Илия ПЕТРОВ
Неоидеологиите вече се превърнаха в „новите дрехи на царя”.
Не твърдя, че съм направил откритие с многозначителното позоваване на книгата на Франсис Фукуяма от 1992 г. „Краят на историята и последният човек”. Най-малкото, защото той доброволно и сам се самоопроверга. Даже, без да изчака края на либерализма, а предусещайки го. Бих могъл да рискувам и още в началото да обявя съвсем благонамерено, че който не е чел въпросната книга, няма смисъл да чете и статията.
Да ви спестя време, така да се каже
Работата е там, че вместо добронамерено, това ще прозвучи, меко казано, нахално. Нямам информация как пандемията е променила тиража, но ако в света приблизително на ден излизат между 3000 и 4000 книги, в България влизат на ден средно 10–15 нови заглавия и, естествено, не всички са бестселъри. Книгата на Фукуяма стана хит в началото на 90-те години, не само защото беше талантливо и убедително написана, но и защото се появи, точно когато прехождахме, възприемайки съвсем осезаемо този преход, от една историческа епоха в друга. В същия период се срути и „желязната завеса” между книгите от Запад и хората от Изток и можехме спокойно да четем всичко.
По принцип „историческите” автори твърдят, че за да познаваш нещо, трябва да познаваш историята му. И че всяко непосредствено дадено нещо е предварително опосредствано от друго. Това е предишната история. Тези автори са осъдени да бъдат четени откъм хастара. Дори Маркс навремето е протестирал – „ Като чета какво пишат за марксизма, аз не съм марксист.” Другият тотален историк Хегел пък считал, че само двама души са разбрали теорията му, и то погрешно. Впрочем Хегел обявява края на историята още през 1812 г., когато Наполеон влиза в Йена.
Подобни светогледи за историята винаги са целесъобразни и в някаква степен
копират сюжета на християнската религия
в която Бог е провидял едновременно и Сътворението, и Апокалипсиса. По тази линейна неотклонима нишка се провиждат и „Божият град”, и „светлият комунизъм”, и „хилядолетният райх”. Разбира се, и либералната демокрация.
През 1992 г. Фукуяма защитава тезата, че краят на историята е настъпил, не защото ще спрат да се случват нови събития. А защото след установяването и универсализирането на либералната демокрация в постисторическия свят, както той го нарича, ние не можем да измислим нищо по-добро от нея, освен да я усъвършенстваме. И самите себе си да усъвършенстваме, разбира се, като рационални индивиди с равно призната свобода на житейски избори, която свобода, без да се колебаем признаваме и на другите. Макар именно либерализмът, който претендира, че е завършекът на историята, защото е създал и признал фундаментално равенство между правата на всички хора, всъщност създаде най-неравните общества.
Но либералната демокрация според Фукуяма е осъдена да победи даже религията и точно това има предвид той, когато лансира и
теорията за „последния човек”
позовавайки се на „Тъй рече Заратустра” на Ницше. Макар отношението на Ницше към либерализма да има ужасяващи измерения: „Либерализмът е тържество на стадното начало, победа на всички търгаши, крави, жени, англичани и други демократи, които се стремят към презряното здраве и зеленото пасбищно щастие на преживните животни”. Край на цитата.
Фукуяма искаше да опровергае историята като представа за последователност от стабилни състояния, прекъсвани от значими събития (някакви нови високоскоростни преобразувания, като сегашното), които спомагат за установяването на следващата равновесна епоха. Той също вярваше в равновесната епоха, но като в крайната спирка, като утопистите преди него. Равновесната епоха е либералната демокрация. Нея трябва да разпространяваме и укрепваме по целия свят (за справка „Вечният мир” на Кант).
Впрочем американският философ беше самоироничен към себе си, защото в края на книгата скепсисът към изложената от него теза беше съвсем ясно формулиран, но към това ще се върна в края на моята статия. Все пак Фукуяма остави „старите” идеологии, включително национализма, в „предишната история” и им залепи нещо като духовен некролог.
За съжаление или не, те възкръснаха
Слава Богу, не като трансгранични или световни, а като независими в националните си интерпретации. Дори състоянието на ЕС е доказателство за невъзможността да се пише универсална история даже на един малък континент.
Очевидно е, че пандемията ускори края на разказите за обединен глобален изглед на света и историята му. От тук натам всеки световен „гуру” ще внимава какво обявява за окончателно. Неоидеологиите вече се превърнаха в „новите дрехи на царя”. Представете си, че някой ви заговори за нова световна парадигма, за някакъв световен неокомунизъм, неофашизъм, неолиберализъм или неонационализъм. Нима ще му повярвате? Такива няма. Но има вече достатъчно много държави и нации, които независимо една от друга практикуват тези идеологии, макар и като амалгамни структури. В която и да е държава или комплекс от държави само една идеология в чист вид много трудно може да съществува.
