Доц. д-р инж. Георги МАРИНОВ
През Възраждането само в Сливен месечното производство достигало до 6000 цеви за пушките на аскера.
В епохата на Възраждането, особено в по-ранните години, българите не били ограничавани в развитието на различни видове занаяти. Наред с ножарството (калъччийство) по това време бурен подем получил оръжейният занаят (тюфекчийството). Българските майстори изработвали
кремъчни и капсулни пистолети и пушки
които продавали като ловни образци и като средства за самозащита. Основните количества от тези оръжия били предлагани на панаирите, но големи количества били изработвани по поръчка за оръжейните пазари в Северна Африка, Мала Азия и Персия.
По поръчка на купувачите оръжията били украсявани по прикладите и ложите с глави на животни от африканската и азиатската природа. Наред с тях най-често в украсата били вплитали успешно типично български елементи – розетки, плетеници от листа и геометрични орнаменти. От стилизираните изображения на африкански животни купувачите предпочитали едрите екземпляри – слонове и лъвове.
Силно развитие получили оръжейните центрове в Сливен, Габрово, Никопол, София, Казанлък и Самоков. База за развитието на оръжейния занаят била висококачествената стомана, произвеждана в Самоков. Така например през 1869 г. в Самоков е имало 80 металодобивни пещи (видни) и 18 железоковачници (мадани), които ежегодно давали над 53 000 австрийски центера (около 5500 т) ковано желязо с отлично качество за изработване на отговорните части от оръжията – цеви и ударни механизми. Висококачествено желязо било добивано и в софийските села Железница, Бистрица, Горубляне, Радуил и в селата Малка и Голяма Желязна, Чипровци, Свети Врач и др.
Българските майсторите тюфекчии (оръжейници) били толкова добри, че това не останало извън полезрението на турската администрация. Доброто качество на оръжието се дължало освен на добиваното висококачествено желязо, така и на таланта на българските занаятчии и приложни майстори.
Майсторите работели както за свободния пазар, така и по поръчка за редовната турска армия. Само в Сливен производството достигало до 6000 цеви за армейски пушки на месец. Оръжията за свободния пазар (ловните пушки) били украсявани богато, като освен дърворезба в украсата им присъствали набивки от благородни метали, кост и седеф. Носенето на украсени оръжия било характерно за богатите търговци и за официалните представители и приближени на турската власт.
По това време масово се прилагало манифактурното производство. По цели улици били пръснати работилниците за разделно изработване на цеви, механизми, бронзови отливки, дървени приклади и ложи, ателиета за гравиране, апликиране и дърворезба.
Най-типичният български орнамент – розетата, е изрязвана и апликирана не само върху прикладите на кремъчните и капсулните пушки. Тя може да се срещне и върху някои аксесоари от въоръжението на българските хайдути, четници и въстаници – главно върху роговите барутници, върху фишеклъците и паласките, върху които тя е резбована или везана. Розета се среща масово в овчарската дърворезба и върху костените плочки на гайдите, дърворезбите от домашния и църковния интериор.
В Отоманската империя от поробените народи само българите имали негласното право да произвеждат огнестрелни оръжия Това е неоспоримо признание за таланта на нашите стари оръжейни майстори. В тази връзка е необходимо да се отбележат и спомените на някои чужденци, посещаващи турската империя. Те описват по различен начин развитието на оръжейното производство. Така например руският генерал Енехолм нарича Сливен „фабрика за оръжие”. Руският офицер Дюгамел пише „Сливенските оръжейници ежегодно изработват 6–7 хил. оръжия за правителството, което отделя по 7 оки желязо за всяко оръжие и плаща по 7 пиастра за работата”. Генерал Дибич Задбалкански пише, че ще се опита да пресели някои от сливенските майстори в Русия, за да пренесат там своите опит и майсторство.
За оръжейното производство в Сливен пишат Константин Иречек, Васил Априлов, Иван Селимински и др. Американският пътешественик Морис и англичанинът Майер пишат, че „в града съществува оръжейна манифактура”.
През 1859 г. французинът Поайе отбелязва не без съжаление, че сливенските пушки са продавали по 300 франка едната и изнасяли в значителни количества в Персия, Кюрдистан, Кавказ, Мала Азия и др., където френските оръжия не могли да ги конкурират За размера на оръжейното производство само в Сливен може да се съди по общинските налози на дюкяни и занаятчийски работилници и акцизи за упражняване на професия, в които е отбелязано, че в града са функционирали дюкяни за взривни материали и запалителни вещества – 5 бр., работилници за чакмаци, огнива и запалки – 9 бр., работилници за обковаване на саби, ножове и други оръжия и поставяне на надписи върху тях – 5 бр., работилници за поправяне на пушки – 20 бр., златарски работилници, в които се украсявали оръжия – 7 бр., и работилници за барут – 7 бр.
В гр. Габрово още през втората половина на XVIII век е съществувала пушкарска махала („тюфекчи махалеси”), в която имало 40 тюфекханета (оръжейни работилници). Основните производствени процеси се извършвали в специализирани работилници, в които се правели цевите, ударните механизми, обковите, бронзовите и месинговите части.
Силно развитие получило оръжейното производство в Шумен, Панагюрище, Самоков, Кюстендил, Пазарджик, Враца, Видин, Ловеч, Търговище, Провадия и др.
Бурното развитие на оръжейния занаят било обусловено от факта, че Османската империя напреднала към сърцето на Европа и западноевропейските държави преустановили износа на оръжие за Турция. Точно тогава протичал процес на превъоръжаване на армиите и преминаване от кремъчни в капсулни оръжия Много държави сами организирали изработване на капсулни образци и преработката на кремъчните в капсулни оръжия. Това обаче не било по силите на Османската империя и тя потърсила решение на проблема с включване на изявени български майстори в този процес. Упадъкът на оръжейното производство у нас започва в първата половина на XIX вeк. По това време турското правителство започнало да налага редица ограничения на оръжейните майстори. Повод за това били зачестилите въстания на българския народ и руско-турските войни, в които българите вземали все по-голямо участие със собствено оръжие.
