Николай Големанов
Поне 12 наши видни военачалници са родени в различни краища на Македония.
Преди 105 години, през октомври–ноември 1915-а българските Първа и Втора армия изтласкват от Македония сръбските войски и частите на Антантата. Отдъхват си редица български градове, които след 1913 г. са останали под сръбски контрол. На 24 ноември 1915-а е освободен и Охрид, историческа българска столица (през X и началото на XI век).
Не става лесно. Първо, според щабен бюлетин в охридската равнина се спускат две български колони – северна, откъм Кичево, а друга от изток, от Битоля. Сблъсъците в града продължават целия 24-ти ноември. Но още първото влизане на българския 4-ти конен полк буди радост и възторг сред охридчани.
„В Охрид нашите войски са били посрещнати при неописуема тържественост – пише на 29 ноември 1915 г. вестник „Мир…” – Войските ни са били затрупани от китки и венци, хвърлени от населението, просълзено от радост.”
Хиляди бойци и командири, допринесли за тази победа, са българи от Македония. Така командир на 4-ти конен полк към онзи славен момент е подполковник Йордан Венедиков (1871–1957) от с. Баня. По-късно през войната той е началник-щаб на дивизия и командва бригада. Офицерът, запомнен и като виден български публицист и историк, е повишен в звание генерал-майор към края на 1935 г.
Самият Охрид е роден град за петима български генерали. Сред тях изпъква ген.-лейтенант Климент Бояджиев (1861–1932), който в Първата световна война командва настъпващата от север Първа армия.
През октомври 1915-а на подстъпите към Ниш генералът е впечатлен от красив залез и споделя: „Вижте тази картина, не е ли тя предзнаменование за залеза на Сърбия? А може би и за възкресението на моя Охрид”. (Спомен на полк. Д. Азманов). Пламенен патриот от дете, Климент Бояджиев завършва в София Военното училище през 1883-та. След две години младият подпоручик участва в Сръбско-българската война. Той е сред офицерите ни, учили в генералщабна академия в Италия, сетне бързо си спечелва в армията име на работлив, умен и спокоен мъж.
Винаги присъства в трудните моменти
През 1910 г. е произведен генерал-майор и му е поверено командването на 4-та Преславска пехотна дивизия. С нея той воюва в Балканската освободителна война, по-специално при Лозенград, Караагач, Люлебургаз и Чаталджа. Именно в драматичното сражение при Караагач (16–19 октомври 1912 г.) генералът се откроява с прозорливост и със спокойния темперамент, присъщ на „ония, които творят истински големите дела във войната”.
На 17–18 октомври командващият 4-та дивизия прави силно впечатление с пресметнат риск и със дързък ход против все още силната турска II източна армия на Махмуд Мухтар паша. А към момента позициите на съседните български сили са неблагоприятни и има опасност за фланговете на преславци. Ето мнението на майор Никола Янакиев, тогава началник-щаб на дивизията (по-късно генерал-майор):
„Смелото решение на генерал Бояджиева напълно отговаря на сложилата се обстановка. В най-важната минута срещу най-важния пункт от неприятелското разположение той групира, през нощта срещу 18-и всичките си сили. Това той извърши бързо и незабелязано от противника. Боят се започна рано сутринта на 18-и. Цялата дивизия, събрана в ръката на своя началник, се изтърси като грамаден чук върху неприятелската позиция и последната падна…”
През 1912–1913 г. Бояджиев се прочува сред колегите си като доблестен, уравновесен и смел началник. Свикнал е да наблюдава сражението отблизо и друг офицер подчертава: „Характер спокоен и установен… неговото командване и неговото присъствие в трудните моменти на боя се чувстваха винаги”.
Полк. Димитър Азманов, очевидец на много битки и обрати и военен историк, смята, че в Първата световна война Климент Бояджиев би трябвало да е главнокомандващ или поне началник-щаб на мобилизираната ни армия. Нещата обаче се развиват различно. След Междусъюзническата война Бояджиев около една година е военен министър. През пролетта на 1915 г. става началник на Щаба на армията, но подава оставка, тъй като има сериозни забележки по българско-германската военна конвенция.
Събитията ще потвърдят правотата му. В Първата световна война политически съображения неведнъж пречат на талантливия военачалник – като се започне с прекомерно разтегления фронт, по който настъпва в Сърбия Първа армия.
