Последиците от Брекзит ще се почувствaт най-силно в сферата на европейската сигурност, смята д-р Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения.
– Г-н Кючуков, какви по-трайни тенденции на промяна в света се очертаха през 2020 г.? Европейски интелектуалци казват, че промените се случваха, а COVID-19 само ги ускори…
– Ще се съглася с подобно твърдение. Като пандемията не само ускори процесите, но и изостри проблемите. Тя даде импулс за развитие на две противоположни тенденции. Нейният глобален характер изискваше сътрудничество и координация в борбата за ограничаване на заразата. Същевременно конкретните мерки за ограничаването й са свързани с изолиране, затваряне на държавите и обществата – като основната тежест се поема от националните правителства. От своя страна, това имаше като резултат също два съществени геополитически процеса: преформатиране на международните отношения с промяна на балансите и тежестта на отделните глобални играчи в тях и преосмисляне на икономическите подходи и обвързаности в условията на един глобален свят.
– А отваря ли нова Студена война периодът на несигурност през следващите години?
– Глобализацията разчупи съществуващите политически и социални баланси и в национален, и в международен план. След края на биполярното противопоставяне и кратката илюзия за еднополюсен свят, продължила по-малко от 20 години, днес светът вече е многополюсен и новите геополитически играчи търсят разширяване на своето влияние – основно за сметка на досегашния хегемон. Това логично доведе до поредната ескалация на напрежението. Сама по себе си аналогията на днешната конфронтация между Русия, от една страна, и САЩ, НАТО и ЕС, от друга, с периода на Студената война е не съвсем правомерна. Днес липсва идеологическата алтернативност от втората половина на ХХ в., доколкото Русия не предлага алтернатива на системно ниво. Такава, не-западна алтернатива днес предлага Китай. Но тази конфронтация е по-опасна и от тази от времето на Студената война. Първо, тогава тя беше в статичен, „замръзнал” вид, а сега е динамична, с ясна тендeнция към ескалация. Второ, по време на Студената война и двете страни се придържаха към постигнатите и двустранно фиксирани баланси, а днес голяма част от предишните споразумения или са отменени, или се заобикалят. Трето, контролът е значително по-трудно осъществим, като се появяват и несистемни фактори тип „Ислямска държава” и международният тероризъм, които също излизат извън полето на контрол. Четвърто, полето на конфронтация е „разпиляно”, то не минава по линията на директно съприкосновение между Русия и Запада, а е пренесено в много горещи точки по света. И не по границите на противостоящи държави, а вътре в тях, между реално воюващи помежду си в граждански, етнически и религиозни конфликти групировки.
– Кои разделителни линии засили пандемията в ЕС?
– И в ЕС пандемията даде тласък на развитието и на двата противоположни процеса – към национално затваряне за ограничаване на заразата, и към общи усилия – за преодоляване на последствията от нея. След първоначалния разнобой обаче ЕС успя да намери общ език при търсенето на солидарни решения. Първо, това стана с гарантирането на свободното движение на стоки чрез т.нар. „зелени коридори”. А най-значимото усилие бе одобряването на Плана за възстановяване „Следващо поколение ЕС”. Той договори единен европейски подход; второ, осигури необходимия финансов ресурс за възстановяване, като дефинира общите отговорности за неговото привличане и използване; трето, даде приоритет на най-пострадалите от пандемията страни членки. Това бе едно изключително сложно упражнение, което открои и в някои случаи задълбочи съществуващите разделителни линии: между страните донори (на първо място т.нар. „пестелива четворка” – Нидерландия, Швеция, Дания и Австрия) и нетните получатели на евросредства между най-засегнатите от пандемията южни държави и Централна и Северна Европа, между Брюксел и Варшава, и Будапеща. Тези разделителни линии са по проблема за върховенството на закона и обвръзката му с ползването на европейските фондове, а между Изтока и Запада като цяло се констатира взаимно и може би оправдано и за двете страни, разочарование един от друг.
– Какъв е шансът, който дава кризата с пандемията ЕС да остане „на масата” сред големите – САЩ, Китай, Русия, Индия или напускането на Великобритания може и да го маргинализира?
