И като започна, та така повече от неделя, без да се знае кога ще спре. Но не става дума за обилни валежи от дъжд, а за всичко, което се изсипа към България, нейните институции и политиците й откъм Вардар. Поводът е известен – българското отлагателно „не” на старта на преговорите на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз. Не че в Скопие не го очакваха, макар че до последния момент таяха някаква скрита надежда, че отново всичко ще им се размине и че, вярна на своя национален романтизъм, София ще каже „да”. То не бяха цитиране на Соломоновата притча за двете майки и детето, то не бяха припомняне за най-светлите дни на българско-македонските отношения, то не бяха словесни потупвания по рамото на премиера Бойко Борисов като „истински приятел и брат”, за какъвто публично бе обявен от колегата му Зоран Заев. Тайните надежди се основаваха и на политическата калкулация, че няма начин Германия да не наложи своето над България заради обещанието си, че в рамките на своето председателство на Съвета на ЕС ще организира първата междуправителствена конференция, с което на практика ще даде старта на преговорния процес на Република Северна Македония и на Албания, която често забравяме, за членство в ЕС. Все пак госпожа Меркел не е коя да е и държи на думата си, въпреки че може би не знае българската поговорка „Дадена дума, хвърлен камък”, която впрочем се ползва и от другата страна на границата.
Ако не беше естественото възмущение от „отговора”, който от страна на Република Северна Македония бе даден на политическото решение на правителството ни да каже „не” на този етап за приемане на преговорната рамка на Скопие, дните след 17 ноември щяха да са чудесен период за изследване. Както на медийните нрави край Вардар, така и на нивото на езиковата култура и равнището на чувството за коректност и толерантност сред политическия елит в държавата, доколкото го има, разбира се. Да не говоря за езика и съдържанието на постовете в социалните мрежи, но там долната граница на възпитание е достатъчно ниска, за да се превърне в цивилизован филтър на допустимо и недопустимо.
И понеже се опитвам все още да се държа като член на професионалната журналистическа общност, и понеже имам зад гърба си дълги години работа „на терен” оттатък границата, пък и поназнайвам някои неща и лично някои от „героите” на поредната антибългарска кампания, та затова ще се опитам да характеризирам ситуацията от гледна точка на човек, на който доста неща от действителността в Република Македония, сега Северна, са му минали пред очите.
Ще започна с един личен елемент. Много от хората от Скопие, пък и от цялата държава, които съм приемал за приятели и добронамерени към България, сега разкриха истинското си лице. Което означава най-малко две неща: че или са били неискрени с мен, щом като при предизвикателство като българската позиция за европейския път на страната им са се „отметнали” от това, което сме си говорили. Или пък, че натискът на общественото и медийното излъчване е толкова силен и заразителен, че не са издържали и са се включили в него. Или пък и двете заедно. Дали има и трето, и четвърто… не знам, макар че като се замисля, може би ще открия…
Една от най-неприятните прояви на този език на омразата, при това гарниран с уличен вкус, бе постът на журналиста Зоран Иванов, отнасящ се за Дора Бакояни и Екатерина Захариева. Няма да го повтарям, знаете го. Със Зоран се знаем от дълги години, имало е много поводи да си говорим като разумни хора от двете страни на границата, да споделяме професионални и човешки проблеми. Знам и достатъчно битови подробности за него, но нямам никакво намерение да ги споделям. Само ще кажа, че съм изненадан. И толкова. Живот и здраве, ако съдбата отново ни срещне, знам какво да го попитам и какво да му кажа.
В тази поредица бих сложил и един колега, стар и опитен журналист от Охрид, който в един момент от управлението на Бранко Цървенковски като премиер бе голям медиен шеф в Скопие и по силата на неговите задължения си контактувахме често. И до голяма степен приятно, да призная. В няколко гневни поста на стената си във Фейсбук той категорично препоръча държавата Република Северна Македония да се откаже от искането си за членство в Европейския съюз, защото нямало какво да прави там, щом в ЕС членуват „такива азиатци като българите”…
Втората отлика на това антибългарско цунами бе масовото излизане на публичен припек на личности, които бяхме почнали напълно да забравяме. Особено когато Захариева си позволи малко несръчно според мен да „закачи” Тито. Темата е особено чувствителна за цяло едно поколение в Република Северна Македония, което е напът да достигне края на житейския си път. Не знам дали го помните, но имаше един политик в Скопие в първите години на прехода, който носеше името на някогашния югославски лидер – Тито Петковски. Типичен номенклатурчик и партиен апаратчик в някогашния Съюз на югославските комунисти, след трансформацията му в Социалдемократически съюз Македония (СДСМ), чийто председател сега е Зоран Заев, Тито стана неотменима и силна фигура в политическия живот на страната. Беше кандидат на партията за президент през 1999 г. след „ерата на Киро Глигоров”, но загуби от Борис Трайковски на втория тур, след като водеше на първия. Тогава лозунгът на неговите симпатизанти беше „И след Тито – Тито”, алюзия за връзката на Йосиф Броз с Петковски и опит някогашният авторитет на югославския водач да бъде консумиран електорално от местния македонски съименник.
Известно време Петковски бе и председател на парламента. После създаде своя лява партия, но понеже вече не беше във властта, лека-полека излезе извън светлината на прожекторите. И ето го сега, излиза отново на преден план. И понеже ми е приятел във Фейсбук, му чета постовете, свързани тъкмо с Маршала, писани по повод на думите на Захариева. Човекът, като че се беше успокоил, че е извън голямата политическа игра, осъзнал, че да си пенсионер, не е толкова лошо, пък и бизнесът му в района от Крива паланка до Куманово, където е родното му село Псача, май продължава да върви. Но не. Страстна защита на Йосиф Броз, човекът, дал на македонците държава, език, история, църква и всичко останало за тяхната идентичност, как може да се поставя под съмнение неговата роля. Е, въпреки острия му тон можем напълно да се съгласим с него за изкуствената идентичност а днешните граждани на Република Северна Македония, създадена не по естествения път от векове назад, а по волята на един човек и политик, пък бил той и Йосиф Броз Тито…
Може би вече съм го разказвал, но миналата година през септември група български журналисти, посветени по темата за Македония, участвахме край Охрид в среща с местни колеги. Срещата бе по проект, финансиран от ЕС, организиран от българското посолство в Скопие и спечелен в рамките на силна конкуренция от група журналисти от Скопие, създали свое професионално сдружение. Темата на срещата ни бе как да преодолеем езика на омразата като европейско изискване, говорейки, пишейки и показвайки събитията в македонските медии от България и в българските – от Северна Македония. Стана хубав разговор, създадохме обща онлайн платформа, върху която продължаваме да общуваме колегиално и приятелски, дори в тези тежки дни за отношенията между нашите две държави. И за чест на всички 14–15 участници в диалога, всеки от които е на активна работа на своето професионално журналистическо място, и въпреки високата температура на медийния и обществения натиск засега се опазваме да не пускаме в употреба езика на омразата. За което съм благодарен на всичките участници в срещата.
А иначе извън нас се вихри такава омраза, че се чудя как и колко време ще са нужни тя да бъде заровена под пепелта.
