Ако някой ви каже, че решението на българското правителство, изразено от министъра на външните работи Екатерина Захариева, да не подкрепи преговорната рамка на Република Северна Македония за влизане в ЕС го е изненадало, кажете му „да си гледа работата”. Но ако някой ви каже, че край Вардар до последния момент са имали други очаквания и тайно са лелеяли надежда, че всичко това няма да се случи, можете да го поздравите като познавач на ситуацията.
Миналата седмица колеги от Скопие ме поканиха да участвам онлайн от София в тяхното телевизионно предаване, посветено на отношенията между двете страни и перспективата България да наложи отлагане на старта на преговорите на Република Северна Македония за членство в ЕС. В един момент водещият Младен Чадиковски ме попита защо точно сега, в този важен момент за тях, България налага своята позиция като член на европейското семейство. Чакайте, чакайте, отговорих, защо казвате „сега”? Рамковата позиция на българското правителство бе приета единодушно и обявена през октомври на миналата година. Няколко дни след това тя бе оформена и гласувана като Декларация на Народното събрание, при това с подкрепата на депутатите от всички политически сили. Да си призная, скоро не съм бил свидетел на такова единодушие, каквото бе демонстрирано тогава. Може и да съм имал резерви по отношение на някои от точките, включени в документите. Но пък изпитах задоволство, защото от години настоявам, че ако има въпрос, по който политическите сили у нас – управляващите и опозицията – трябва да заровят томахавките и да формират единна платформа за действие, това е отношението към нашите съседи от югозапад. Нека се карат за бюджети, за заплати и пенсии, за истанбулски конвенции и права на човека, това е работата на един парламент. Но когато става дума за Македония, към която имаме специфичен интерес, позицията трябва да е обща, консолидирана и твърда… „А Каракачанов?” – се опита да ме прекъсне водещият. „Каракачанов, какво? Той говори тези неща, които сега ви дразнят, от поне 30 години, какво ново и изненадващо има тук, та ме питате „Зaшто баш сега?” Така горе-долу приключихме.
Да бъдем честни – наистина в Скопие до последния момент се надяваха, че нещо може да се промени и България да се откаже от позицията си. Надеждите се адресираха в много посоки: първо, към онази фраза на бившия ни президент Петър Стоянов, според когото Македония е най-романтичната част от българската история. Да не ви припомням какви бяха реакциите в Скопие по онова време, какви лични обиди и нападки бяха отправени към Стоянов, към София, България и българите. И понеже нашите връзки с държавата оттатък границата са пълни с парадокси, ето още един: това, което ги разсърди толкова дълбоко, се превърна в усещане, че романтичното отношение към Македония може да бъде използвано в полза на Скопие. Както често е ставало в миналото впрочем. Този български романтизъм, това майчинско чувство по отношение на братята край Вардар ни вкара в толкова войни, от които излязохме със сериозни загуби, които горчат още. Причини за това – колкото искаш. И понеже в Скопие знаят за това, пък и ние даваме нови и нови примери на прошка по отношение на техните лудории, се надяваха все пак този рефлекс да е достатъчно съхранен у достатъчно много хора, които да окажат влияние, и властите ни да си затворят още веднъж очите.
Колкото и да е била поръчкова социологията, която изнесе на бял свят факта, че около 84% от българите не искат Република Северна Македония да получи българската подкрепа, все пак тя предизвика истински шок в Повардарието. „Ама вярно ли е, ме питаха колеги от Скопие, коя е тази агенция, кой е поръчал изследването, сериозна ли е и може ли да й се вярва?” Е, в този случай общото настроение съвпадна с действията на управляващите, които не се поколебаха да устоят на натиска и да превърнат вербалните си закани в практически политически и дипломатически действия. Край Вардар, както стана ясно и през последните седмици, настояват да приемаме държавата им като суверенен и независим субект със своите атрибути, но и интереси. Тогава да вземат да започнат да схващат, че и България има своите интереси, които не е задължително да съвпадат с онези от Скопие. Както в случая. Което не ми пречи лично аз –по много причини, да си оставам романтик по тази тема, без това да ми пречи да съм стъпил здраво на земята.
Втората посока на надежда бе известна и тя е в интереса на Берлин да завърши успешно своето шестмесечно ротационно председателство на Съвета на Европейския съюз, изпълнявайки обещанието си през декември да се проведе първата междуправителствена конференция между Европейската комисия и правителството в Скопие.
Българският външен министър Захариева, пък и нейният колега, вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов неколкократно заявиха, че над София натиск не се оказва. Вероятно директен – не, защото това би противоречало на изискванията за солидарност, равнопоставеност и партньорство вътре в Европейския съюз. Но
Берлин, както и Брюксел дадоха примери за широко използване на „меката сила”
в своята външна политика. Като удостояването на премиера Зоран Заев с приза за успехи в борбата за правата на човека, който се връчва всяка година от германската Фондация „Фридрих Еберт”. Съвсем не бе случаен фактът, че церемонията по връчването на наградата бе организирана и проведена в Берлин на 16 ноември. Тоест само един ден преди решаващото заседание на Съвета по общи въпроси на 17 ноември, когато трябваше да стане ясно дали България ще изпълни заканата си да каже „не” на старта на преговорите на Република Северна Македония за членство в Съюза. При това похвалните думи към кавалера на приза Заев далеч надхвърлиха протоколната церемониалност и куртоазията при подобни случаи. Премиерът на Северна Македония бе охарактеризиран като един вид балкански визионер, който не гледа към миналото, а към бъдещето. Което си беше послание не толкова и не само към Заев и неговите съграждани край Вардар, но и към съседите на страната му, които очевидно са в плен на своите разбирания за миналото и историята, отколкото към светлото европейско бъдеще на района на Западните Балкани. Какво, да не си помислиха и Хайко Маас, и неговите колеги от канцлерството в Берлин, че не разбрахме цялата тази постановка?
Третата посока и надежда за чудо в последния момент бе отправена към… двамата премиери Борисов и Заев. През всичките години от първия премиерски мандат на Зоран Заев и особено след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество се създаде впечатление, че извън нормалните дипломатически и политически контакти между двете държави, се оформя механизъм, предназначен да решава най-заплетените и наглед нерешими двустранни проблеми. Това е механизмът на двустранните срещи и на личните контакти и приятелство между Заев и Борисов. Нещо заскърца в отношенията ни, нещо не върви, нещо се стопира, но двамата се виждат или се чуват по телефона, уверяват се взаимно един друг какви приятели и братя са – за пример!– и всичко изведнъж тръгва „по мед и масло”.
Сега, през последните седмици, Борисов явно се оттегли на заден план, като експонира двамата си вицепремиери – външният министър Захариева, повече, и министъра на отбраната Каракачанов, по-малко. Неслучайно цялата омраза и злоба на поредната антибългарска кампания оттатък границата е насочена срещу тях. А и срещу евродепутата Андрей Ковачев. Стигна се чак дотам маргиналната открито проруска и левичарска партия Обединена Македония да поиска те да бъдат обявени за персона нон грата в Република Северна Македония. Смехории, сър! Някога мога да ви поразкажа някои неща за нейния лидер Янко Бачев и за скандалите около него с едни изчезнали пари и други неща.
Та къде казвате, че е Борисов?
