пред стените на Виена, от общо 18 години военни кампании на монголците 13 са срещу българите, а 5 – срещу кумани, руси, поляци, унгарци, австрийци и техните съюзници.
Много обяснения са търсени и давани, за това, как монголците за няколко десетилетия покоряват толкова земи и народи, как успяват да спечелят толкова сражения с толкова много и различни противници. Например техният най-известен пълководец Субетей е водил 20 военни кампании, спечелил е 65 сражения… и е загубил едно – именно Овчата битка. Сред десетките различни мнения и анализи на военните специалисти преобладава едно – този успех на българите се дължи на най-силното им оръжие – техния лък. Композитният, съставният и/или рефлексният лък е разработен много преди тях в Централна Азия от древните хунори. Това страшно оръжие, в близки модификации, е било притежавано от всички техни наследници, скити, хуни, българи, кумани, тюрки и разбира се, монголци. Това е главната причина за равнопоставеността между българите и монголците (донякъде и кумани, и унгарци) в битката от дистанция. Това е и една от причините за дългия равностоен българско-монголски конфликт.
Българският рефлексен лък е несравнимо оръжие в сравнение с масовия прост лък, дългия (английския) лък и арбалета. Той е бил изключително далекобоен, достигайки врага с елипсовидна (падаща) траектория до над 400 м (рекордът е 1300 м), с която е поразявал формиран в строй враг (стреляло се е по пространство, при което стрелите падат отгоре), без той да има възможност да го види. Племенникът на Чингис хан Еунге с непряка траектория поразил цел на 536 м, което е изисквало голямо умение В пряк обстрел до 300 м стрелите на българския рефлексен лък са пронизвали мрежеста ризница, а до 150 м – плътна броня, като при пряк изстрел до 50 м – дори най-здравата рицарска броня. Изстрелвал е до 12 стрели в минута, като простият лък е успявал 6, а арбалетът – 3. В това си качество той е превъзхождал огнестрелните оръжия до изобретяването на задно-зарядната пушка. Поради малкия му размер (120–140 см) и материалите, от които е бил съставен, той се е натягал с малко усилие (20 кг) сравнение с простия/дългия лък, който е изисквал 60–80 кг, а освен това е тежал по-малко от тях. Българите са ползвали няколко вида стрели за различни предназначения, включително създадените от хуните, всяващи ужас, „свирещи” стрели, с които са разполагали и монголците – и с които е предизвикван психологически шок у неприятеля. епилог Киев, Краков и Пеща са превзети от монголците в рамките на една година. В битката при Мохи в 1241 г. почти всички унгарски бойци (10 000) загиват, а Унгария губи 25% от населението си. Във Варшава има „Паметник на Незнайния воин”, възпоменаващ битката при Легница, в която монголците унищожават цвета на полското рицарство, а в Унгария битката при Мохи се смята за свещена. Смъртта на Огедей спасява Виена, тъй като наследниците му се изтеглят от Европа, за да изберат нов велик хан. По пътя един техен корпус, минаващ през Дунавска България, е отблъснат от цар Иван Асен II след сражение, към което нашите историци не проявяват интерес.
В 2002 г. като зам.-председател на „Българското парламентарно лоби за подкрепа на българите в чужбина” писах писмо до губернатора на гр. Самара с предложение българска парламентарна и бизнесделегация да посети Самарска област и освен разговори за сътрудничество да постави мемориална плоча в памет на Овчата битка. Получих любезна покана за такова посещение, но и любезен отказ да се постави плоча, тъй като „историците не са установили къде точно се е състояла битката и че има сформиран научен екип с цел да установи мястото и когато го определят, ще може да се постави и плочата” (цитат по памет) . Днес, 18 години по-късно, явно още не са го установили.
Както пише в „Заявление” на Казанския меджлис от 2 август 1992 г.: „Столетия наред българската държава е запазвала и прикривала европейската и азиатската цивилизация от завоеватели”. Ясното съзнание на нашите родственици от Казан за техния исторически принос и военна доблест трябва да изпълва и нашите сърца с национална гордост, което да ни позволи да направим този принос достояние и на Европа! И един ден може би ще се поклоним и ние на военен мемориал в Самарска лука!
