Ако срещу твоята радиолокационна станция полети ракета, примерно пършинг, какво ще правиш? Сержантът оператор се почесва по главата, извършва кратък, но интензивен мисловен процес и отговаря колебливо – ще изключа станцията. Но ракетата дали е пършинг, или круз, вече е прихванала целта, която е излъчвала мощни сигнали, настоява проверяващият полковник.
Сержантът се изпотява от приближаващата се опасност, идва му да се прекръсти и да каже „Не дай, боже!”. Но спасение няма, пършингът ще удари във всеки момент станцията, а с нея ще загине и той, ще си отидат и войниците. И заедно с тях ще пострада и проверяващият – не му е толкова жал за него, но все пак човекът вероятно има жена, деца…
Полковникът проявява милост и прекъсва унеса на сержанта. Започва бавно и авторитетно да обяснява. Добре, ситуацията е такава.
Ракетата лети към твоята „Пеперуда” (така е наименованието на радиолокационната станция). Спасение няма, и да я изключиш – все тая. Но вместо да я изключваш, обаждаш се бързо на твоя колега и той пуска да върти неговата „Звезда” (другата радиолокационна станция на ротата). Тогава пършингът започва да се колебае, колебае се и се обърква, чуди се към коя цел да се насочи и удря някоя могила. Така че може да ви се размине, заключава авторитетно полковникът. Сержантът си отдъхва, вече знае как да заблуди пършинга и евентуално – ракета круз.
Всичко това се случи преди много години, по време на Студената война, на една от проверките в нашия 2-ри армейски радиотехнически батальон в Пловдив. Неговата основна задача я знаеха всеки офицер и сержант. А тя беше – да открива въздушните цели, устойчиво да ги съпровожда и непрекъснато да ги оповестява. Но това се случваше само на учения и тренировки. Защото батальонът трябваше да замести други формирования, ако врагът ги унищожи. Е, точно затова проверяващият полковник искаше да се увери, че ние ще оцелеем и ще изпълним предназначението си. Дори и да летят ракети като пършинг, круз и други, за които още не знаехме.
Но се подготвяхме упорито за среща с непознатия противник – занятия водиха операторите на радиолокационните станции, свързочниците, планшетистите, шофьорите и всички останали. Още в първите месеци на създаването на батальона се заговори за придобиванато на класна специалност. Това най-вече се отнасяше за операторите, защото се смяташе, че тяхната дейност е най-сложна. Първият командир на батальона подполковник Петър Манолов заставаше пред строя и упрекваше тези, които не можеха да постигнат нужното ниво:
– Добре де, нали ходите на цирк. Виждате, че мечките карат колело а вие една класна специалност не може да вземете.
След тези думи как да не се замислиш. Имаше един сержант Георги Петков, който явно не ставаше за оператор. Майсторът в специалността старши сержант Кольо Колев – Бруса, имаше пререкания с него и щом в някой момент виждаше, че Георги се усмихва, веднага се доближаваше до него и загрижено му напомняше: „Трябва да се подготвяме за класна специалност!” И усмивката на сержанта замръзваше. Но в армията имаше място за всеки. И Георги Петков, като не ставаше за оператор, бе назначен за старшина на рота. А защо на Кольо Колев му викаха Бруса? Много просто, можеше да работи с коса, точеше бруса и се грижеше за тревата в градинките на района. Освен това в батальона служеше още един сержант с неговите имена и той беше известен като Кольо Колев – Жигулито, защото караше такъв автомобил, но този прякор му остана и след като си купи волга.
В „Мълчанията на полковник Брамбъл” на Андре Мороа се казва: „Войнишкият живот е много труден, съпътстван понякога от истински опасности”. Така е, имахме реални изпитания и те бяха най-вече на ученията и съвместните тренировки. Дългата верига за оповестяване на въздушните цели зависеше от много специалисти. Стана по-кратка, след като в един от каналите минахме от телеграфия на телефония. Но трябваше строго да спазваме радиодисциплината. На едно учение не бяха намерили точния код за извикване на помощ при възникналата повреда и някой се беше обадил: „Да дойде докторът на въртележките!” Това означаваше, че имаха нужда от началника на работилницата капитан Дечко Дечков – един офицер, който разбираше от всякаква техника, а в случая трябваше да поправи радиолокационна станция.
