Радослав СИМЕОНОВ
Навършиха се 160 години от рождението на генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев (1861–1945).
Не са много случаите в световната история, когато поети се възхищават и прехласват пред подвизите на мъжете с пагони, посвещавайки им свои творби.
Главоломните победи на българските войски
в Добруджа в годините на Първата световна война вдъхновиха много бардове на словото, даже дори и Патриарха на българската литература. И ако дядо Вазов обезсмърти със словото си непобедимата конница на генерал Колев, то един друг майстор на мерената реч възпя бойния път на Сборната пехотна дивизия и нейния прославен предводител генерал Тодор Кантарджиев.
Този поет се казва Любомир Бобевски (1878–1960), чието име, за съжаление, не е особено популярно в нашето съвремие. В годините след 1944 г. той незаслужено е обругаван и оплюван като „бездарен автор на казармена поезия”, а творбите му са окачествявани като националистически и зловредни. Единственото положително нещо, което може да бъде прочетено тогава в неговата биография, е фактът, че е един от авторите на патриотичната и широко популярна песен „О, Добруджански край”. Създадена през далечната 1914 г., тя и до днес наелектризира и изправя на крака всички добруджанци.
През есента на 1916 г. тази „песничка” от четири строфи се превръща в страховит боен марш на предвожданите от генерал Кантарджиев „Варненски войски”. Под неговите възпламеняващи звуци още на третия ден от войната с Румъния те освобождават гр. Добрич, възприеман и считан като неформална столица на областта. Така Добруджа ще стане
свързващото звено между поезията и меча
Възполвайки се от поста си на военен цензор, Бобевски следва пътя на освободителните войски от Трета българска армия чак до р. Серет.
В резултат на поетичните му наблюдения през 1917 и 1918 г. последователно излизат от печат стихосбирките „Огнени герои” и „Песни за Добруджа”. А химнът „О, Добруджански край” е преиздаден в специална брошура, носеща посвещение именно към генерал Кантарджиев. Трогнат от жеста, в знак на признателност генералът изпраща на Л. Бобевски трофейна румънска шпага.
Тодор Кантарджиев е роден на 10 февруари 1861 г. в будно и родолюбиво семейство в гр. Самоков. Неговият род е известен като майстори ковачи, които изработват и кантари, откъдето произхожда и фамилията му. Бъдещият генерал принадлежи към онова първо поколение български офицери, които изнасят на плещите си всички войни за национално обединение, а биографията на съзнателната част от неговия живот удивително съвпада с годините на съществуване на Третото българско царство.
Той постъпва в армията през април 1878 г., едва навършил 17 години, с първия набор войници на следосвобожденска България. След двугодишна служба в 1-ва пехотна Софийска дружина се уволнява със званието фелдфебел. Вероятно още в тези първи казармени години у него се заражда желанието да се посвети на офицерската професия. Но понеже не му достига ценз, за да кандидатства във Военното училище, се налага първо да завърши средното си образование като частен ученик в Русенската реална гимназия, преди да почука на вратата на „храма на Марс”.
На 30 август 1884 г. подпоручик Тодор Кантарджиев, бидейки един от първенците на випуска, получава възможността да стартира офицерската си кариера в елитния 1-ви Софийски пехотен полк. Бойното кръщене на бъдещия генерал става при Сливница, Гургулят и Пирот, където командваната от него рота геройски се сражава в дните на Сръбско-българската война от 1885 г. Там той
получава и първия си орден за храброст
Жаждата за професионално усъвършенстване и кариерно развитие го води в Брюкселската военна академия. След успешното завършване на нейния тригодишния курс на обучение през 1893 г. майор Тодор Кантарджиев е зачислен към Генералния щаб, а скоро след това започва и преподавателската си дейност във Военното училище.
През април 1901 г. подполковник Кантарджиев е назначен за командир на 16-и Ловчански пехотен полк, като тази длъжност той заема повече от две години. Избухването на Балканската война през есента на 1912 г. го заварва на поста командир на бригада от 6-а Бдинска пехотна дивизия. По странна ирония на съдбата това са все военни формирования, с които трайно ще бъде свързана биографията му и по време на Първата световна война.
