Николай Големанов
Към 2021-ва – с (традиционни) мечти и с (традиционна) неизвестност.
В последния ден на 2019 г. в Китай за първи път официално известиха за странни и опасни случаи на пневмония в гр. Ухан. Пак на 31 декември информацията постъпи в Световната здравна организация.
Светът – макар вече нащрек от предишни откъслечни сведения – не се стресна особено. Ясно защо. Първо, в повечето съзнания Китай е някъде на края на географията; второ – вече повсеместно цареше празнична нагласа.
Ала 2020-а не се оказа честита. И не е първата.
Разминаване
Противоречиво, дори без намесата на пандемия, е почти всяко влизане в Нова година. Едно са веселбите, надеждите и пожеланията, друго излиза, като теглим чертата под отминалите 365 или 366 дни.
Това се знае отдавна и например е потресло Константин Огнянович (1798–1858). В неговия „Забавник за лето 1846”, календар, отпечатан в Париж, челно се сблъскват две поетични обръщения.
В „Стихи на заминалата 1845 година” авторът не изрича добра дума, освен натяквайки за неспазените обещания („Ти любезно щеше да ме погледнеш”). Леят се обаче укори като: „Ти ни стори на твоето време /неслишанна голема неправда./ И ни стори несносно бреме, погрузи ни до глубока Ада”.
Злорадо е сбогуването с тази година, която „уязви жалните ни сердца”:
„Но замина твоята сила /и побеля главата ти стара.
Славата ти се довършила / и царство ти вечно се затвара.”
После сякаш от друго перо избликва „На новата година”; която трябва да ни дари с цветя и плод:
„Добро дошла днес, нова година / со всичката красота и радост!
Защо виждам как си ти едина, / която ще махнеш моя тягост.”
„Един близък до сърцето благодетел”
Но може и е тъкмо погледът назад да бъде ведър и щастлив? 120 години ни делят от такъв рядък случай. Тогава светът посреща и Нова година, и нов век. На 30 декември 1900 г. вестник „Мир” излиза с кратката уводна статия „XIX Векъ”.
„Много народи и общества ще го считат като век на големите измами и ще хвърлят всичките си надежди на новия”, пише неизвестният автор, добавяйки, че у нас е различно. Ето откъси от този затрогващ текст:
„За нас, българите, XIX век е толкова мил, щото го изпращаме с дълбоко съжаление. През него се осъществиха много от нашите мечти. От едно поробено и духовно, и политически население ние се въздигнахме до самостоятелен народ… И след като се разруши българският политически идеал – Сан-Стефанска България – пак остана едно княжество, достатъчно силно, за да се бори със съседите, и достатъчно голямо, за да подкрепя надеждите на неосвободените българи.”
„…При всичките незгодности и разочарования, които прекарахме през последните 20 години, ние бихме ублажили нашия народ, ако той в новия век спечели още толкова, колкото спечели през последната половина на деветнайсетото столетие.”
„Драг ни е XIX век! Изпращаме го, както изпращаме на вечни времена един близък до сърцето благодетел. Ще го помним и благославяме, до дето има българи на земята.”
Интересно е, че около същия момент, пак преди 120 години, Иван Вазов пише своите мрачни и – уви! – пророчески стихове „Двайсетий век”. Вдъхновява го тревога за целия „човешки род”. И, чужд на празнични настроения, поетът предупреждава:
Ний влазяме в нов век, но не в нови дни.
Въпроси зловещи висят нерешени,
неправди царуват и вечни злини,
вериги дрънчат нестрошени.
Печално наследство изминалий век
на новий предава – тъй както прие го…
Кой кому да прощава…
Точно преди 100 години в България не са на дневен ред тостове и усмивки. Времената са извънредно тежки – както за мъжете и жените в страната, така и за стотици хиляди българи, останали извън границите й след две национални катастрофи.
Покруса, мизерия, социални трусове избиват в рязко политическо олевяване, в най-дългите стачки, а на места в разбойничество и тероризъм. Тегнат проблеми с гладуващите бежанци, военноинвалиди и сирачета, избухват и гневни протести против разоръжаването на армията, наложено с унизителния Ньойски диктат.
На власт е БЗНС, а премиерът Стамболийски ухажва Европа в най-продължителната дипломатически обиколка в историята ни – около 100 дни. 1921-ва той посреща в Полша.
Все пак една година си отива, друга идва и е редно нещо да се каже. В „Мир” (брой от 31 декември 1920) го казва Иван Ев. Гешов под заглавие „Годината 1920”.
„Прощаваме се – пише големият български политик, учен и дипломат – с още една от грозните години на нашите изпитания и изтезания. Прощаваме се с 1920 година. И при раздялата си се питаме кой кому има повече да прощава, дали ние, българите, ней, или тя, годината, нам. Люта година, казваме всички. И забравяме, че колкото обременени с отвратително наследство, колкото обременени с потресни възможности да са годините, които преживяваме, те са бяла хартия, на която ние пишем каквото искаме.”
