Автор: Явор Райчев
След пет дни в САЩ идва краят на управлението на Доналд Тръмп. Време за равносметка на този доста необичаен период за американската външна политика. Едно от водещите обещания на Тръмп през 2016 г. бе САЩ да спрат с военните интервенции. В общи линии това беше изпълнено – САЩ не се намесиха в нов военен конфликт. През същата онази година светът отчита своеобразен рекорд – 54 активни военни конфликта в различни точки на планетата. Към края на 2019 г. седем от тях са войни (с повече от 1000 жертви) – в Сирия, Либия, Йемен, Сомалия, Нигерия, както и две в Афганистан, ако броим отделно битката на властите в Кабул с талибаните и на международната коалиция с терористичните групировки от рода на „Ал Кайда“.
Към днешна дата е трудно да се прецени доколко отказът на САЩ от намеса в нови конфликти е бил правилен или успешен. В краткосрочен план е спестен човешки и материален капитал, но в дългосрочен, предвид на това, че в повечето въоръжени конфликти е замесена Ислямска държава (ИД), изолационизмът може да се окаже проблем. Въпреки че бе разгромена в Сирия, ИД и други терористични организации продължават да са фактор на много места по света. Отдръпването на САЩ от горещите точки създаде вакуум, който играчи като Русия, Китай и Турция незабавно запълниха. Изначалният отказ на американците от участие в националното строителство (nation building) в постконфликтния период със сигурност намалява цената, която трябва да платят, а оказаната помощ е твърде вероятно да се материализира в икономически и геополитически ползи в бъдеще. САЩ не успяха да намерят ефективен отговор на тези тенденции, в резултат на което влиянието им в конфликтните зони на Близкия изток, Африка и Азия намаля. Решението на Тръмп да остави кюрдите на собствената им съдба пък ще насади дълбок скептицизъм в други потенциални бъдещи съюзници на САЩ и ще редуцира склонността им към военно сътрудничество.
Успех на Тръмп са политическите сделки между Израел и ОАЕ, Бахрейн, Судан и Мароко. Въпреки че те са положителна стъпка в правилната посока, перспективите за намиране на справедливо решение в израелско-палестинския конфликт са далечни. Тръмп също така взе и нееднозначно решение да подкрепи Мароко в претенциите му за Южна Сахара, стъпка, чиито последствия към дадения момент са трудно предвидими. Трайната тенденция да взима страни в конфликти, в които досега САЩ са били по-скоро арбитър, би могла да ерозира доверието в американската дипломация.
Доналд Тръмп безпогрешно разбра, че именно Китай се превръща в най-сериозния конкурент на САЩ, факт, който бе проспан по времето на администрацията на Обама. За съжаление обаче, сегашният президент влезе в този конфликт твърде остро и без необходимата международна подкрепа. „Хуауей“, „Тик-ток“ и другите китайски фирми успяха да се адаптират към санкциите и да се отскубнат от американската технологична зависимост. Разбирането на Тръмп за справедливи търговски отношения, което се ограничава предимно до търговския баланс, попречи на САЩ и Китай да стигнат до споразумение и повечето американски искания бяха отхвърлени. След налагането на санкции и враждебната риторика и в двете страни антиамериканските настроения у китайците нараснаха до застрашителни размери. Пропагандната кампания на Пекин не намира голям отзвук, тъй като повечето партньори и особено съседи се чувстват застрашени от неговите икономически, а често и териториални амбиции. Въпреки тези улесняващи обстоятелства САЩ не успяха да мобилизират в своя подкрепа други страни, които да участват в тази търговска война. Към това трябва да се добави и неуспехът на Тръмп да капитализира в своя полза проблемите на Китай – а именно погрома над протестите в Хонконг и над уйгурското малцинство, дезинформацията, свързана с пандемията от COVID-19, пограничните сблъсъци с Индия и конфликта с Австралия – все събития, от които Китай излезе невредим и с укрепнали външнополитически позиции.
