Каквото и да си говорим, това бе основното усещане сред държавите от Западните Балкани в края на 2020 г. – разочарованието. И то е свързано най-вече с излъганите очаквания за напредък по пътя към пълноправното членство в Европейския съюз. Не сме забравили, че всяка от шестте съседни страни е на различен етап по този път. Но като върнем лентата назад, виждаме, че разочарованието бе по-голямото тъкмо там, където надеждите за напредък бяха най-големи. Вероятно защото близостта до целта – започване на преговори за пълноправно членство, изглеждаше като на една ръка разстояние.
И в Тирана, и в Скопие вече бяха приготвили шампанското което да отворят в края на изминалата година и да се поздравят с първите междуправителствени конференции с ЕС, които формално означават старт на преговорния процес. Вероятно ангажиментът на Берлин да започнат преговори в рамките на шестмесечното ротационно председателство на Съвета на ЕС им даваше куража да мислят, че дадената дума няма как да не бъде изпълнена – все пак това е Германия, лидерът на ЕС, от чиято позиция зависят толкова неща. Пък и германската дипломация държи на думата си, ползва се с авторитет и има славата на машина, която не познава поражения. Или поне такива са много рядко.
Но това са вече минали неща, останали в пределите на календарната 2020 г. Достатъчно анализи се направиха, за да се взираме през рамо назад. Оттам ще вземем обаче констатацията, че провалът на германското председателство и неизпълнените обещания за старт на преговорите с Албания и с Република Северна Македония са хвърлили сериозна сянка изобщо върху желанието и готовността на ЕС да продължи разширението по посока на Западните Балкани. И затова първата задача на европейската дипломация през новата година ще бъде тъкмо тази – да убеди страните от региона, че всичко, което се случи през 2020 г., е само етап от пътя към пълноправното им членство че стратегическата цел остава. И че Брюксел продължава да е посветен на европейското бъдеще на всички държави от континента. Председателството на Съвета на ЕС бе поето от Португалия, следва я Словения. Без да влагат този патос, който Берлин демонстрира през м.г., без да предприемат отделни дългосрочни инициативи като „Берлинския процес” в помощ на страните кандидатки да изпълняват критериите за членство, но и без да поемат тежки обещания, от Лисабон също имат намерение да продължат политиката на разширение на ЕС по посока на Балканите. Пък след това е Словения, съсед, някога в състава на Титова Югославия заедно с повечето от кандидатките, така че надеждите остават.
Чувам, че от Скопие вече се канели да пратят свой високопоставен дипломат – най-вероятно вицепремиера по европейските въпроси и бивш външен министър Никола Димитров на другия край на континента, в Лисабон, за да почерпи вода от извора и да научи какви са конкретните намерения за продължаване на процеса. А премиерът Зоран Заев, който около Нова година даде няколко важни интервюта, твърдо заяви, че и през 2021 г. „ще продължим да чукаме на вратата на ЕС, защото имаме какво да кажем на нашия македонски език”. В тези публични изявления той остана верен на двойния стандарт в отношението си към България и към двустранните ни отношения, че човек започва вече все по-често да си задава въпроса
струва ли си да му вярваме и изобщо да правим политика с него Чувството за несправедливост, което държавите от Западните Балкани пренесоха от старата в новата година, се изостри и след като стана ясно, че страните – членки на ЕС, ще получат организирано и с предимство ваксината против коронавируса. С предимство – пред страните – кандидатки за членство. Фактът, че държавите от Западните Балкани са оставени сами на себе си да се „оправят” с пандемията отново засили усещането у тях за „втора категория страни” в сравнение с онези, които вече са вътре. Дори съобщенията, че някои от съседите, членки на ЕС, са готови да отделят от своята квота ваксини за нуждите им, бяха приети повече като някаква форма на изкупуване на вина, отколкото на добросъседска загриженост. Както стана с някои медии и политици в Скопие. В жеста на България да отдели ваксини за нуждите на гражданите на Република Северна Македония признание от страна на София за „вредата”, нанесена на Скопие и на евроинтеграцията на Западните Балкани с отказа да подкрепи преговорната рамка за членство на Албания и на Северна Македония.
Както и да се развива тази определяща тенденция през новата година тя ще бъде съпроводена от необходимостта страните членки от Западните Балкани да решават свои сериозни вътрешни проблеми. В това число и да проведат парламентарни избори, с които да излязат от политическата криза в страната си. Трусове в Албания, оставки, закани на опозицията. Нестабилност в Босна и Херцеговина, протести в Сърбия против политиката за справяне с коронавируса. Правителството на Косово начело с Авдула Хоти подаде оставка и младата република в момента е изправена пред предсрочен вот. От неговия изход ще зависи как ще продължат преговорите с Белград за нормализиране на отношенията. Въпросът се изостря предвид острата вътрешна политическа битка, но и предвид идването на власт от 20 януари на новата американска администрация начело с президента Джо Байдън.
Всички държави от Западните Балкани, пък и всички останали от полуострова, вече активно калкулират какво ще означава присъствието на някогашния вицепрезидент на САЩ на върха на властта във Вашингтон предвид неговите познания по проблемите на Балканите. Пък и публичните му изявления в подкрепа на независимостта на Косово. И ако има някаква тенденция, която ще трябва да следим през цялата 2021 г., това ще е развитието на диалога между Прищина и Белград и възможността най-после отношенията между Сърбия и Косово да бъдат нормализирани. След като Доналд Тръмп превърна проблема в част от своята предизборна програма и обвърза поведението на Белград и Прищина в зависимост от отношението им към сложната тематика на Близкия изток, никак не е изключено сръбско-косовският диалог през тази година да надхвърли вече установените рамки и да станем свидетели на нови, нестандартни решения.
През последните години съм имал много поводи да говоря и да пиша за лошото качество на политическото лидерство на Балканите Спорно, подозрително и мъгляво минало, авторитарно настояще и неизвестно бъдеще – това е най-общата характеристика на политиците и държавниците от Западните Балкани. Процесът на подмяната им обаче вече започна. В Черна гора, членка на НАТО и кандидатка за членство в ЕС, предсрочните общи избори през миналата година издърпаха килимчето на парламентарната и политическата подкрепа изпод краката на несменяемия Мило Джуканович. Премиер, президент, човек в сянка или на светло, нищо в малката бивша югорепублика не се случваше без него. Той остава държавен глава, но неговата партия отиде в опозиция. Мило не е случаен политик, но не е изключено и през новата година авторитетът му да продължи да бъде поставян под съмнение и в крайна сметка като един от „динозаврите” на балканската политика да бъде принуден да отиде в пенсия, макар че още няма 60 години.
Друга ще бъде съдбата на Хашим Тачи, някогашният командир на Армията за освобождение на Косово. Призован като обвиняем от извънредния съд в Хага за престъпленията в Косово, той подаде оставка като президент на страната си, след като в продължение на две десетилетия бе политическата емблема на борбата на косоварите за суверенна и независима държава. Специализираният съд за Косово е европейски „проект”, но ако Тачи има шанс да излезе сух от обвиненията срещу него, шансът му е в новата администрация на демократите в САЩ. Защото да се превърне от бунтовнически командир в политик и лидер на страната си, Тачи бе избран тъкмо по времето, когато Джо Байдън бе вицепрезидент във Вашингтон. Съвпадение или съдба?
Каквото и да се случи с Мило и с Хашим, въпросът е друг. А той е: Кой е следващият?
