„Граф Цепелина оттук мина и си замина, о, Боже мой!“ Нали така се пееше в онази достатъчно стара и достатъчно позната песничка от времето на старите шлагери. Та и бившият премиер на Република Македония, основател и първи лидер на ВМРО–ДПМНЕ Любчо Георгиевски, който прекара два дни в София, поговори с български политици, с които му бяха уредили срещи, даде няколко интервюта тук-там и отпътува за Скопие. Все с мисия да се опита да разясни ситуацията в родината му, да обясни причините за поредната, но доста яростна антибългарска кампания. И да се опита да омекоти позицията на българската страна преди решаващите за Република Северна Македония дни по пътя на нейната европейска интеграция. И си замина, о, Боже мой!
Не мога да отрека, че Любчо Георгиевски се държа достойно в публичните си прояви, а вероятно такова е било поведението му и по време на срещите, за които в публичното пространство проникнаха лаконични сведения. Което научихме, го узнахме повече от медиите в Скопие, отколкото от нашите. В едно интервю, дадено точно на деня петък, 23 октомври, деня на създаването през 1893 г. на ВМРО, пред скопската телевизия Сител вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов заяви, че се е видял с госта и че около „час и половина си направихме хубав моабет“.
Това, ако не друго, би трябвало да означава, че разговорът е преминал в приятелска и непосредствена атмосфера, в която биха могли да бъдат изречени и някои откровения, които да не стават за публична консумация. Все пак двамата – Каракачанов и Георгиевски, се познават отдавна, знаят си позициите, помагали са си взаимно – повече Каракачанов на Георгиевски, отколкото обратното, та никак не се съмнявам, че „моабетът“ е вървял свободно и е минал полезно. Любчо Георгиевски се видя и с външния ни министър Екатерина Захариева, с която, ако се вярва на няколкото фотоса в социалните мрежи от срещата, настроението е било приятелско и топло. Не чух и не разбрах нищо от разговора на госта от Скопие с „дясната ръка“ на карантинирания президент Румен Радев – шефът на администрацията му Димитър Стоянов. Но не изключвам Стоянов да е повторил пред Георгиевски твърдата позиция на Радев по отношение на историята и т. нар. „македонски“ език, която той отстоява. И която, свидетел съм на това, още миналата година, през май в Скопие, той изрази пред току-що избрания президент на Северна Македония Стево Пендаровски.
Не че останахме изненадани от позициите, които Георгиевски изложи в интервютата си, дадени на български медии. Поне за хората, които следят отблизо и отдавна неговата политическа дейност, в неговите анализи на актуалната ситуация в страната му и отношението му към българско-македонските отношения, а и към България, някаква особена изненада нямаше. Като добавим изразяваната от него неведнъж надежда (и този път в София също) за доброто бъдеще на двустранните ни връзки и за важната роля, която днешните политически елити от двете страни на границата имат да играят за това. Но това и не е толкова важно – важен е самият факт на визитата на Георгиевски у нас
като част от опитите за спасяване на политическия диалог между София и Скопие
и за запазването жив, ако може така да се каже, на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, подписан на 1 август 2017 г.
Не поставям под съмнение добрите намерения на Георгиевски да убеди българската общественост колко е трудно на премиера Заев и на президента Пендаровски в този момент да вземат решения, с които да отговорят на българската позиция в двустранните отношения. Ако все пак имам резерви, макар и твърде малки, те са по отношение на идеалните мотиви за визитата. Все пак от момента, в който през 2003 г. Георгиевски сдаде поста лидер на ВМРО–ДПМНЕ на Никола Груевски и потъна в политическо отшелничество, той започна да се занимава с бизнес, който, доколкото чувам, върви добре.
Нищо лошо, разбира се, но лично мен тази страна на живота на Любчо не ме е занимавала особено, повече съм проявявал интерес към анализите на политическата ситуация в страната, които прави от време на време, както и от неговата позиция по отношенията с България. В това число и книгите, които той издаде, за да се опита да анализира живота си и делото си като политик в суверенна и независима Република Македония, сега вече Северна. Имам ги, последната ми я изпрати по приятел от Скопие с посвещение, а тя е изповедна и достатъчно откровена. Но показва за пореден път, че Георгиевски „знае“ историята, разчита я правилно и е искрен приятел на България. А това, особено в тази ситуация на остра антибългарска кампания край Вардар никак не е малко. И заслужава нужното уважение. Затова, както казах по-горе, нищо в неговите изречени думи у нас през тези два дни не ме изненада!
Това, което обаче ме притеснява, е самият факт на идването на Георгиевски. Толкова ли е нарушена комуникацията между институциите в София и в Скопие, толкова ли ниско е паднало доверието между тях, толкова ли „изгубени в превода“ са връзките между политиците от двете страни, че да се налага Георгиевски да предприема подобна „омекотяваща“ мисия? Къде остана онази магия на очевидното приятелство между Заев и Борисов, между техните министри и сътрудници, която ни омая само преди три години и няколко месеца след подписването на Договора? Толкова ли бързо се стопиха надеждите за премахване на десетилетните наноси на взаимно недоверие, насаждано упорито от предишните власти от двете страни на границата? И само българското искане за изчистване на проблемите с общата история, езика, малцинството и така нататък, ли е мотивът един бивш политик да идва пожарно в София и да се опитва да предлага
„да разберем“ невъзможността на политическия елит в Скопие
да направи това, което е нужно, но според тях, крайно трудно. Впрочем, какъв „елит“, Боже мой, става дума за премиера Зоран Заев и част от неговия правителствен екип.
Да кажа направо: щом българо-македонските отношения опряха дотам Любчо Георгиевски, при цялото ми приятелско отношение с него, да идва и да се опитва да ги стопли, това не е на добре. А ако се окаже вярно, че визитата на бившия премиер и лидер на ВМРО-ДПМНЕ е била внушена от премиера Зоран Заев, каквито намеци имаше, ще се наложи да поставим под съмнение и ефективността на механизма на личните срещи и контакти на Заев с българския премиер Борисов. Двамата трябва да се срещнат на 10 ноември в София, за да съпредседателстват така наречения Берлински процес за приобщаването на Западните Балкани към Европейския съюз. Досега винаги техните лични срещи – дали в София, или в Скопие, са се оказвали решаващи за придвижване напред на двустранните отношения.
Сега, какво? Заев няма увереност, че срещата му с Борисов ще изиграе същата роля както досега? Казвам това с ясната сметка, че
Георгиевски в София
не се видя с премиера ни
а с хората, които функционално имат пряко отношение към оформянето и поддържането на българската позиция по отношение на европейската интеграция на Северна Македония. И които биха могли да помогнат на Борисов да определи позицията си. Тънка дипломация, нали? Да видим дали ще има и практически резултат.
И нещо лично – когато преди няколко месеца започнах да говоря и пиша за „дълбоката държава“ в Северна Македония, която диктува поведението към България, приятели ме попитаха иронично: Чакай, това да не са Щатите, къде в тази малка Македония „дълбока държава“? В София Любчо Георгиевски заяви, че тя съществува и че въпреки нея българско-македонските отношения имат бъдеще. Даже я дешифрира тази местна „дълбока държава“ – добре позиционирани журналисти, университетски преподаватели, държавни институции и работещите там, службите за сигурност. Точно и ясно! В един по-дълъг разговор бих могъл да назова и някои от личностите, които я олицетворяват, без онези, които някъде от тъмнината дърпат конците. Надявам се някога и това да стане.
Стига да не е късно!
