Автор: Владимир Костов, Париж
Възможно е в главата на мнозина думите, че сме в нова цивилизация, да предизвикат отговора: Това е COVID-19! Прави са. Защото едно от ярките доказателства, че живеем в условията на нова цивилизация, е и поведението ни спрямо пандемията от новия коронавирус, която носи името COVID-19. Тази пандемия далеч не е първата в историята ни като човечество. Но тя е първа пандемия при толкова многобройно човечество. Тоест при толкова голям брой потенциални „жертви” пред „лакомията” на причинителя й.
Но ако поведението на човечеството спрямо пандемията COVID-19 е свидетелство, че живеем в нова цивилизация, то нито е единствено, нито е първо по реда на проявлението си. Преди броени дни бяха отбелязани пет години от постигнатото в Париж международно споразумение за усилията, които ще направят подписалите го държави в посока на преодоляване на опасните промени в климата и в цялост околната среда на живота ни. Подобни, а и по-големи промени от тези, за които говори споразумението, не са нещо ново в пътя на човека и въобще на живота на земята. Но за първи път, откак има държави, се успя да бъдат загърбени (сигурно не изцяло, то се вижда) егоистичните им интереси и да се стигне до общо разбиране както на климатичните и други природни опасности живота на Земята, така и на пътя, който да се следва за преодоляването им. Нима това не е категорично доказателство, че живеем в нова цивилизация?
„Възкресяването” на нациите и нашата отговорност. В последните няколко години сме свидетели и изживяваме едно явление в областта на социалните отношения, което на свой ред също ни заставя не само да си дадем сметка, че живеем в нова цивилизация. Но и да осъзнаем нашата отговорност за тази нова цивилизация. Имам предвид – от някои възхвалявано, от други – порицавано, явлението, определяно като национализъм или популизъм.
Прояви на национализъм или популизъм, може да бъдат изброени в много страни в света, съществуващи в условията на най-различни политически практики и режими. Обикновено носителите на национализма или популизма са загрижени за интересите на своите страни и населението им. А противниците им ги обвиняват, че демагогстват и гледат само защитата на своите лични или групови и съсловни интереси. И едните, и другите обосновават позициите си с примери от по-близката и по-далечната история на междудържавни отношения в Европа, а и в света.
И за едното, и за другото гледище могат да се намерят основания, ако се пренебрегне, или по някакви причини (и интереси!), предпочетем да си затворим очите за главното. А то е, че както и някои да се стремят да го представят като някаква останка от миналото, своеобразното възкресяване на националното в съвременната политика е един от най-ярките и значими белези на новата цивилизация. И главно – на нашата отговорност за по-нататъшната й съдба.
Гледайки съвременните прояви на национализъм, мнозина се оставят (като съвсем естествена реакция) да търсят в него повторение на преживяното от народите и държавите в историята си през последните два-три века, че и по-рано. С една дума – да виждат в него днес една борба срещу ограбването и експлоатацията на по-бедните държави от страна на по-богатите. В някаква степен може и е естествено да го има и това. Но главното, на което се стреми да отговори национализмът днес, то е необходимостта от един нов път на глобализация.
Защото новата цивилизация, в която живеем, не може да продължи да съществува и да решава съдбоносните въпроси пред човечеството, без пътя и средствата, които предлага глобализацията. Защото проблемите, които поставя една пандемия като тази на COVID-19, или тези в областта на климатичните промени, или тези на замърсяването на околната среда, или на предотвратяването на един ядрен конфликт, или толкова други, които няма как да изброя тук, всички изискват някаква степен на общи, съгласувани, задружни, доколкото е възможно, действия на държавите.
Някога хората и общностите им са могли до някаква степен да решават за много неща сами за себе си. Да се чувстват самостоятелни и независими до равнища, непривични и дори невъобразими за днешния човек. По простата причина, че са имали пространство „около себе си”. Ничията земя ги е „викала” да я опознаят и овладеят. Днес населението на Земята е толкова, че редът и общата полза са възможни и осъществими само на терена и със средствата на съгласието и общите действия. Иначе казано – чрез глобализация.
Отговорът дължим всички ние. Естествено и разбираемо е, че за началото на глобализацията най-голяма роля изиграха държавите с най-силни позиции във финансово, научно, военно, технологично и така нататък отношение. Но дадено началото на процеса, изминалият около половин век, категорично показа, че държавите – и народите в цялост – са изключително заинтересовани от това, как се осъществява ръководството и съответно какви са последиците за социалните, финансовите и всякакви други резултати. Защото разбираемо е и практиката го потвърди, че са възможни, най-общо казано, два пътя. Единият е решенията за глобализацията да се вземат по усмотрение на най-силните държави – във финансово, военно и всякакво друго отношение. Другият – пътят да се определя и реализира при зачитане на суверенитета, независимостта и интересите на всяка отделна държава, с други думи – на всяка нация.
Така новата цивилизация ни изправя пред отговорността да изберем и да продължим по-нататък по един от двата възможни пътя на глобализация. Глобализация, ръководена или командвана от най-силната, или от най-силните държави. Което ще означава продължение на съперничеството между големите и съпровождащите го конфликти, както е досега. Пътят е добре познат и резултатите – опасно печални, но като цяло – предвидими. Всяка победа за едни ще бъде поражение за други и ще подготвя действията и амбицията за реванш.
Другият възможен път е, опрени на „възкресения национализъм”, да опитаме с общи усилия да осъществим една глобализация, която да бъде направлявана в съгласие от суверенни и независими национални държави.
Дали движението именно по един привидно себичен и едва ли не егоистичен национален път, не е вълшебното средство, което ще помогне след известно време да се появи и досега само мечтаното, сплотено и единно в себе си и за себе си, човечество? Европейският съюз е обречен може би пръв да даде отговора…