Сетне Гешов припомня:
„Блестяща, подир нашите победи, ни се представи годината 1913. Но ние писахме в нея престъпното безумие [Б.а. – 16 юни с.г., заповедта на Фердинанд, която разпалва или най-малкото пагубно ускорява Междусъюзническата война]. Спасителна за нас можеше да стане 1915 г., ако ние бяхме съумели да я използваме както трябва. Но ние, с второто престъпно безумие, направихме от нея най-злощастната за отечеството ни година…”
„…Трагичното е, че нови хора със стари умове повтарят грешките на предшествениците си. Цял свят в 1915 отиде със Съглашението, ние отидохме с австро-германците. Цял свят в 1920 се управлява от несъсловни правителства, ние се управляваме от съловно [т.е. на БЗНС]…”
На 1 януари 1921 г. младият, но набиращ популярност вестник „Зора” озаглавява своята уводна статия просто „1921”. Повече място той отделя на международни въпроси:
„Две години и два месеца се изминаха, откак войната се свърши, но светът все още напразно очаква мир. Новата 1921 г. настъпва все тъй загадъчна, както всички, които се изредиха след обявяването на войната – 1914.”
…„1921 година носи пред света тежка задача: как да се излезе от днешното хаотично положение.”
…„Що се отнася до вътрешното положение на България, дължим да констатираме, че съсловното управление унищожи народното единство и държи страната немощна пред големите събития, които новата година ще има разрешава.”
Под знака на бог Янус
И днес по света посрещат различни Нови години, например в Китай, където празненствата се падат между 21 януари и 20 февруари.
Но общоприетият официален старт на годината е 1 януари. Това се дължи на легендарния държавник и пълководец Юлий Цезар (100–44 пр. Хр.). Въведено е с мащабната календарна реформа от 46 г. пр. Хр., която носи негово име.
Декретът на Цезар влиза в сила на 1 януари 45-а в деня, когато започва четвъртият му мандат като Пръв консул на републиката.
Поглед напред и назад
По-рано първи месец за римляните е март, което е логично, тъй като тогава е пролетното слънцестоене и се събужда природата в Северното полукълбо.
Ала и януари символизира обновление, не само защото идва след зимното равноденствие, но и защото вероятно носи името на бог Янус, „отговорник” за всяко ново начало. Характерно за това интересно божество е, че то има две лица; едното гледа напред, следователно към бъдещето, а другото – назад.
В древноримските вярвания Янус е своеобразен администратор на времето и развитието. Той е бог на началата и на завършването, на портите, преходите, двойнствеността. Тъй като под негов надзор са началото и краят на конфликтите, той има отношение към войната и мира, както и към вратите, които ще пропуснат едното или другото. Като повелител на преходите той бди и над ражданията, пътуванията, мореплаването.
Двуликият бог неусетно присъства и днес, когато приемаме Нова година като време за равносметка или отчет и за чертане на хубави планове.Янус сякаш намига и в празничните приветствия на президентите, и в множащите се класации – мъж, дама, спортист, творец и т.н. на годината. Пак той ни подхлъзва към амбициозни лични планове за – един ще се жени, друг ще спре цигарите, трети ще научи немски и т.н.
По-трудно е да открием историческите корени на друго явление, а именно защо в никой момент и сезон не се пие толкова много колкото на Нова година. При това празничните наздравици също могат да положат ново начало, както свидетелства добрият войник Швейк:
…Жаждата е последица от вчерашната жажда. Човек не може да се отърве от нея така лесно. Познавам един дърводелец, който за пръв път се напи срещу новата хиляда деветстотин и единайсета година. На първи януари сутринта той почувства такава жажда и му беше толкова лошо, че си купи херинги и започна да пие отново. Така той я кара вече четвърта година и никой не може да му помогне, защото всяка събота се запасява с херинги за през цялата седмица. Това е чисто и просто въртележка, синджир марка… (Превод: Св. Иванчев)
От Игнажден
към Васильовден
След края на Римската империя Европа „наследява” 1 януари, а католически духовници намират и религиозен смисъл в датата. Това е обрязването на младенеца Иисус, тачено и в България, както личи от приписка в Битолския триод (ръкопис от XII век).
В бележката с дата 31 декември граматик Георги споделя: „Поменавйте ме, братя мои, че ми мръзнат ръчиците. Ту пишех, ту ядях, ту лежах без огън…” И книжовникът добавя: „В навечерието на Обрезание Господне, помилуй ме, вече написах два листа.”.
Позасенчен днес, този църковен празник е пръв за годината и в българските календари от XIX век. Те представят 1 януари с „Обрезание Господне”, с Васильовден, както и с хан Тервел, често почитан и като Спасител на Европа.
Векове по-рано, в древния български календар, Нова година е започвала един ден след зимното слънцестоене (според historybg.info). То пък отблизо следва днешния Игнажден (20 декември), празник, който и сега се свързва по вярвания и ритуали с преход, с ново начало.
