Проф. д.н. Димитър Недялков
Поводът за написването на тази статия е реалното състояние на човешките права в т. нар. наскоро Република Северна Македония. Тя е насочена в отговор на сръбските интелектуалци, защитаващи мракобесните теории и действия на своите предци, за някои български журналисти и неолиберални коментатори, така и не разбрали какви са опасностите за България от случващото се в тази измислена държава. Агресията в поведението и говоренето на овластени хора там, на базата на тотално изкривена фактология трябва да ни накара да забравим, че носи случаен характер. Отдавна изследван проблем с конкретни заключения с висока степен на достоверност доказва, че подобно състояние е война, водена срещу България повече от век и случващото се в Северна Македония е само видимия спектър на целенасочена политика и на други държави за обезбългаряването на Балканите.
Когато споменем думата „война“ за болшинството от хората това са танкове, след които тича пехота, оръдия, бълващи огън, самолети, които „ръсят“ авиобомби, взривове, разкъсани тела и пр. Винаги е имало и други войни – войни в други измерения. Те в голяма част от случаите са с по-страшни и крайни последствия от физическите примери за воденето им. Това са информационните и психотронните войни, водещи след себе си форматирането на менталното състояние на цели общности от хора, народи и нации. За съжаление, случилото се при създаването на българската нация и държава през стремежа на някои т. нар. „велики сили“ да защитят свои интереси в миналото е свързано с отделянето от нея на етнографски групи. Резултатът е приобщаване към съществуващи нации или формирането на нови етноси. Нека не забравяме, че Ниш е бил третият по големина български град. Едно от основните оръжия на подобни войни е производството на откровени фалшификати. Те задължително се базират на интерпретирана по неверен начин фактология, добре финансирана и разпространявана „кресливо“ под различни форми. Подобни примери „се бълват“ от Скопие в изобилие.
Един от най-фрапиращите от тях е произведения в бившата югорепублика Македония през 2012 г. игрален филм „Трето полувреме“ – добре финансиран продукт, за чиято реклама се погрижиха както тогавашния президент Георги Иванов, така и министър-председателят Никола Груевски. Форматът на филма по своята философия много напомня съдържание на учебник по история в посоченото, последно в Европа болшевишко по своята същност държавно недоразумение.
Не съм и очаквал началото на филма да покаже нещо въвеждащо за убийствата и репресиите срещу българите от Македония, наречена в Кралство Югославия Вардарска Бановина, и ентусиазмът, с който са посрещнати българските войски през април 1941 г. Нелепостта на сценария нахлува от екрана още в началото с качен на кон комендант на Скопие – български полковник под друго име. Объркването на председателя на футболния клуб „Македония“, за който и дума не се обелва как е създаден и включен веднага в българската първа лига, обърнал се към полковник Гарванов с несъответстващо звание и глуповатото поставяне на ударението на сигурно неслучайно подбраната фамилия на българския офицер. Така и не се разбира дали това е исторически реалния председател Димитър Чкатров (във филма е Димитър Павлов), който много добре е знаел как се произнася името на видния български деец на ВМРО с това име. Самият Чкатров е български революционер от Прилеп, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, лежал 10 години по сръбските затвори, където освен опита за убийство с нож, получава при бягство и прострелна рана в гърдите. Оцелява и е върнат пак в затвора да доизлежи присъдата си. След освобождаването си участва в учредяването на Български акционен комитет в Прилеп. Продължава прекъснатото си следване за строителен инженер, което завършва с успех в навечерието на войната. И този изключително интелигентен за времето си човек глуповато бърка трите ромба на полковнишкия пагон с майорския с една звезда.
Споменаването на майорското звание не знам защо неволно ми напомни за майора от югоармията Михаил Апостолов, освободен от германски плен чрез българските власти като чист българин по негово признание. Той работи в София до 1942 г., където му е предложено да поеме назначение като капитан от Трудови войски. Преценил личната си изгода, Апостолов приема генералското звание при Тито и се прекръства на Михайло Апостолски. Разбира се, после същият става един от водещите историци в СР Македония.