По отношение на Русия Тръмп имаше неясна политика. Обещанието за добри отношения нямаше как да се осъществи заради доказаната руска намеса в изборите през 2016 г. Въпреки това той не предприе стъпки нито за сближаване с Москва с цел нарушаване на китайско-руския съюз, нито за противопоставяне с цел спиране на руската хибридна война срещу страните от НАТО, ЕС и САЩ. В резултат Русия продължава, както и през 2016 г., да се намесва във войната в Украйна, Сирия, Либия и да участва в хибридни действия срещу западните страни.
Може би най-големият провал на Тръмп остава напускането на иранската сделка и приемането на „стратегия за максимален натиск“. Ако има нещо, което модерната история еднозначно показва, то е, че икономическите и политическите санкции не са добър инструмент за натиск срещу автократични режими. Първо, в страните под санкции се развива мощна пропаганда срещу САЩ, и второ – хората в тези държави са застрашени от затвор, лагер или смърт, ако се възпротивят на властта. Резултатът от подобно действие на САЩ е, че Иран в момента е по-близко до създаване на ядрено оръжие, отколкото беше преди четири години, а САЩ разполагат с минимални лостове за влияние върху политическите решения и действия на иранското ръководство.
Друг подобен провал е политиката спрямо Северна Корея. Наивната вяра Тръмп, че ще успее да сключи сделка и желанието за риалити дипломация се провалиха, а ядреният арсенал на Северна Корея нарасна. За щастие, изглежда, тези действия няма да имат дълготраен негативен ефект върху основните съюзници на САЩ в региона – Южна Корея и Япония.
Натискът над партньорите от НАТО, предимно Германия и Франция, затвърди отдалечаването на САЩ от Европа. Въпреки че това стана причина някои европейски държави да преосмислят сигурността си и да инвестират повече в нея, ЕС под председателството на Германия сключи договор за инвестиции с Китай, а газопроводите Турски поток и Северен поток-2 заплашват да обхванат Европа в клещи и да затвърдят нейната енергийна зависимост от Русия.
Тръмп демонстрира ясно своите резерви към мултилатерализма. Освен споменатото оттегляне от ядрената сделка с Иран САЩ се оттеглиха от Парижкото споразумение за климата, Транстихоокеанското партньорство, ЮНЕСКО, Агенцията за подпомагане и работа на бежанците в Близкия изток на ООН, Договорa за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие, Договора за открито небе и Световната здравна организация. Ако за някои от тези споразумения може да се намерят добри аргументи в полза на оттегляне, то за други това е трудно. Не по-малък проблем е и начинът, по който това беше направено – получаването на разнообразна информация по официалните дипломатически канали и през акаунтите на Тръмп създаде смут, а хаотичните и едностранните действия на американската администрация не доведоха до разрушаването на тези формати, като дори най-близките партньори на САЩ предпочетоха да не го последват. Предвид създаващото се противопоставяне между САЩ и Китай в международен план и в ООН оттеглянето на САЩ и отказът на други страни да го последват, създава вакуум, в който лидерството биха могли да поемат страни като Китай, като крайният резултат може да се окаже неизгоден за САЩ.
Неспособността на САЩ да се справи с пандемията от COVID-19 е огромно репутационно петно върху способността им да управлява глобални кризи и в крайна сметка ще има негативен ефект върху меката сила на тази страна. За щастие на САЩ обаче, докато Тръмп спореше дали вирусът трябва да се нарича „китайски“, или не и десетки хиляди американци измираха, Китай не успя да материализира успеха си в борбата с COVID-19. Въпреки това Вашингтон едва ли може да се нарече победител в надпреварата, тъй като съмненията в компетентността на САЩ като глобален технологичен и медицински лидер са посети.
В заключение може да се каже, че външната политика на Тръмп въпреки някои отделни сполуки като цяло е неуспешна. Противниците на САЩ са по-силни, отколкото бяха през 2016 г., а съюзниците им – по-отчуждени. Някои от изброените явления не са изцяло по вина на Тръмп, а са резултат от процеси, започнали далеч преди него. Лошото им управление обаче гарантира трудно начало за администрацията на Байдън, в чиито екип виждаме лица от една друга, също немного успешна администрация – тази на Обама.
