Димитър СТАТКОВ
Разказ на журналиста, който пръв през далечната 1992 г. откри, че военни копаят тайно край Царичина.
Чували ли сте за необходимата случайност? Най-простото определение за нея гласи: Щом нещо трябва да се случи, то просто се случва. Случва се против всякаква видима логика, но по свои скрити закони на причинно-следствени връзки.
Така стана и в ранната пролет на 1992-ра. Цяло едно кълбо от уж независими помежду си сюжетни линии бяха неочаквано навързани в необикновен сценарий. Това бе време на духовен кипеж след промените, на истински медиен ренесанс и на развинтени фантазии при инвентаризацията на миналото ни. Но и време на оцеляването на гузни съвести…
Вестник „Нощен Труд” (отдавна пенсиониран и в забвение) едва прохождаше на пазара от няма и месец и се бореше за налагането си в конкуренция с други две вечерни издания – часовият „Врабец” и „Вечерна Дума”. Жълтата преса у нас бе още в пелените си и се схващаше само като микс от лъжи. А ние искахме да правим по-различна „цветна” журналистика – такава, каквато бе я замислил нейният баща Джоузеф Пулицър: коректив на официозната, при който сензацията и истината са от един отбор. Това можеше да се прави само с млади, нахъсани и необременени пера.
В един априлски ден случаят ми падна на воле. Същия следобед застъпвах дежурен до следващия ден и трябваше да си осигуря „челото” на броя. Тръгнах от заранта да обикалям източниците си на информация. Отправих се първо към тогавашната Национална следствена служба. Бях на „ти” с голяма част от ръководния състав и разчитах на това. Но имаше дни на информационна суша, какъвто се очертаваше този. Пък и хората си имаха работа, та не ме чакаха с погача. На тръгване зърнах на паркинга да се качва в служебната лада Христо Мишев. Завеждаше отдела за тежки промишлени и производствени аварии, транспортни произшествия и разни бедствия. Зърна ме и ми предложи да ме откара към центъра. Още с качването си го заврънках за новина. „Остави, викат ме спешно в парламента”. Аз пак си правя устата и тогава той рече: „Щом си на зор и ако ти стиска, виж какви ги вършат военните в Царичина”. И заразказва пътьом.
Строял вила във въпросното костинбродско село и един ден имал среща на автобусното обръщало да му докарат дървен материал за строежа. На метри от спирката имало опната маскировъчна мрежа, отвъд която се мяркали военни камиони и палатки. Там всички били с камуфлажни дрехи, имало и денонощна охрана с автомати. Насред бивака буботел агрегат вече втора година без почивен ден. Мистерията се допълвала от небивалиците, които шушукали местните хора. Копаели на смени офицери, неуморно досред нощ. Къртачната техника прегрявала и се чупела често, но не спирали. Войничетата били предимно охрана и обслужващ персонал. Според едни военните търсели имане от древни времена, с което уж сме щели да си платим външния дълг. Според други – извънземни оставили тайно послание за съдбата на човечеството и от него зависело оцеляването ни.
Та докато си чакал там, едно лейтенантче се провикнало да си върви. „Изгледах го учудено, а младокът продължи да командори – пали се Христо Мишев. – Ти знаеш ли, че разговаряш с полковник от Националното следствие!? – репча се на свой ред аз, а онзи изфуча да се омитам, щото зор съм щял да видя. Ей ти, на, една щура история да се пробваш”, усмихна ми се за довиждане следователят. Захапал начаса стръвта, хукнах към редакцията – вярно, без материал, но с подпален в ума ми фитил. Месеци наред той щеше да поддържа истинска канонада от журналистически експлозии – над 70 материала с десетки снимки, рисунки, скици и всякакъв калибър коментари и хипотези. В крайна сметка „кучетата” бяха така разлаяни, че случаят стигна и до медиите в Полша, Русия, Македония и Франция.
