Караул
Вечерта неутронна на моето рамо се спуска.
Вечерта разярена до моята дума мълчи.
До ръката ми бавно прилепва раненият спусък
и ме гледат звездите с вълчи очи.
И ме гледа войната – отровна и чужда.
Паметта е безсилна пред бесило и кръв.
Над Балкана небето е снежно и облак ненужен
към полето протяга ледена връв.
А ракетите дишат в топлите халища скрити.
Кукурякът наивен пробива кората от лед.
Вечерта ме притиска. И дебнат звездите
над света да се мерне безимен честен човек.
Но проверката чака. Един по един часовите
за врага и за времето трябва да дават отчет,
а пътеките луди яростен вятър замита
и не знаеш вълк ли е минал, или беден поет.
Нощна стража
Тези бедни приятели,
дето няма какво да ми кажат,
тези тъжни души,
дето няма какво да дадат,
те се лутат през мрака
като нощна изгубена стража,
от която е буден
и стреснат градът…
Те не знаят дали
в тази лигава нощ ще осъмнат.
И дали ще дочакат
червения вик на петела.
На живота недъгав
отдавна са стигнали дъното
и оттам по звездите
отчаяно стрелят…
Тези велики поети
и болни мечтатели,
дето носят в сърцата си
мъртви надежди,
се превръщат
във взвод наказателен
и раздават за спомен
куршумена нежност…
Сълза за живия
За живия човек си поплачете!
На мъртвия сълза не му е нужна.
И в бяло щастие, и в черен ужас
на живия му трябва днеска цвете…
Сълза му трябва да го топли в мрака.
И капчица любов – за зрима болка.
В тържествената, тъжна обиколка
победата като мираж го чака.
Очите му са вперени в медала.
Към почетната стълбичка поглежда.
Мъждука в тъмното една надежда,
че може да обича без раздяла.
Но живият човек не знае милост.
Спасете го с една сълза проклета!
Купете му за този свят билета,
за другия той ще намери сили…
Недейте, не оплаквайте мъртвеца!
За живия човек сега плачете!
На него целунете днес ръцете
и заедно послушайте щуреца…
Чаша вино
С кого да споделя аз тази чаша вино?
Децата ми не пият алкохол.
Жена ми предпочита нещо сладко.
Баща ми е далеч – на хляб и сол.
Приятелят маскиран е на враг,
а братята ми нейде се загубиха.
Духът на майка ми седи на моя праг,
но няма пръсти да почука.
Съседите отдавна са залостили вратите.
Кварталните пияници лежат като убити.
Единствено една муха бръмчи около мен
и иска в чашата да се удави.
Наздраве!
Вълк
Дойдох от други небеса,
за този свят да се венчая,
а свиквам с лая и с беса,
без нищо за любов да зная.
И вечно сам, безкрайно сам
в гората с голите си мисли,
живея без душа и плам,
жив кокал в зъбите си стиснал.
Безумен миг, безумна глъч,
сам вълк до още жива рана.
Ненужна, безпощадна злъч
и мъртва, глупава закана.
Дори и болката е блян,
в изгубената ми надежда.
Навярно от любов пиян
до плячката си се нареждам.
Мираж е бъдещият час
на тази безсловесна драма…
Навсякъде съм само Аз,
а трябваше да бъдем Двама…
Магия
Светло е небето, но стихът ми рови
в други измерения на мрака.
Взира се в нетленните окови,
светлината мълчаливо чака.
Рано е за тържества и сватби,
ангелите още нямат песен.
Истината плахо се прокрадва
между лишеи и вечна плесен.
Но небето свети мълчаливо,
птица там е пламнала тревожно.
По-дълбоко пърха нещо диво,
може би утеха и възможност.
Радва се стихът ми – друго няма.
Кръст върху една камбанария.
Не животът е безсмъртна драма,
а смъртта е живата магия.
Светло е небето – дух свободен,
синева от сънища и мисли.
А страхът ми е и страх господен,
мракът да не би да се разлисти…
Облак
Каквото и да сторя, не достига,
за да спася последната надежда.
Садих градина, писах книга,
но всичко днес на облак ми изглежда.
И аз на облак може би ще стана
и до последна капка ще потъна
в градината и в книгата мечтана
от вятъра на свобода осъден.
Прометей
И прикован се сливам със скалата,
останал без сълзи и без мечти,
на огъня крадец или предател,
с орела, който все към мен лети…
И сякаш тук съм хиляди години,
просъсква зло на любовта гласа,
пълзят по раните ми всякакви гадини
и се стаява в камъка светът…
Но аз съм жив, без кораби на кея.
Закриля ме единствено нощта.
Крадец на огън с огън ще се слея
до въгленчето бяло на плътта…
За Херкулес не зная, че го има.
И няма кой да ме спаси от мен.
Издялан на скалата стих, без рима,
морето ме повтаря всеки ден…
Ни богове, ни хора – никой няма.
Невидим съм и за смъртта дори.
А огънят – едничката ми драма –
над живи и над мъртви все гори…
Когато се родиш за втори път
-„…Вторият живот е дар свише и ти няма как да не усетиш това. Няма как да не забележиш, че хората говорят много повече, отколкото трябва, че се оплакват много повече, отколкото си заслужава, че всъщност изобщо не си заслужава да се оплакваме. Няма как да не разбереш, че когато обичаш и уважаваш себе си, просто няма на кого да се сърдиш, на кого да си обиден или на кого да завиждаш и кого да мразиш. Когато си бил пред вратата на смъртта, когато си видял Светлината и си надникнал в света на мъртвите, няма как да не оцениш и заобичаш Белия свят. Няма как да не се поклониш пред този свят и да почувстваш с цялата си същност Величието на Твореца…”
Из книгата
„До оня свят и обратно”
На 25 октомври в по-добрия свят се пресели офицерът от запаса, журналистът, поетът, писателят и издателят Пламен Григоров. Замина неочаквано към своето „полудяло небе”, така, както е озаглавил една от стихосбирките си. Веднъж беше в отвъдното и описа преживяното в книгата си „До оня свят и обратно”. А в един от стиховете си казва с болка „Не животът е безсмъртна драма, а смъртта е живата магия”. Сега оставя след себе си своето богато творчество и ще живее чрез него.
Роден е на 26 май 1956 г. в Горна Оряховица. Завършил е Висшето военно училище за артилерия и ПВО в Шумен и е служил в бойните части. Работил е в редакцията на в. „Българска армия”. Автор е на десетки книги, между които са стихосбирките „Не късай мрака”, „Адвента”, „Небесен корен”, „Омагьосано пладне”, „Полудяло небе”, „Подпис в небето”, „Душа на мисълта”, „Бели клади” и „Сълза за живия”, публицистичната творба „20 реда за нощта над България”, романите „Мирис на враг” и „Вдовицата на бога”. Бил е издател и главен редактор на сп. „Командос”.
За стиховете му нека си припомним написаното от литературния критик Марин Кадиев в предговора към „Полудяло небе”:
„…Магията на тази ярко открояваща се съвременна поезия са думите: Те са обикновени, с които общуваме, но в поетическия синтаксис на Пламен Григоров те променят своя смисъл и звучат по новому, носят нова значимост, създават песенен ритъм и подкупваща тоналност; те не конкретизират и не обясняват, а внушават нравствена чистота и зоват за повече добродетелност. Поетични думи, които изразяват тънки асоциации, емоционални нюанси, преливане на полюсни състояния и най-убедително разкриват естетическото верую на поета…”
Публикуваме малка част от творчеството на Пламен Григоров.