– Сериозните пукнатини в евроатлантическата връзка, задълбочени при президента Тръмп, заставиха ЕС да започне процес на преосмисляне на своето място в глобалния свят. Това намери израз в идеята за стратегическа автономия на Съюза. За нейното осъществяване са необходими 2 предварителни условия: единство вътре в Съюза (за да може да формулира собствени позиции и да провежда единна политика) и международна еманципация. Като под еманципация следва да се разбира политическа и в сферата на сигурността еманципация от САЩ, икономическа и търговска – от Китай, ресурсна – от Русия. И нещо много важно: еманципация, разбирана не като конфронтация, а като сътрудничество – но без зависимости.
– Кои са политиките, които ще позволят реализацията на този шанс за ЕС и ще роди ли обещаният разговор за бъдещето му нов етап на интеграция? Ще открои ли това и лидерството на Франция или Германия в Съюза?
– Пандемията отложи и до голяма степен подмени дебата за бъдещето на ЕС. Той следваше да бъде формално организиран в рамките на Конференцията за бъдещето на ЕС, планирана не като еднократно събитие, а като процес, стартиран по време на немското председателство и финализиран през втората по
ловина на 2022 г. по време на френското. С едно задължително и трудно постижимо условие – ангажирането на гражданите в дискусията. Което ясно очертава обединените амбиции на Франция и Германия за промени, които да направят ЕС по-силен и по-адекватен – както на интересите на своите граждани, така и като глобален играч. Като ролите на двете страни са допълващи се: Макрон е заел позицията на визионера, докато Меркел беше балансьора, търсещ приемливи за всички подходи при осъществяването на идеите. В момента Съюзът е в твърде неуютната поза на шпагат. Защото реално изборът е не по отношение на скоростите, а на посоката: напред – към задълбочаване на интеграцията или крачка назад – към възвръщане на част от пълномощията на националните държави. И ЕС като че ли се опитва да тръгне едновременно и в двете посоки.
– Нарасна ли разочарованието на Балканите от ЕС и отстъпва ли Европа в състезанието за влияние в региона?
– Самата идея за региона като зона на съревнование за сфери на влияние е контрапродуктивна за самите Балкани. Подобна оптика го разглежда единствено като обект на чужди интереси, лишавайки го от собствена международна субектност. В реалната политика този подход измества интереса на глобалните играчи приоритетно в сферата на сигурността и изкристализира в стратегията на възпиране – на останалите. Неслучайно членството в НАТО на страните от региона изпреварва интеграцията в ЕС и може да се счита вече за приключил процес – доколкото в краткосрочна перспектива присъединяването на Сърбия, Босна и Херцеговина и Косово към Алианса не стои на дневен ред. За съжаление, разширяването на ЕС потъва дълбоко назад в приоритетите му и се превърна в процедурно упражнение, лишено от стратегически импулси, което в крайна сметка демотивира обществата и създава условия за вторична дестабилизация на региона.
– Очертава ли се Великобритания и след търговското спорумение на Лондон с ЕС като новия-стар глобален фактор?
– Самата логика на глобалния свят предполага развитието на процесите на едно по-високо, наднационално ниво – регионално и глобално. И дори най-силните играчи търсят международни партньорства – и САЩ при Байдън се завръщат на този път. Обединеното кралство очевидно ще се сблъска с много трудности в пост-Брекзит периода: и за пренасочване на икономическите и търговските си връзки, и като политическо влияние. Компенсаторните мерки, насочени на първо място към задълбочаване на сътрудничеството със САЩ, може би отреждат на страната позицията на приоритетен стратегически партньор, но също така и на последовател на американската политика и интереси.
– Как ще се отрази реално Брекзит на европейската система за сигурност?
– Това може би е сферата, където действието „изваждане” ще се почувства най-силно. ЕС остава само с един постоянен глас в Съвета за сигурност на ООН, лишава се и от една от двете държави с ядрен потенциал. Същевременно ЕС вече от няколко години работи по формулирането на концепцията за европейска сигурност, като вече са предприети конкретни стъпки в тази насока.
– Как ще отекне в света изборът на Джо Байдън за нов президент на САЩ? И ще се промени ли отношението на Белия дом към НАТО?
– Изборът на Байдън няма да доведе до промяна в целите на външната политика на САЩ – доколкото тя винаги е била насочена към световно лидерство. Но може да се очаква коренна промяна в подходите и инструментариума. На първо място това ще означава връщане към мултилатерализма – т.е. повторно приобщаване на САЩ в редица институции и споразумения (Световната здравна организация, Световната търговска организация, Парижкото споразумение за климата и т.н.). Най-логично е да се очаква демонстративен обрат за укрепване на евроатлантическото сътрудничество, на първо място в рамките на НАТО, където ще се търси много по-консенсусен подход при уважение и отчитане на позициите на партньорите. В двустранен план между САЩ и ЕС противоречията и обективното разминаване в интересите ще се запазят, но спрямо трети страни може да се очаква висока степен на координация на позициите и политиките. Твърде вероятно е САЩ да се върнат към ядреното споразумение с Иран с настояване за допълнителни гаранции за неговото изпълнение от иранска страна, за което биха получили и европейска подкрепа.