Само два пъти, докато служех като помощник-началник щаб по свръзките в батальона, се отложиха учения, по-точно – едното беше прекъснато в началото и след това подновено. Първият път беше през зимата. Преди 9 часа вечерта, когато трябваше да потеглим към определения ни район в Родопите, неочаквано заваля сняг и набързо натрупа повече от метър. Никой не си и помисляше, че учението може да не се състои, такова нещо не беше се случвало. Но нареждането дойде от командването на 2-ра армия, тъй като навсякъде пътищата около Пловдив бяха станали непроходими. Не можехме да повярваме, че причината за отлагане на учение може да бъде един сняг, па макар и с дебелина повече от метър.
Втория път прекъснахме учение заради… мухи Бяхме развърнали радиолокационните и свързочните средства на едни просторни поляни край с. Ягодово в близост до Пловдив. Не предвидихме обаче, че наблизо има свинарници, защото от тях долетяха хиляди рояци мухи. Те сякаш ни очакваха, нахвърлиха се по картите, на които чертаехме обстановките, белите покривки в столовата почерняха от тях, а при месенето на каймата един войник отчаяно размахваше някаква кърпа, за да не се приготвят кюфтета с мухи. От импровизираната лавка бързо изчезнаха бонбоните и опакованите вафли като морените. И привечер решението на командира ни бе да се прибираме в поделението, тъй като нямаше време тепърва да избираме други райони. Изненадахме с пристигането си дежурните и на техния въпрос защо се връщаме, отговаряхме – заради мухите. Звучеше смешно, но такава бе истината.
След ученията най-напрегнато се очакваха техните разбори. Ненапразно се казваше – по-добре мъртъв на учението, отколкото жив на разбора. От по-възрастните ни колеги чухме и едно кратко описание на цялото събитие. Първо – започва тупурдията (проверяващите идват), второ – гюрултията (проверяващите поставят задачи и са недоволни от всичко), трето – много шум за нищо (учението е преминало без издънки), четвърто – разбор с неучаствалите на учението (завърналите се от полето обслужват техниката и изпълняват други задачи) и пето – наказание на невинните (ако няма други, наказват се свързочниците).
Затова и като заместник-началник щаб по свръзките се стремях да бъда в защита на свързочниците когато не бяха виновни, пък и когато бяха… След това, вече насаме, правехме разборите. Веднъж, по средата на първия период на обучение, неочаквано на проверка пристигна началникът на свръзките в ПВО на Сухопътните войски полковник Попов. Явно не остана доволен от видяното и се обърна към мен:
– Драгански, твоите свързочници не са добри на предаване на телеграфната азбука, на приемане, на работа на радиостанциите… Къде сте добри?
Отговорих убедително:
– На бялата покривка!
За какво трябваше да се оправдавам, че сме още в средата на периода и нормативите важат за неговия край. Полковникът се засмя и шеговито каза:
– Е, ще ви видя довечера как сте на бялата покривка.
Но май че и там не се представихме добре. В съседното поделение, което бе от нашата структура, на същата длъжност, като моята, бе капитан Гено Славов. Полковник Попов бе констатирал, че подчинените на капитана дори не знаят морзовата азбука. Срещнах Гено, когато отиваше „на съвещание” при своя командир. Изчаках го, за да го попитам какво е станало.
– Какво да стане – спокойно отвърна капитан Славов. – Заявих, че ако след една седмица моите свързочници не са на 80 знака в минута, късам си пагоните.
И двамата бяхме наясно, че това е абсурдно. Но не беше за учудване, че по-късно Гено Славов завърши право и сега е адвокат.
А аз за какво ли се сещам още за радиотехническия ни батальон, който отдавна не съществува? Някой беше казал, че колкото е по-далечно миналото, толкова по-близко са спомените. Но пък, след като го няма батальонът, поне спомените са останали.