Вследствие на разбягването на гигантските линеарни структури и заместването им с мрежови, „старите” идеологии се възродиха на локално ниво, изоставяйки глобалното. Именно тази тяхна поява постави края на края на историята. Мозаечно в различните страни на света, тъй наречените „стари” или „отречени” идеологии съществуват като разнообразно ашладисана флора.
САЩ от 2008 г. насам е далеч по-социална страна
в сравнение с Русия от гледна точка на намесата на държавата и размаха на дивия капитализъм. Китай съчетава комунизма, национализма и либерализма по твърде своеобразен начин. Великобритания, макар родина на буржоазния либерализъм, извоюва независимостта си от европейския либерален съюз. Унгарският национализъм и полският католицизъм, макар и противоречиво, пребивават в една либерална Европа.
И така, ако резюмирам дотук – краят на края на историята означава равнопоставеност на всички видове идеологии в отделните страни, и нито една, която да доминира в болшинството от страните. И като второ следствие – появата на „неисторическия” човек. Забележете, казвам „неисторическия”, а не „антиисторическия”, „постисторическия” или „последния”. „Неисторическият” човек не се пръкна внезапно. Дремеше в руините на либерализма, като наскоро поизтупа червения прах от тухлите и надигна глава.
Той не е облечен с „новите дрехи на царя”, защото знае, че са прозрачни, следователно ненужни. Артистичната идейна опаковка е важен елемент от неговата антропология. Ако беше жив Кристо Явашев, мисля, че по време на пандемията щеше да спре да опакова каквото и да е. Освен ако някой артист не беше направил паметник на коронавируса. Което с оглед на неолибералните импулси е напълно възможно. Дори подозирам, че скоро ще има такава скулптура.
В края на краищата разюзданият либерализъм позволи всичко да може да бъде превръщано в артефакти, включително биологията. Защо пък не. Бразилецът Едуардо Кац, основател на направлението „биоарт” или „транс генния арт” през 2000 г., създаде
ново произведение на изкуството – зелен флуоресциращ заек
Той финансира френска генетична лаборатория, която взима ембрион от обикновен бял заек, инжектират в неговата ДНК ген от зелена флуоресцираща медуза и в резултат – биоартистичен, трансгенен и зелен флуоресциращ заек. Противно на цвета на заека той го нарича Алба (Бял).
Да се върнем към нашия човек. „Неисторическият” човек не избягва да изучава, познава, признава, почита или разчита историята преди него. Неисторическият човек просто не вярва в нея. Не вярва, че нито една тотална история от миналото ще му разкодира бъдещето. Тя му е само за сведение, защото я е преживял и съответно се е разочаровал. Всичко му се струва déjà vu. Статистически погледнато, ако е имал късмет и с биологичното удължаване на живота, „неисторическият” човек е живял и по времето на комунизма, и на нацизма, и на либералната демокрация, и на пандемията. Следователно той не може да се удържи в рамките на една представа за света. Отчужден от каквито и да е истории, той е сам до мозъка на костите си. Смешението при него на светогледите е неизбежно, защото е обхванат от идеологически анархизъм в стил – все едно каква е идеологията, тя върши работа до едно време, абсолютно безпристрастна е и еднакво некомпетентна по отношение на всички.
„Неисторическият” човек е в калъпа на непосредственото си съществуване и изпитва грешното чувство за могъщество, свобода и знание, защото благодарение на социалните медии се чувства информиран.
Всъщност е дълбоко объркан
Той получава и разменя информация ежеминутно, за да е в час с настоящето, а информацията има това ценно качество, че когато я споделиш или продадеш на някого, тя си остава и при теб, тоест така не се чувстваш прецакан. Освен това разглежда могъществото си и през призмата на това, че е само наполовина органичен. След определена възраст почти няма човек, който да е без вградени или присадени неорганични компоненти – стави, лещи за очите, бъбрек, сърце, байпаси и прочие. За него историята от тази гледна точка също няма смисъл. Ако се усещаш могъщ, макар и фалшиво, за какво ти е историята на големите разкази за света. Следователно „неисторическият” човек от политическа гледна точка има основната характеристика на идеологически квартерон. Носи в съзнанието си части от всички големи идеологии, но не принадлежи на нито една.
Американският философ метафорично поставя човечеството в дълга редица от фургони, в които то пътува нанякъде. То не знае, че пътува към един град. Върви към него по различни пътища и с много препятствия. И когато накрая достатъчно фургони влязат в града, всеки разумен човек ще е принуден да признае, че е имало само едно пътешествие и само една крайна спирка. Но оглеждайки се, пътешествениците
може би няма да харесат обкръжението си
и ще започнат да мечтаят за ново и по-далечно пътешествие. Така завършва книгата си Франсис Фукуяма. На първи януари тази година изтече срокът на авторските права на Джордж Оруел. Време е за нови утописти.