Открай време са традиционни у нас и пожеланията за Новата година, каквото и да сме оставили зад нас. „Но дано бъде весела, благополучна, без опачини и неволи” – пише например поп Минчо Кънчев за 1865-а.
„Разжалват” 1 януари за десет века
В ранното Средновековие въпреки Юлианския календар християните посрещат Новата година, както се свикнали – през пролетта, на Рождество и т.н. А през 567 г. католически събор просто налага годината да започва на Великден, когато и да се пада той. Чак 1000 години по-късно във Франция 1 януари си връща водещото място, а през 1622 г. то окончателно е утвърдено от Ватикана и постепенно се възприема по Стария континент.
В Русия този ден е закован от модернизатора Петър Първи (1672–1725). Преди неговата решителна намеса за начало на годината смятат 1 септември, а самото летоброене започва „от Сътворението на света” – според изчисления по Библията.
През декември 1699-а (7208 г. от Сътворението) владетелят с един замах въвежда Юлианския календар и просто забранява честването на 1 септември. Европейска мода той налага и в самото празнуване, включително с огньове, стрелба и фойерверки. В полунощ срещу 1 януари 1700 г. лично Петър I изстрелва ракета от Червения площад.
В окопите?
Ден като ден
В България през първата половина на XX век по време на война са посрещнати осем Нови години, долу-горе една от всеки 6. Това е и средният за Европа показател, така че е обясним въпросът, как е празнувано в траншеите. Отговорът е разочароващ – обикновено никак. Има само едно ярко изключение и то не е съвсем новогодишно, става дума за кратките Коледни побратимявания на Западния фронт в края на 1914 г. (виж. „Футбол, бира и нито атом омраза”, Българска армия” от 20 декември 2019 г.).
Към дома и обратно пътуват, разбира се, писма с пожелания за победа и за мир. Но като цяло празникът не разчупва всекидневието в окопите, дори тук-там да се чуе някоя песен или да удвоят дажбата ром, вино или водка.
„За много войници навечерието на Нова година и 1 януари бяха бойни дни като всички други” – пише канадският историк Мърфи Темпъл и дава пример с 58-и батальон от експедиционните сили на страната му в Европа, прекарали 1 януари 1917 г. в калта на особено порутени траншеи.
Трагикомичен спомен от декември 1917-а се дължи на британския офицер Джордж Хоридж. На Коледа неговата част е обстрелва с газови снаряди линиите на противника, който изненадващо не отвръща. Ударът му се стоварва обаче на 1 януари и обгазява мнозина. „Мислехме – спомня си Хоридж, че германците проявиха малко хумор: ние им бяхме пратили Коледен подарък, а те ни пратиха подарък за Нова година”.
Не по-различна е „веселбата” за българския боец. 31 декември 1915 г. Този ден войниците не ходиха на учение, ходиха да събират трева за конете. 1 януари 1916. Новата година прекарахме в почивка, нищо друго. (Янчо Мандраджиев от 4-ти Македонски пехотен полк.)
1 януари 1917. Първият ден от Новата година. Студ и вятър. Стоим в една землянка без огън и зъзнещи от студ. (Михаил Димитров, ротен командир в 15-и Ломски пехотен полк.) Тези записки са от брой 111–112 от „Известия на Държавните архиви”, излязъл през 2016 г. и посветен на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война. В него са събрани дневници на български войници и офицери.
Преобладаващите „празнични” бележки показват, че в окопите 1 януари е нещо обикновено. Нова година често не е и спомената, дори записките за деня да са подробни.
Най-емоционален сред тези документи на времето е текстът на офицерски кандидат Михаил Керменлийски от 45-и пехотен полк, воювал в Македония. На 31 декември 1915-а той е записал:
„Напоената с кръв и сълзи 1915 год. отлетя във вечността. Ще остане тя паметна за всички народи, защото през нея милиони жертви паднаха, десетки милиони сираци останаха да влачат едно жалко и мизерно съществувание. Да, с проклятие на устата я изпращат всички семейства, надявайки се, че новата 1916 год. ще донесе истинско щастие и мир между въоръжените по бойните полета народи”.
На 1 януари 1916 пак той е отбелязал:
„Времето е ясно, студено. В 10 ч. сутринта цялата дружина бе построена и поздравена от дружинния и полковия командир по случай Новата година. Днес, кой знае по каква случайност, не дойдоха френски аероплани над нас.”
Празнуване без особена радост е описал на 1 януари 1918 г. и кандидат подофицер Младен Каджелянски, командир на взвод във Втори Македонски полк:
„Като миналата година, та и сега – аскерлък и войниклък край нема и ние живеем като скотове по землянките. С посрещането мина Новата година. Цяла нощ не спах като дежурен по дружина и загубих 25 лв. на комар. През деня отидохме в учение. Дойде дружинният командир. Държа реч и се ръкува с всеки войник. Аз си купих вино, па пийнах. През целите 11 дена вали, но днес на 1 беше хубаво слънце…”