Като кръпка е и някакъв разстрел. Кой кого разстрелва също за мен не е ясно като българин, при условие че голяма част от българската войска и жандармерия в Македония е от местни мобилизирани младежи. Такива разстрели всъщност многократно са се случвали на посочените места, но на хиляди македонски българи след 1945 г. В сферата на фантазията са знамената по стадиона и тоя натрапчиво постоянно навиран като основен мотив поздрав с вдигната ръка. От снимките от онези времена личи, че играчите от отбора на „Македония“, като че ли са били по-старателни от българските футболисти. Конкретно за „Левски“ – София, те не са спазвали този ритуал и за един от показаните във филма мачове са отнесли глоба от 10 000 лв. при един от отказите.
Потокът от абсурди следва без почивка за нормалните зрители. Депортацията на евреите от Вардарско е представена като българско дело, саботирано от местното население. Фактите са много различни. Въпреки че имаме войска и администрация там, представлявана от немалка част местни хора, това е немска окупационна зона, в която крайните решения се вземат от немските власти. Това е факт в много архивни документи, който може лесно да се забележи от издадените от онова време немски карти, където тези земи не са част от българската държава. За разлика от настроенията в Царство България, където сме защитили и спасили над 50 000 свои евреи, населението във Вардарска Македония посреща с облекчение депортацията – така описват ситуацията немски доклади за случващото се там. Не само това. „Великата“ македонска съпротива, която по публикувани в Скопие съвременни данни наброява 10 000 бойци, не си мърда пръста да предприеме действия по спасяване на македонските евреи, чиито влакови ешелони са охранявани предимно от мобилизирани германци на пенсионна възраст. Македонските партизани явно тогава дебнат активно скрити в храсталака.
Върхът на историята, разбира се, е спасяването на треньора унгарският евреин Илеш Шпиц. Във филма може би също с цел превенциална защита на фалшификацията той е също е под друго име – Рудолф. Пак ние българите искаме да го депортираме. Немци в тая история няма. Истината, че споменатият реален председател на футболния отбор „Македония“ – българинът Димитър Чкатров, който успява да спаси Илеш чрез българските власти, така и не е загатната. Със сигурност защото Чкатров е активен застъпник на идеята сръбските колонисти да напуснат Македония. Да не говорим за натрапчивото глуповато внушение, че едва ли не концлагерът в Треблинка е и български. Всъщност българските лекари, пътуващи да осигуряват медицински ешелоните, са свалени много преди това и въпреки протестите им, под заплахата да бъдат събути за проверка дали са „чифути“, са изгонени обратно. Това, разбира се, за екипа на продукцията няма никакво значение. Важното е да бъдат намразени колкото се може повече българите.
С тази цел историята продължава да се фалшифицира. Футболистите от „Македония“ хващат гората, което също е много далеч от историческата истина. Сигурно затова, пак с превенция за обвинения в лъжа, и там имената на героите не са реалните. Предизвиква смях сцената с „бранниците“, които под строй пеят химна на ВМОРО „Изгрей зора на свободата“ – „окупаторът“ пее химните на окупирания.
Не трябва като българи в подобна пародия на филм да бъде доразказана реалната история. След войната Димитър Чкатров е изправен пред съд от новата власт заради пробългарските си убеждения. Той е обвиняем заедно с други видни македонски българи – Димитър Гюзелов и Спиро Китинчев, че възпитават населението на Македония в български национален дух и работи за присъединяването на Македония към България. Осъден е на смърт чрез разстрел. Убит е заедно с Димитър Гюзелов край Скопие. Китанчев умира след нечовешки изтезания в лагера в „Идризово“. Тримата са част от десетките хиляди избити и въдворени в югославските концлагери българи от Вардарска и Пиринска Македония, не отрекли се от националната си принадлежност.
За този холокост на българите на родната им земя никой не споменава. Няма и мисъл за музей на подобен геноцид. Уместно е към последните болшевики в Европа, управници в Северна Македония, да се обърнем с едни от последните думи на Димитър Гюзелов, казани пред югосъдиите, преди да го осъдят на смърт като „български фашист“: Кои сте вие, за да ме съдите за моята дейност. Аз служих на народа си, а вие на кого служите?
* Авторът е преподавател във Военна академия „Г. С. Раковски”. Летец-пилот I клас, с над 1500 часа на L-29, МиГ-15, МиГ-17, МиГ-21 и Су-22М4. Анализът е публикуван
във в. „Труд”