Все пак още през есента на 1915-а с името му е свързан успехът на две мащабни и сложни настъпателни операции – Моравската и Косовската, която прераства в освободителна мисия за Македония.
Прославеният охридчанин се оттегля ог активна служба огорчен след неуспеха на наредената му „отгоре”, закъсняла и слабо подготвена Леринска (Чеганска) операция през август 1916 г. Сред наградите му са два ордена „За храброст”.
11-а Македонска дивизия
От Охрид е и ген.-лейтенант Кръстю Златарев (1864–1925). Неговото развитие във войската също е типично за звездното поколение български пълководци (родени около 1860 г.). В Сръбско-българската война Златарев се сражава като командир на рота, включително край Сливница. Ранен е. До чин полковник стига през 1910 г.
В Балканската освободителна война командва 29-и Ямболски пехотен полк, който се отличава край Лозенград, Чаталджа и Одрин, а в Междусъюзническата (1913) се бие против гърците при българските градове Кукуш и Горна Джумая.
В Първата световна война Златарев командва 11-а Македонска пехотна дивизия, създадена през август 1915 г. по идея от ВМОРО. Тя е наследник на Македоно-одринското опълчение. В нея се включват и подготвят бежанци от българските земи, откъснати от страната ни. В състава й има и младежи от царството, както и българи, избягали от сръбската и гръцката армии, в които са насилствено мобилизирани.
В началото на септември 1915 г. дивизията наброява 34 745 войници и офицери. Голямата част от офицерите са от Македония. Сред тях личат имената на още двама български генерали, родом от разпокъсаната обширна област. В дивизията командир на Трета бригада е полк. Александър Протогеров (1867–1928). Охридчанинът е виден участник в националноосвободителното движение, ръководен деец във ВМОРО и ВМРО. Протогеров е доброволец в Сръбско-българската война, отличава се в Илинденското въстание, а в Балканската война командва Трета опълченска бригада. От 1916 г. той е начело на Планинската дивизия. В чин генерал-майор е произведен на 1 април 1917-а.
И друг бъдещ генерал от Македония води бригада в 11-а дивизия, това е полковник Григор Кюркчиев (1865– 1925) от българския град Прилеп (виж карето на тази страница).
Пети Македонски пехотен полк командва легендарният български офицер и военен педагог Борис Дрангов, роден в Скопие. Тогава той е на 43-години, подполковник. По-високо звание получава посмъртно, след като загива в подновените през май 1917 г. яростни боеве при Завоя на р. Черна. Дотогава Дрангов неведнъж е гледал смъртта в очите, още от Илинденското въстание през 1903-та и от двете Балкански войни.
Друг именит офицер в дивизията е полковник Петър Дървингов (1875–1958), който е началник на нейния щаб, а по-късно командва нейния Първи полк. Роден е в българския град Кукуш. Като млад той също е революционер и борец за освобождение на българите в Тракия и Македония. В Балканската война той е началник-щаб на Македоно-Одринското опълчение, сетне, както и Протогеров, е сред инициаторите за сформирането на 11-а дивизия.
* * *
Дивизията се сражава в състава на Втора армия, включително в боевете при Криволак, Струмица, Кавадарци и Неготино. През 1916 г. тя влиза в действията против английски части по долината на Струма. По-късно една нейна бригада заема част от Дойранската позиция и през есента на 1918 г. участва в епичните боеве, в които е отблъснато англо-гръцкото настъпление (вж. „Дойран – спасената чест на България”, „Българска армия” от 20 декември 2019 г.).
Още двама от
старата ни столица
Един от „Охридските генерали” не доживява удостояването си с висшето звание. Той е командирът на полк Климент Джеров (1867–1916).
Потомък на големия български род Джерови, Климент завършва Военното училище в София и на 27 декември 1885 г. е произведен подпоручик. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. В Първата световна той командва 21-ви Средногорски пехотен полк (във Втора армия), който се сражава при Страцин, Куманово, Криволак.
В есента на 1916 г., след Леринската операция, на полк. Джеров е възложена отбраната на важен участък в мащабните тежки сражения, известни като първа битка при Завоя на р. Черна (октомври–ноември с.г.). Той загива на 3 декември 1916 г. в престрелка със сръбска част. Произведен е в звание генерал-майор посмъртно.
