Съоръжението за пренос на горива ще се строи с пари от бюджета на Пакта.
Тръбопровод за пренос на горива за нуждите на НАТО ще свърже Гърция, България и Румъния. Това съобщават няколко гръцки информационни сайтове (Energia.gr; Pollsandpolitics.gr; De-facto.gr; Pameevro.gr). Инициативата за изграждане на тръбопровода идва от Румъния. Съоръжението ще тръгне от гръцкото пристанище Александруполис на Егейско море и се предполага, че ще прекоси Егейска Тракия и Източна България, за да стигне до румънската военновъздушна база „Михаил Когълничану“ край Констанца в Северна Добруджа. Според дипломатически източници дискусиите за уточняване на детайлите около строителството на тръбопровода се водят на ниво постоянни представители в НАТО и са в напреднала фаза.
Важно е да се отбележи, че финансирането за горивопровода Гърция–България–Румъния ще дойде от бюджета на НАТО. Както е известно, той се състои от три компонента – цивилен, военен и инвестиционна програма. Именно по линия на тази инвестиционна програма идват средствата за дълготрайни вложения в отбранителната инфраструктура на Алианса. Според бюджета на НАТО за 2021 г. за инвестиции са заделени до 710 млн. евро. Не е ясно колко точно ще струва тръбопроводът от Александруполис до Румъния, но такова мащабно съоръжение едва ли може да бъде построено само за година, така че парите за него ще идват и от следващите бюджети на Алианса.
Горивопроводът Гърция–България–Румъния се вписва в променената стратегическа обстановка след голямото разширение на НАТО в Източна Европа и конфронтацията с Русия след анексията на Крим през 2014 г. Още по време на двете световни войни става ясно, че горивата и тяхната своевременна доставка са ключов фактор за успеха в бойните действия. Това е отчетено в първите години от съществуването на Северноатлантическия пакт. През 1956 г. е решено да бъде създаден Комитет на НАТО за тръбопроводите, който по-късно е преименуван на Петролен комитет. Две години по-късно е създадена и Централноевропейската тръбопроводна система, която обединява осем държави от Алианса с цел да координира използването на техните мрежи за пренос на горива във военно време.
През годините на Студената война потенциалната линия на съприкосновение между войските на НАТО и на Организацията на Варшавския договор минаваше през Източна и Централна Европа. Съответно отбранителната инфраструктура бе изградена така, че да обслужва бойни действия именно по тази линия. През последното десетилетие на ХХ и началото на XXI век обаче геостратегическият рисунък на Европейския континент се промени съществено. Всички бивши съюзни на СССР държави станаха част от НАТО. Влизането им в Алианса бе еднократен акт, резултат на политическо решение, но промяната на военната инфраструктура изисква доста време и дълъг процес на планиране. През 2014 г. Русия анексира полуостров Крим и го превърна мощен форпост на своето военно присъствие в Черноморския регион. НАТО отговори със засилване на военната активност по своя източен фланг и интензифициране на мисиите по Еър полисинг. В Черноморския регион основна опорна точка на тези мисии стана румънската база „Михаил Когълничану“ в Северна Добруджа.
Така логично се стига до идеята, че преместването на потенциалната линия на съприкосновение с противника изисква и адекватна инфраструктура за снабдяване с горива. Гърция и България нямат почти никакъв собствен добив на нефт и са зависими от внос. Славата на Румъния като крупен петролен производител до голяма степен е останала в миналото. Днес страната покрива три четвърти от потребностите си с внос. Като с оглед на военните планове трябва да се отчита дали има опасност от срив на доставките на петрол и респективно на горива. В България има само един голям нефтопреработващ завод, който е собственост на руската компания „Лукойл“ и технологично е пригоден да работи с руска суровина. Румъния има сериозни преработвателни мощности, но част от тях са собственост на държавната петролна компания на Казахстан (чрез „Ромпетрол“), а освен това 80% от вносният нефт в северната ни съседка идва от Русия и Казахстан по тръбопроводи, преминаващи през руска територия, а след това с танкери, товарени в руското пристанище Новоросийск. Това създава висок риск за ритмичните петролни доставки при кризи, защото Русия би могла да се позове на форсмажорни обстоятелства и да прекъсне веригата за снабдяване на България и Румъния.
Основен алтернативен вариант за снабдяване с нефт, който изключва Русия от уравнението на балканската енергийна сигурност, е чрез танкери, преминаващи през турските проливи Босфора и Дарданелите. Този маршрут обаче е сложен и опасен от екологична гледна точка, тъй като Босфорът е тесен, криволичещ и преминава през сърцето на 16-милионния Истанбул. Освен това в последно време наблюдаваме силно обтягане на отношенията на Турция с някои от съюзниците в НАТО и най-вече с американците, които дори наложиха санкции на Анкара заради военното й сътрудничество с Русия. Казано директно – САЩ предпочитат доставките на горива за нуждите на НАТО в Румъния и България да минават не през турските Проливи, а през гръцкото пристанище Александруполис. То бе набелязано като главен логистичен пункт за снабдяване на американските войски, разполагани в бази в Румъния и България, още във военното споразумение между САЩ и Гърция, подписано през октомври 2019 г. Американците вече платиха $2,3 млн. за изваждането на потънала баржа, която от дълго време блокираше достъпа до част от пристанището на Александруполис.
Според някои информации в НАТО е разглеждан и алтернативен маршрут за бъдещия балкански горивопровод, който да тръгне от Александруполис, след това да завие към Северна Македония и от там да се прехвърли през България до Румъния.
Този вариант обаче е неоправдан както от финансова, така и от стратегическа гледна точка. По-дългият маршрут изисква по-големи инвестиции, които биха се увеличили допълнително от необходимостта да бъдат пресечени планините в Република Северна Македония, особено по границата й с България. А и на територията на младата република няма военни летища, използвани от НАТО, което означава, че няма и голяма нужда от бърза доставка на горива. Освен това трябва да отчетем, че от гръцкото пристанище Солун до Скопие има нефтопровод, построен от компанията „Хеленик петролеум“, след като тя приватизира македонската рафинерия ОКТА. Той стана готов през 2002 г., но днес не се използва заради сложни правни спорове между гръцкия консорциум и властите в Скопие. Така че в случай на военна необходимост, НАТО лесно може да прехвърли гориво от Солун в Република Северна Македония.
Бъдещият горивопровод от Александруполис до Източна Румъния би могъл да снабдява и военното летище Безмер в Югоизточна България. Преносът на горива по тръби е значително по-екологичен и по-енергоспестяващ, отколкото транспортирането им с влакови цистерни или танкери. Това не е без значение за НАТО. В последно време в Алианса се обръща все по-голямо внимание на намаляването на т.нар. въглероден отпечатък, който дейностите на организацията, оставят върху природата.
В заключение – горивопроводът Гърция–България–Румъния ще повиши чисто военната сигурност на трите държави, но би бил от полза и за икономиката и екологията на региона.