– Прехвърля ли Турция мостове към ЕС, след като беше открила няколко фронта на изток и на запад, включително със страни – членки на Алианса?
– Отношенията на Турция с ЕС са, меко казано, сложни. А с някои от страните членки (Гърция, Кипър, Франция) тя е в открит конфликт – не само за проучванията за газ в Източното Средиземноморие, но и в рамките на НАТО, за ролята на Турция в регионалните конфликти (Сирия, Либия, Нагорни Карабах), за настъплението срещу демократичните права на гражданите и т.н. Преговорите за членство на Турция в ЕС са отдавна замразени, като никоя от двете страни не иска да изрече на глас, че турско членство в Съюза не се очертава в обозрима перспектива – и да поеме политическата отговорност за това. Може обаче да се очаква нова динамика в подхода на САЩ към Турция, която ще се развива в две полета – двустранното и в рамките на НАТО. САЩ са заинтересовани да не антагонизират допълнително Турция като свой основен съюзник в район с многобройни и остри регионални конфликти и ще търсят по-активното й ангажиране с общите подходи в рамките на Алианса. На първо място това ще означава опит за лимитиране на турско-руското партньорство при решаването на регионалните конфликти. Където, изхождайки от коренно противоположни стратегически интереси, двете страни намират основа за сътрудничество, водени от желанието да изолират другите глобални играчи (в Сирия и Нагорни Карабах, където това бе успешно, и в Либия, където то не проработи). В двустранен план обаче пред развитието на турско-американското сътрудничество има поне три достатъчно високи препятствия – Ердоган, Гюлен, С-400.
Тръмп разклати следвоенния световен ред.
Управлението на Тръмп разклати следвоенния световен ред и ерозира международните институции и право, коментира Любомир Кючуков. Но Тръмп не е причина, а по-скоро следствие от по-дълбоки кризисни процеси на системно ниво, причинени от прехода към глобален капитализъм и изкристализирали в усещането за поне три основни дефицита: на сигурност (национална и персонална, политическа и социална), на справедливост (предвид нарастващите неравенства) и на доверие (на първо място спрямо управляващите елити). Тръмп послужи като катализатор и дори екстремизатор на тези обективни процеси.
Деглобализацията сама по себе си е фикция – доколкото технологичната и комуникационната революция не могат да бъдат отменени. Но това, което може и следва да се направи, е да се осъществи преход от т.нар. „дива глобализация”, където старите норми не съответстват на новите реалности към оформяне на новите правила на управление на глобалния свят. Парадоксално, но може да се окаже, че Тръмп ще помогне именно за това – давайки много нагледна представа за всички рискове от един свят без правила, подчинен на доминацията на силата.
Противоборството САЩ–Китай стана всеобхватно.
Пандемията направи противоборството между САЩ и Китай всеобхватно: надпреварата вече не е само в икономиката, търговията и инвестициите, тя обхваща и политиката, сигурността, международните организации, технологиите и иновациите, смята д-р Кючуков. И тази конфронтация ще определя динамиката на международните отношения в един достатъчно дълъг период – доколкото става дума за борба за глобално лидерство. Като тук динамичната и експанзионистка сила е Китай (при цялата парадоксалност на самата формулировка: „комунистически Китай – лидер на глобалния капитализъм”). Докато САЩ обективно се разделят с част от своята доминация (или както образно се изрази бившият шведски премиер Карл Билдт: „Добре дошли в постамериканския свят!”). И само на пръв поглед може да изглежда нелогично, че днес именно Китай настоява за либерализация и спазване на правилата, докато САЩ залагат на изолационизма и протекционизма. Видима е тенденцията за реидеологизация на конфронтацията, като все повече за Китай се реферира не като за самата държава, а през призмата на управляващата комунистическа партия. А същевременно се заговори за широк съюз на „свободния свят” срещу „нелибералните, авторитарни режими”. Има достатъчно основания да се предполага, че тази конфронтация ще доведе до нови трусове и колизии в световен мащаб, преди да се намерят новите баланси.