От Охрид, по-точно от прилежащото с. Велгощи, е ген.-майор Георги Ковачев. Роден е през 1891 г. В Първата световна война участва като подпоручик и поручик. През Втората световна е командир на Беломорския отряд и на 4-та Преславска пехотна дивизия.
Батареи, конница, дипломация
„Групата” охридчани е внушителна, но Македония е родна земя за общо поне дузина български генерали. Сред най-известните е артилеристът Константин Жостов (1867–1916), който през Първата световна война е началник на Щаба на армията. Роден е в с. Гайтаниново (Гоцеделчевско), а гимназия учи в Лом. Там през 1885 г. влиза в Ученическия легион и в Сръбско-българската война се сражава при Пирот.
През април 1887 г. Жостов завършва артилерийския отдел на Военното училище и е назначен за командир на батарея. По-късно следва генералщабен курс във Виена, а през 1897 г. завършва Висшето артилерийско училище. С артилерията за него са свързани и следващите години, до есента на 1905-а. Тогава майорът от генералния щаб става първият военен аташе на България в голяма столица – Виена. През 1907–1909 година той отново е аташе – в Санкт Петербург и в Париж. В Балканската война (1912–1913) полк. Жостов е началник-щаб на Трета армия, а след примирието – военен съветник при Лондонските преговори за мирен договор. В чин генерал-майор той е повишен на 15 септември 1915 г.
Генерал-майор е и неговият брат Димитър Жостов (1868–1935), чиято кариера протича изцяло във военносъдебната област. Най-малкият брат – Спас (1881–1925) достига до чин полковник. Интересно – родното село на Жостови е дало на България още един генерал – кавалеристът Иван Стойков (1866–1925). Под негово командване са конните полкове, участвали в освобождаването на Велес, Прилеп, Битоля и Охрид (октомври–ноември 1915).
В инженерните войски се специализира роденият в Щип ген.-майор Антон Ковачев (1877–1931). След Военното училище той командва пионерни дружини, а в Балканската война е дивизионен инженер.
В Битоля е бащиното огнище на генерал-майор Владимир Кецкаров (1893–1960). Още като юнкер във Военното училище той участва в Балканската война. Бие се и в Първата световна, а през 1930-а завършва Военната академия в София. Поради политическите превратности през 30-те години той се насочва към военна история. През септември 1944-а е върнат в армията като ген.-майор и командва Пета армия в началото на войната срещу Германия.
Основни източници: Куманов М., Костадинова Д., Тодоров Т., ”България в Първата световна война”, С., 2015; „Българската армия в световната война 1915–1918 г.”, Том III, С., 1938 г.; Азманов Д. „Български висши военачалници…”, С., 2000; Янакиев Н. „Карагач–Чонгора” С., 1914; статии в Уикипедия; Календар на НВИМ – www.militarymuseum.bg/Pages/Military history
Без крак, но отново в бойния трой
Неведнъж български генерали са блясвали с лично мъжество, с физически и волеви качества. Сред тях е кавалерът на орден за храброст Григор Кюркчиев. Той още е юнкер във Военното училище, когато пламва Сръбско-българската война. 20-годишният момък участва в сраженията при Драгоман, Сливница и Пирот. От 1911 г., вече подполковник, той е помощник-командир на Трети Бдински пехотен полк. После е командир на дружина в него и в Балканската война я води в боевете при Лозенград, Люлебургаз, Изетин и Ялос. А през 1913 г., в Междусъюзническата, командва 24-ти пехотен полк.
Начело на Втора бригада от 11-а Македонска дивизия Кюркчиев е тежко ранен. Това става на 1 ноември 1915 г. в сражение при Долно Чичево, българско село до десния бряг на Вардар, на 20-ина км от Неготино. 50-годишният мъж губи своя десен крак. Но после отказва да се уволни или да служи в тила. Той се връща на фронта с дървена протеза и до края на войната командва бригадата. Войниците му изработват стол-носилка и така го придвижват в планински райони, най-вече из Беласица.
Генерал-майор прилепчанинът става на 15 август 1917 г. В запаса излиза през август 1919 г.
