Всякаква връзка между отказа за старт на Преговорната рамка на Скопие за ЕС с този за Албания е фалшива новина от висока проба.
Така е, уважаеми читатели. Когато в края на миналата година рухнаха и последните надежди на политиците от Скопие, че България ще каже „да” на началото на преговорния процес на Република Северна Македония за членство в ЕС, някои „познавачи” на балканската ситуация ни посочиха с пръст и казаха: ето, заради вас и Албания не може да стартира преговорите. А уж бяхте за евроинтеграцията на страните от Западните Балкани, конференция в София правихте по време на председателството си на Съвета на ЕС, кълняхте се наляво и надясно за привързаността си към европейския път на съседите си, между които и най-близките ви – тези край Вардар, вашите братовчеди и роднини. И хоп –
нов етикет върху България, нова вина за историческо късогледство
за неразбиране на процесите наоколо, за отрязване на перспективата при комшиите и така нататък, все по „конспекта”, както се казва. И пак, както в много други подобни случаи през миналите десетилетия, пак ние, българите – виновни само защото някой друг е крещял своята позиция по-силно от нашето деликатно мълчание.
Така и сега. Стопирахме пътя на Република Северна Македония с аргументи, които в Скопие не приемат. Албания също не получи дата за начало на своя преговорен процес за членство. Но причината за това съвсем не беше свързана с България и с нейната позиция по отношение на Република Северна Македония. Може би подобно впечатление се налагаше от приемането на факта, че двете съседни нам държави от Западните Балкани вървят в двойка заедно, нещо като нашия път към европейското членство заедно с Румъния.
Доколкото това е полезен ход, сега, толкова време след като сме „вътре”, можем да оценим пътуването в тандем. Още преди години, когато ставаше дума за членство в НАТО, по препоръка на чуждите ментори Република Македония, Албания и Хърватия се събраха в т. нар. Адриатическа лига, в която всяка от членките дърпаше напред останалите две. Е, и ги обвиняваше за бавния ход или дори за застоя, когато имаше някакви причини за това. Балканска работа, бих казал. После през април 2008 г. в Букурещ на Срещата на върха на НАТО Албания и Хърватия получиха покана за членство, докато Република Македония остана назад и сама поради гръцкото вето, свързано с името на държавата. Та след това се наложи България да я бута напред и да й помага до пълноправното й членство, последвало нашия Договор за добросъседство и особено Преспанското споразумение с Гърция. Дали си спомнят и
дали си дават сметка за всичко това сега в Скопие
когато виждат, че тъкмо ние, които им отворихме пътя към НАТО, сега искаме толкова малко от тях.
София няма нищо против европейската интеграция на Тирана, това е повече от ясно и многократно е декларирано от българските политици. Други са страните – членки на Европейския съюз, които имат претенции към Албания, и то твърде сериозни. Да сме наясно – ние казахме „не” през декември миналата година само и единствено на Република Северна Македония, Франция и Нидерландия бяха тези, които спряха Тирана. Да не говорим за латентния спор на Гърция с Албания, в който от Атина има сходни претенции както онези, които имаше към Република Македония. Но като хитряги гърците винаги гледат да остават назад и ако това е възможно, да избутват напред други страни членки, които да понесат недоволството от подобни „спирачки” по пътя към Брюксел. Така и сега.
Може да се каже, че
до голяма степен в Тирана останаха доволни от стопирането
на Република Северна Македония. Много просто – там си дават сметка, че при вътрешното състояние на държавата им просто няма начин страните членки да си затворят очите и да ги пуснат да вървят напред. В края на миналата година, малко преди да напусне поста си на външен министър на Албания, Гент Цакай посочи причините, поради които страната не е могла да проведе своята първа Междуправителствена конференция с Европейската комисия. Става дума за приключването на изборната реформа в съответствие с препоръките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, за осигуряване на функционирането на Конституционния съд и на Върховния съд, за приключване на процеса на създаването на Специалната антикорупционна структура и на Националното бюро за разследвания, за изпълнение на препоръките на Специалната структура за финансово действие, за преразглеждане на Закона за медиите в светлината на препоръките на Венецианската комисия.
Ако се поразровим още в албанската действителност, вероятно ще намерим и други препоръки от страна на Брюксел, които трябва да бъдат изпълнени, с които да допълним Гент Цакай. (Ще отворя една скоба да кажа, че интервюто на Цакай, в което той оправдава българската позиция в спора със Скопие, бе публикувано само в изданията на албански език в Република Северна Македония, но в нито едно издание, електронна медия или сайт на официалния език на страната). Когато си започнал атака срещу София, защо и албанското „не” да не бъде включено като вина на България, просто и ясно.
Ако само поразлистим най-близката история на политическия и обществения процес в Албания, ще се окажем изненадани от факта, че съдебната система на държавата бе напълно блокирана, когато едновременно бяха разпуснати и Конституционният, и Върховният съд на държавата. Да не говорим за високата степен на корупция, която разяжда обществото, за острото политическо противопоставяне между управляващи и опозиция, за намеренията да бъде иззет мандатът на президента Илир Мета, който засега търпи неуспех. Но
за разлика от Скопие, където продължават да хленчат
и да чакат успех на хипотетичната възможност след парламентарните избори у нас да има промяна в политическата и парламентарната конфигурация или пък новата американска администрация да натисне политическия елит в София и да промени позицията му в Тирана веднага след заседанието през март на Европейския съвет се наблюдава една всеобща междуинституционална мобилизация за изпълнението на всички необходими задължения за провеждането на първата Междуправителствена конференция. Албанците съзнават, че имат неизпълнени препоръки и критерии и се опитват да отговорят на тях.
Всъщност в Тирана имат повече основание да ни благодарят за нашата позиция по отношение на Скопие, отколкото да ни се сърдят. Нашето „не” на Република Северна Македония им връща надеждата, че отново ще бъдат заедно в тандем с комшиите си край Вардар. И страхът им, че ще бъдат изпреварени от тях за членство в ЕС ще се окаже напразен. И другият страх – че оставени сами, от Брюксел биха могли да ги вкарат в нов тандем с друг кандидат за членство от Западните Балкани, който е далеч назад в изпълнение на препоръките. Като Босна, да речем… Така е по-добре: в двойка, макар че това пък е нощният кошмар на политиците в Скопие, които винаги къде по-явно, къде по-приглушено са твърдели, че обвързването им с Албания заради нейната неподготвеност само ги спъва по пътя към старта на преговорния процес. С което
сериозно нервираха местните албанци
на които не е безразлично дали „Родината майка” върви напред, или не. Да им имам самочувствието на политиците от Скопие – оказа се, че и единичният маратон по дългата писта към Брюксел също има своите препятствия. От друга страна, съвместното пътуване по европейския път между Тирана и Скопие вдъхва доза успокоение на всички албанци в района, които виждат в Албания своя Пиемонт, чийто успех е успех на всички тях. В това число и на албанския етнически корпус в Република Северна Македония.
А иначе и Вардар, и Адриатика са все водни басейни, разликата е в мащаба. От Адриатика повече свят се вижда, но и светът я вижда по-добре… Това го знаят и в Брюксел, и през океана.
