Автор: Радослав СИМЕОНОВ
Отминалата 2020 г., поне според националния исторически календар, трябваше да бъде година за отбелязване на 80-годишнината от подписването на Крайовския договор през 1940 г. и мирното възвръщане на Южна Добруджа към България. Наложените обаче рестриктивни мерки за ограничаване на разпространението на коронавируса доведоха до минимализиране на проявите и мероприятията, свързани с честването на тази юбилейна годишнина.
Освен научната конференция, организирана от музеите в Добрич и Тутракан през септември, както и производството на т. нар. „Добруджански випуск” на военните училища сякаш почти нищо друго не напомни на българската общественост за тази знаменателна дата от родната история. За сметка на това пък историческата литература се обогати с едно ново научно изследване за една от най-важните последици от подписването на договора в Крайова. То принадлежи на преподавателя от ВВВУ „Георги Бенковски” полковник доцент д-р Мануш Христов.
За ценителите на исторически четива неговото име се свързва предимно с публикации, разкриващи слабо известни и дори непроучени проблеми от Плевенската епопея от 1877 г., както и
битките в българското небе по време на Втората световна война (1941–1944). Насочването на изследователския интерес на полк. Христов към добруджанската проблематика е донякъде изненадващо, но в никакъв случай не и безполезно. Този негов интерес към съдбата на областта се оказва предопределен от сантиментални емоции, за които сам споделя в кратък текст на гърба на своя монографичен труд.
Скромно и по паисиевски той заявява, че го посвещава на своите родители, които са отдали „едни от най-хубавите си години за културното и просветно възстановяване на Добруджа” след присъединяването й към Родината. За разлика от своите родители полк. Христов пък дава своя дан за проучването на една напълно неизследвана страница – ролята и приноса на формированията от Българската войска за присъединяването на Южна Добруджа през есента на 1940 г. и за адаптирането й към държавния организъм.
Досегашната българска историография по темата за Крайовския договор е някак си неравномерно разпределена. Огромна част от съществуващите публикации са свързани предимно с проучване на действията на царската дипломация и международната конюнктура към края на 30-те и началото на 40-те години, както и на самия преговорен процес с румънските представители в Крайова. Много добре са изяснени ролята и мястото на Германия, Италия и СССР като ревизионистични държави, допринесли за промяната на следвоенното статукво и подкрепили справедливите български искания.
Но изследването на Мануш Христов се устремява към онази част от проблематиката, която е видимо по-слабо проучена, проблематика, която може да бъде определена като от чисто военнотехническо естество. Странно защо, но в продължение на близо осем десетилетия тя е оставала извън полезрението на изследователския интерес. Може би защото специфичната военна терминология е била не съвсем по вкуса на историците, които са разглеждали проблемите на гражданската история? А може би защото добрите и похвалните думи по адрес на „царската армия и офицери” бяха „табу” във времената на социализма?
Но така или иначе днес пред нас стои едно сериозно научно издание, което ползва като своя основна документално-изворова база единствено архивните фондове на ДВИА (Държавния военноисторически архив) във Велико Търново. От една страна, това представлява безспорна положителна страна на научния труд, но от друга, пък може да бъде окачествено и като негова слабост. Цитираните сухи и обективни данни от Военния архив навярно биха могли да бъдат подкрепени не само с изобилен илюстративен материал, но и с факти от редица мемоарно-краеведски проучвания, описващи възторженото посрещане на частите на Трета българска армия в Добруджа.
Същата тази, която само четвърт век по-рано показа чудеса от храброст и удиви световните военни кореспонденти със своите дух и желание за победа.
Повторното посрещане на тази войска от изстрадалото добруджанско население е може би един най-щастливите мигове в живота на хиляди хора. Но воден от своето безпристрастно изследователско чувство, полк. Христов е предпочел да документира не емоциите на населението, а самата операция по заемането на Южна Добруджа. Тя се осъществява безупречно и образцово, напълно в рамките на предварителните планове и разчети това да се случи в дните между 21 септември и 1 октомври 1940 г.
Авторът квалифицира акцията като „класическа съвместна настъпателна операция”, с което разчупва досегашните терминологични окови в историографията по отношение на събитието. Той я нарича съвместна, защото в нея са ангажирани части не само от Трета българска армия, но и формирования от състава на флота и военновъздушните сили. Неслучайно в заглавието на своя труд, в пълен дисонанс с досегашните твърдения на историците за мирното заемане на областта, той използва понятието „окупация”.
Според него това се налага поради факта, че тогавашното ръководство на армията разглежда действията по заемането на областта като чисто бойни, т. е. като една класическа военна операция. Офицерите от командването, разработили оперативния план за постепенното овладяване на Южна Добруджа, не изключват появата на огнища на съпротива от страна на оттеглящите се румънски войски. С малки изключения такива се проявяват, но това не намалява значението на тези мерки, а точно обратното, показва необходимостта от тях за недопускане на подобни явления.
Независимо от това, че авторът не насочва вниманието си към цивилните дейности, осъществявани от гражданската администрация в Южна Добруджа, неговият труд не загубва своя облик и представлява приносно съчинение за научната ни литература и добруджанистиката. Той би бил прекрасен справочник за всички ония любознателни читатели и краеведи, които биха искали да се осведомят още по темата за повторното и триумфално навлизане на войските от Трета българска армия в Южна Добруджа.