На заранта след дежурството вместо към дома тръгнах към Царичина. Забърсах в движение първия свободен фотограф – Сашо Мънзов, и се метнахме в служебната кола. Минахме Костинброд, но нямаше и следа от табела към селото. Вероятно това беше част от мерките за маскировка на тайнствения обект. След известно лутане все пак нацелихме отбивката и поехме по лъкатушещ път. С наближаване на бивака се усилваше тътенът от мощен генератор. Още докато паркирахме наблизо, ни стана ясно, че разполагаме с нищожно време за реакция.
Провалът ни го потвърди. Едва пристъпили – и срещу нас изскочи униформен. Виждайки фотоапарата, той изкрещя: „Никакви снимки, кръгом и да ви няма!”. Измънках нещо, но последва нова заповед: „Още една крачка и ще ви арестувам!”. Чу се и прищракване на автомат – ясен знак, че работата става дебела. Безславно се изнизахме обратно. Едва потеглили – и видяхме, че отзад ни следва червена лада „Нива” без регистрационни номера. Изпроводи ни чак до главния път. Независимо от издънката, дадох си сметка, че все пак съдбата ни сервира страхотен шанс и не трябва да се отказваме.
Щом чу доклада ми, главният редактор на в. „Нощен Труд” Пламен Каменов отсече: „Взимаш Гошоре и да не се връщате без материал!”. Гошоре беше прякорът на Георги Цветков, един от по-възрастните и опитни фотографи. Беше страстен фен на бирата и му обещах 5 халби, ако успее да снима. Пламен качи мизата с още 5. По пътя се разбрахме, че имаме право само на един дубъл. Изработихме и тактиката – фотоапаратът ще бъде скрит в ръкава на якето му, но така, че обективът едва да наднича навън. Ще бъде нагласен на автоматичен режим и докато Гошоре уж си намества дрехата, ще насочва апарата с натиснат „спусък”. В падащия здрач номерът можеше да мине, докато аз отвличам вниманието. В случая снимките щяха да са решаващият коз за успеха на мисията ни. На този етап недостигащата ни все още информация можеше да бъде компенсирана от въображението.
И номерът мина. Не помня какви съм ги плещил, но когато по-късно в редакцията разглеждахме снимките, тържествувахме. Разказах всичко на колегата Жоро Илиев от военния ресор на вестника и го помолих за съдействие по случая. Така се роди успешният ни тандем. В следващите месеци той щеше да сглобява пъзел, пред който всяка логика ще немее. В онази вечер обаче още не съзнавахме какво ни чака и се чудехме откъде да започнем. Знаехме само, че се бяхме досегнали до нещо голямо и само от нас зависеше да го превърнем в бомба с обществен резонанс. Инстинктът ни подсказваше, че първата публикация ще е решаваща за привличане на вниманието. Но нямахме нищо конкретно, на което да стъпим. Освен версиите на царичани, колкото и налудно да звучаха те.
На следващия ден излезнахме с бомбастично заглавие: „Под дулото на калашници генерали копаят в Царичина, Костинбродско, и дирят извънземен разум”. По сергиите хората цъкаха изблещени и… купуваха. А във Военното министерство мълчаха. Тогава дойде часът на Жоро. Той стигна до всички нива на политическото и оперативното ръководство и кълбото се заразплита. Обичайната реакция бе кръгова отбрана: „Ама кой ви каза?” и „Откъде знаете?”. „Агентурата” обаче започна да изнася информация на час по лъжичка. Разбра се, че разпореждането за операцията в секретен Обект 01 е на самия шеф на тогавашния Генщаб ген.-полк. Радню Минчев. Сформираната група била от дузина войничета, редови офицери с различни специалности и офицери ръководители (начело с ген.-майор Любомир Динев, началник на Химически войски и полк. Цветко Кънев, зам.-началник на Военнонаучния отдел на ГЩ). Общо 20–25 човека, от които само офицерският състав копаел на смени и до изнемога. И всички с декларации за мълчание.
