„Коронавирус” била най-използваната дума на отиващата си 2020 г., както съобщиха медиите. Социолози били пресметнали, че въпросното слово било в употреба най-често в сравнение с други, които естествено – също били свързани с пандемията. Няма начин да бъде другояче – светът живее толкова месеци в пандемия, България не прави изключение, а и всеки един от нас в личния си живот, за съжаление, вече има какво да разкаже и сподели за нея. Изгубихме познати, колеги, приятели, роднини. Е, как да не се зарадваме, че една такава година си отива.
Не беше по-ясно небето и на политическия небосклон на Балканите. И при съседите същата зараза определяше темпото, посоката и атмосферата на поведение на политици и държавници. Кой повече, кой по-малко пострада от коронавируса, някак си острите политически въпроси бяха изтеглени назад, важното бе колкото може повече хора да бъдат спасени, икономиките да не бъдат погребани и да остане някаква спасителна надежда, че идват по-добри времена. Ще видим. Всъщност Нова година е само една календарна граница, от която пандемията не се интересува.
Създаде се нова митология, свързана с „короната” която обремени още повече и без това претовареното от митове политическо и обществено пространство на това малко парче европейска земя, наречено Балкани. В тази нова ситуация датата 27 декември се превърна в новия фар на надеждата, защото на този ден стартира масовата употреба на изработената с ускорени темпове ваксина. Но верни на своите традиционни и вкоренени от векове балкански подозрения към съседите, държавите, които не са членове на Европейския съюз, се разсърдиха люто на комшиите, които вече са част от европейското семейство. Защото „европейците” получиха ваксина, обща за всички страни членки, докато другите, които са отвън, приеха това като пряка форма на дискриминация. Е, все пак не останаха с празни ръце, но друго си е да си вътре „в списъка”, а не отвън да чакаш подаяния. Че като не сме членки на ЕС, да не би да сме хора второ качество?
Нашите братовчеди от Република Северна Македония се оказаха в сходно положение. Затова пък на какво изкушение бе подложена пропагандната машина край Вардар, когато стана ясно, че българското правителство е взело решение при всяка партида от ваксината, идваща от Брюксел, да се отделя част, която да бъде предоставена на Скопие. Изкушение, истина ви казвам. От една страна, никак не е за пренебрегване този жест на София към братовчедите и приятелите отвъд границата. Още повече че той не е единствен във времето. Още кореспондентствах в Скопие, когато върлуваше някаква нова форма на грип и България предостави на тогава Република Македония над 20 000 ваксини, при това напълно безвъзмездно. По линия на международните организации и помощи бяха събрани и изпратени там едва 2–3 хиляди, докато от София – около 23 000. И какво стана. Приеха ги с вербална благодарност, тук-там се появиха медийни съобщения, използваха ги, разбира се, но когато трябваше да върнат документите, че са ги получили, за да могат българските дарители да се отчетат, нещата се влошиха рязко.
Местните тарикати решиха, че сега е времето да натиснат София да признае наличието на т. нар. македонски език и заявиха, че те могат да върнат отчетните документи, подписани и написани само и единствено на въпросния език. „Чакайте, нали имаме подписана Спогодба от февруари 1999 г., според която при подобни случаи се използват формулите за конституционните езици на двете държави, какво изведнъж ви хрумна сега”. Не и не, така бяха решили да демонстрират своята благодарност към България, която се бе отнесла братски към нуждата от здравословната ваксина сред най-близките ни хора на Балканите. Сегашният български посланик в Скопие Ангел Ангелов по това време беше шарже д,афер, тоест, временно управляващ посолството ни в Скопие, можете да го питате колко нерви му струваше тази история тогава…
Защо ви разказах всичко това? Ами, защото нещата някак си се повтарят. Когато навремето ги признахме първи като суверенна и независима държава, което пък отключи процеса на международно-правното им утвърждаване, демонстративното подозрение за някакъв скрит заден план на София бе далеч по-силен от признателността за този политически акт от страна на България. „Не, това не може да е искрено, някакво коварство е скрито зад това признание, ще видите как ще ни изиграят…” И като я подкараха по този начин, та и до днес –
във всеки добронамерен жест на българите към тях търсят скрити намерения някакво приложно византийство, ако можем така да се изразим. Пък и сегашното дарение на ваксина против коронавируса се случва на фона на острите политически препирни около отказа на България да подкрепи преговорната рамка на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз и произтичащата от това невиждана антибългарска медийна и обществена кампания край Вардар. Какво, с няколко флакона ваксина сме се опитвали да изкупим вината си за препънатия път към европейско членство, и такива словесни конструкции колкото щеш още… Но какво да ги правиш, братовчеди. Ще ги търпим.
Наистина, годината не приключи безоблачно за отношенията между нас и роднините ни оттатък границата. Те хвърлят вината изцяло върху нас, ние отговаряме почти със същото. Но понеже идва Нова година, хубаво би било да я посрещнем с нови надежди. Първо, смятам, че в Скопие ще направят огромна грешка, ако решат да симулират интерес за продължаване на прекия диалог със София, като в същото време търсят начин върху българското държавно ръководство да се окаже натиск „отвън”. Сигнали за това има колкото искате. Дори в някои случаи, когато на европейско равнище се взимат решения, които нямат нищо общо с претенциите откъм Вардар, те се представят тъкмо като резултат от дипломатическата инициатива на правителството на Зоран Заев и на правотата на позицията му. Както стана с отказа на Прага и Братислава да подпишат заключението за резултатите от германското председателство, което, както е известно, не успя да постигне нито един от своите амбициозни намерения да отвори пътя на държавите от Западните Балкани към Европейския съюз. За което вина, смятат в Скопие, има българската страна, че кой друг?
Втората грешка, която правят вече край Вардар, е да ограничават хоризонта на своите политически действия само до края на март когато у нас, поне засега, е решено да се проведат парламентарни избори. Сами ли решиха да не се взират по-нататък, някой внуши ли им го, или и двете заедно, но да търсиш дългосрочен стратегически резултат с краткосрочна тактика, фиксирана върху един непредвидим парламентарен вот, си е чиста проба държавническо късогледство. Да не говорим, че това пък обижда българската политическа партийна система, че отношението към този специфичен за България исторически интерес да развива отношенията със Скопие зависи от това, коя политическа сила е на власт и коя в опозиция. Много „взеха да ни вземат” несериозно оттатък границата, да не кажа нещо по-силно.
Всъщност няма никакъв риск да направим прогнозата за следващата година. Вниманието на всички държави от района, особено тези, които включваме в групата „Западни Балкани”, е насочено към датата 20 януари. Тогава в Белия дом във Вашингтон трябва да влезе новият президент на САЩ Джо Байдън с новата си администрация. И всичко в американската политика към тази част на света трябва да се промени, или по-скоро да се върне на нивото отпреди идването на власт на президента Тръмп преди 4 години. Сигнали за това „връщане”, разбирано като нова крачка напред, вече има.
Което не е чак толкова лошо дори по простата причина, че ще имаме много и интересни теми за обсъждане заедно с вас, читатели на вестник „Българска армия”.
Честита Новата 2021 година!
