Нека заглавието да не ви притеснява. Ако не бях толкова професионално, фамилно и тревожно емоционално обвързан с темата за отношенията на България с Република Северна Македония, щях да бъда радостен от всичко, което се случва през последните седмици около нея. Толкова многопластова, многопосочна и динамична е ситуацията, възникнала след 17 ноември, когато София каза „не” на старта на преговорния процес на Скопие с ЕС, че би била като поднесена на тепсия за всеки изследовател социолог, политолог, или журналист като мен, прекарал дълги години като кореспондент на български медии край Вардар.
В едно телевизионно предаване в петък вечер водещият ме попита какво всъщност се случи оттатък границата, след като България изпълни заканата си да не даде съгласие за провеждането на първата междуправителствена конференция на правителството в Скопие с ЕК. Случиха се много неща, за някои от които искам да кажа по няколко думи, при това с тревога и истинска загриженост.
Първо, върнаха се реалните страхове за собственото им оцеляване на хората с изявено българско самосъзнание. Те, милите, се опасяват, че отново, както в други подобни ситуации на напрежение в двустранните ни отношения със Скопие ще са първите жертви на това напрежение. Вече написах за онзи българин от Охрид, който се побоя негов текст да бъде публично огласен у нас. Тези дни ми звънна приятел и колега, който някога работеше във вече несъществуващото списание „Македонско дело”, което дълги години бе единствена трибуна на смели текстове, в които се разкриваше истината за миналото на Македония. Разтревожен, той ми призна, че се страхува за живота си „буквално”, каквото и да означава това. Опитах се да го успокоя, но очевидно бе, че тревогата му е истинска. В социалните мрежи се появиха списъци на македонски граждани с изявено българско самосъзнание, съставени от македонски „патриоти”, в които се отправяше призив посочените хора да бъдат публично обругавани.
Слава Богу, след намесата на Външното ни министерство властите в Скопие се разтичаха и намериха съставителя на тези мрачни списъци. Журналистът Виктор Канзуров, който от известно време живее в София при съпругата си, ми призна, че неотдавна в Скопие, разхождайки се с нея покрай Вардар, някакъв местен човек се нахвърлил върху тях само защото ги чул да си говорят на български. Ще кажете: Това е реакция на битово ниво, да не й обръщаме внимание и да не правим обобщения. Така ли?
Случайно или не, точно през миналата седмица Виктор получи решението на съда в Скопие за своята жалба срещу актьора Сашо Тасевски, който в специално подготвен клип в социалните мрежи, а след това и на други публични места обвинява Канзуров, че е български „агент” и че получава пари за това. На всичко отгоре жалбоподателят Канзуров ще трябва да плати разходите по делото досега в размер на около 1500 евро. Така е с върховенството на закона край Вардар – да не смееш да получиш правата си в съда, защото има реална опасност, щом разберат, че се декларираш като българин, да станеш и виновен.
Второ, в истински феномен се превърна излизането на бял свят на отдавна забравени фигури, които уж бяха преминали в пенсия дори в политическо отшелничество. Писахме за Бранко Цървенковски, знаете, който след 7-годишно мълчание изведнъж реши, че трябва да атакува своя наследник начело на СДСМ Зоран Заев за становищата му, изразени в интервюто за БГНЕС. В интерес на истината Цървенковски замрази своето членство в партията, докато Заев не си върне думите назад, но самият факт на нарушаване на мълчанието му разтърси СДСМ по начин, който заплашва лидерската позиция на Заев. Членове на партията призоваха бившите президенти в лицето на Цървенковски и Георге Иванов заедно да се намесят и да предотвратят „катастрофата”, която Заев готви за държавата.
Заедно с тези позабравени фигури в публичното говорене се върнаха и някои мантри от времето, когато България влизаше в ЕС. Че страната ни не е била готова за членство, че влизането ни в ЕС е резултат от геополитическо решение, дори че сме заели мястото в европейското семейство, което се полагало на Република Македония, която била по-готова от България. По повод думите ми, че съседната държава Република Македония, която ние приемаме за най-близка, най-малко се е радвала от нашето членство, професор от Университета изрази изненада, че изобщо съм казал това. Въпрос на оптика – неговата е кабинетно-книжна, докато моята – теренна и непосредствена. За да не вкарвам вестника в излишна дискусия, ще кажа само това: За 30 г. в независима и суверенна Република Македония, сега Северна, единственият случай на масова и публична радост от български успех бе моментът на гола на Йордан Лечков срещу Германия на Световното първенство в САЩ през лятото на 1994 г. Скопие гръмна от радостни викове, прозвучаха изстрели във въздуха, приятели ни звъннаха по телефона въпреки късния час и после дойдоха на гости заедно със съседите си, та чак до сутринта. И толкова. Нищо повече и никога повече. После, когато и други съседни държави, в това число и бивши югорепублики, постигнаха подобни моментни успехи на световните футболни финали, приветствани по същия начин в Скопие, си дадох сметка, че може би пък радостта на скопяни в онова знаменито лято е идвала повече от това, че спортният великан Германия е загубила, а не че малка България е спечелила. Знае ли човек.
Трето, ситуацията след интервюто на Зоран Заев за българската агенция разчисти терена за опозицията да се активизира и да се опита да изкара повече хора на улицата, като изостри обвиненията срещу управляващата коалиция и лично срещу Зоран Заев. Обявени бяха масови протести и блокади на държавните институции, но първите прояви показаха липса на протестен ентусиазъм сред хората Пък и пандемията, и строгите мерки ги задържат у дома. За сметка на това нарасна градусът на ожесточението в социалните мрежи, когато край Вардар хората коментират или обсъждат всеки факт от двустранните ни отношения. Толкова много фалшификати и неверни информации прочетох тези дни във въпросните постове, толкова много опорни точки, налагани от местните политици и медии, отбелязах, че отново си дадох сметка за пораженията, нанесени на цели поколения – по мои сметки пет от 1944–1945 г. насам, че може би ще се наложи да минат още толкова години, за да могат те да бъдат отстранени. Българското общество било индоктринирано, връщали се Тодор-Живковите времена, страната ни трябвало бързо и задължително да се декомунизира, ах, какви задръстени сме били ние, българите, във времената, когато те като югославяни са имали право да пътуват по света. И това го говорят сериозни наглед хора, с определено място в обществото, които, може би не съзнават това, че живеят в последната крепост на комунизма на политическата карта на Европа. Но искат да бъдат член на европейското декомунизирано семейство. Това, което съм разбрал за годините, прекарани на работа край Вардар, е, че местните хора никога не са имали ясна и точна представа за себе си, за държавата си, за мястото си на Балканите и в Европа. Но това е тема, свързана с югославското наследство за която можем да поговорим някой друг път.
В последните си публични прояви премиерът Зоран Заев даде да се разбере, че не вярва до края на тази година да има старт на преговорния процес за членство на страната му в ЕС. Всичко щяло да стане ясно към края на март, когато в България предстои да се проведат редовни парламентарни избори. Ако падне Борисов, ще се търси продължение на диалога със София с новата политическа гарнитура на власт. Ако победи отново, в Скопие ще стискат палци той да има такава парламентарна подкрепа, че да може еднолично да реши въпроса заедно със Заев, вдигайки европейската бариера. Такива сигнали идват оттатък.
Всъщност
Заев очаква една инагурация в един Бял дом
в една столица на велика сила на 20 януари. Сетете се къде и защо?