По следите на издирвания кивот се оказват навързани още един асансьорен техник, чиито фантастични съновидения запалват всъщност искрата на лудостта; три дами и един мъж, екстрасенси, разделени в два „информационни канала” за връзка с отвъдното; куп специалисти – химици, геодезисти, геофизици, инженери, феноменолози, уфолози, радиестезисти, сапьори, свързочници, лекари и пр; известната с „трансцеденталните” си субекти Асоциация „Феномени” и какви ли не още. Голямата част от тази армия преследвачи на Михаля бе на държавна хранилка. Продължилата 715 дни авантюра – от 6 декември 1990 г. до 19 ноември 1992 г., струва на народния джоб неизвестно колко пари. Парадоксално е, че при цялата строга отчетност в армията няма открит и до днес нито един разходооправдателен за начинанието документ – за храна, транспорт, машини, инструменти, консумативи, специални материали, облекла и куп още неща! За него липсва и всякаква официална заповед, а само устно разпореждане на ген. Радню Минчев. То обаче не може (по закон) да бъде издадено без… министерска писмена заповед. В същото време длъжностните лица, командировани на обекта, са получавали и заплатите си. Истински параграф 22.
Сагата „Царичина” възниква във време на обществено-политически хаос – през т. нар. Луканова зима и шока от освободените цени от правителството на Димитър Попов. Освен на социални трусове това е време и на пробудения след десетилетна летаргия народен дух, петимен за отваряне към света. При отсъствието обаче на обединяваща кауза и ясна визия за бъдещето масовото съзнание е без ориентири, податливо на психози и разни влияния. Поставено в стрес, то търси опорни точки във въображаеми паралелни действителности, белязани от конспиративността. Страховете, невежеството и общественият колапс са благодатна почва първичното да вземе превес. Така на терена на общественото лековерие, граничещо със социален инфантилизъм, се надпреварват да се упражняват всякакъв сорт нароили се екстрасенси, контактьори, гледачки, баячки, врачки, шамани, пророци, тълкуватели на паранормалното, гидове в отвъдното и извънземни посланици.
Много от новите влъхви захлебваха в симбиоза с прежълтели издания с огромен тираж. Но по-нелицеприятният, дори парадоксален факт е, че в цялата тази смесица от бутафория и гротеска с криминален привкус са въвлечени трима генерали и трима военни министри: Йордан Мутафчиев, Димитър Луджев и Александър Сталийски. Няма как да не е бил в час и главнокомандващият – президентът Желю Желев. И всички те се оказват водени по един или друг начин за носа от няколко случайни минувачи през обществения ни живот. Едни от тях, заслужаващи специализирани медицински грижи, а други с хищен инстинкт за осребряване на чуждия умствен дефицит. Между тях се вмества и трета категория – на безгласните изпълнители по служба на нечие овластено безумие.
Спомням си, когато Жоро Илиев успя да приклещи по телефона Радню Минчев с простичкия въпрос чий го търсят там военните, а от другата страна на жицата се чуваше получленоразделно сумтене и пъшкане. В мой разговор пък с Димитър Луджев той ми каза на четири очи, че като политик и военен министър тогава е осъзнавал „цялата щуротия” и спрял финансирането й, но същевременно като учен не я прекратил напълно, защото не се знаело „от кой храст може да изскочи заекът” и затова трябвало да й се даде шанс…
Речено-сторено. Само след една среща – между трима учени военни и трима екстрасенси фантазьори, шефът на Генщаба е спечелен на страната на безумието. Всъщност вероятно става дума за добре пресметната симбиоза на интереси. От една страна, старият висш кадър би натрупал личен актив, в случай че операцията успее. Поднесена като високо патриотично начинание, тя би имала цената на индулгенция в новото посттоталитарно време и би гарантирала оцеляване в йерархията. Нерядко при такъв висок залог разумът е склонен към хазартни решения, подменяйки реалното с желано. Другата категория участници – искрено изживяващите се като довереници на Всевишния, имат шанса да се налудуват в мътните води на времето. На трети пък ловкият им ум не пропуска възможността да припечели от нечия глупост. Ето как се ражда и необходимата случайност на последвалите събития.
(Продължава в следващия брой)