В началото на 1914 г. Кантарджиев е повишен в звание генерал-майор в качеството си на началник на 5-а Дунавска пехотна дивизия. Но след като ген. Иван Фичев заема поста военен министър в правителството на В. Радославов, една от първите му задачи е да уволни от армията неудобните висши офицери. Така новопроизведеният генерал Кантарджиев на възраст от 53 години, образован и високо ерудиран, ще трябва да се раздели преждевременно с армията.
След влизането на България в Първата световна война генералът от запаса е отново привикан под бойните знамена. За негово съжаление не като командващ първоешелонна войскова единица, а като началник на тиловото управление на оставената в резерв Трета българска армия.
Нова страница в неговата биография
разгръща заповедта на генерал Стефан Тошев от 28 март 1916 г. С нея командващият Трета армия назначава Кантарджиев за началник на Варненския укрепен пункт. Последният е създаден през есента на 1915 г. непосредствено след руската морска бомбардировка над града. Неговата цел е да противодейства срещу евентуален опит на руското командване да осъществи десант в този район.
Стратегическото месторазположение на пункта се изразява и в едва 17-километровата отдалеченост на Варна от новата българско-румънска граница. Без да губи време, генералът предприема поредица от мерки, които не само трябва да успокоят варненската общественост във възможностите на армията да предпази града, но и да се подготви за неизбежната война с румънците, които нагло заграбват Южна Добруджа през 1913 г.
Една от тях предвижда сформирането на оперативен отряд, който веднага след обявяването на войната с Румъния да пристъпи към настъпателни действия в Добруджа. Този отряд носи названието „Варненски подвижен резерв”, което след началото на военните действия в Добруджа ще отпадне и ще бъде заменено от термина „Добрички войски”, именно заради приноса им за освобождението на града и последвалите тридневни кръвопролитни боеве за неговата отбрана.
В края на август 1916 г., веднага след намесата на Румъния в Първата световна война, погранични подразделения от Варненския укрепен пункт превземат няколко селища на румънска територия и поставят под български контрол стратегическия жп мост при с. Ново Ботево. След официалното обявяване на войната с Румъния Кантарджиев, верен на своето командирско кредо, сам начело на своя „подвижен резерв” се устремява към Добрич.
На 3 септември варненските войски водят неравен бой с румънски части, като успяват да превземат опожареното с. Баладжа (дн. Стожер). На следния ден,
изплашени от победния марш на българите
румънските войски опразват без бой Добрич. Така на 4 септември Кантарджиев влиза със своя резерв в столицата на Добруджа, посрещнат със сълзи и цветя от ликуващото население.
Но време за празнуване няма. Според данните от разузнаването към града напира цял руско-румънско-сръбски корпус под командването на генерал А. Зайончковский. Разполагайки своите бойци на позиции, северно от Добрич, Кантарджиев все още не предполага, че те ще запишат една от най-славните страници от българската военна история.
Заедно с два пехотни полка от 6-а Бдинска дивизия (35-и Врачански и 36-и Козлодуйски) варненци ще бранят самоотвержено Добрич и по думите на Кантарджиев ще провалят „страшната легенда”. Така генералът обозначава ширещите се в страната слухове, че българските войници няма да се сражават срещу руските. Те не само че първи влизат в бой с тях, но и удържат победа с голямо морално-стратегическо значение. Победа, която в продължение на дълги години бе старателно заличавана от учебниците по история.
Битката при Добрич, останала в пантеона на българската бойна слава с названието „Добричка епопея”, ще бъде и една от централните теми във военната мемоаристика, която генерал Кантарджиев сътворява след края на войната. В своите произведения той нарича Добрич „българските Термопили” и пресъздава хода на боевете с майсторска вещина.
На 14 септември 1916 г., докато лично предвожда войските си в атака
генералът е ранен в ръката
и спешно евакуиран във Варненската болница. Без да изчака края на лечението, две седмици по-късно Кантарджиев е отново на фронтовата линия. На българската армия предстои да проведе решителната втора атака на укрепената Кубадинска позиция. В края на септември командването на армията решава да пристъпи към създаването на едно необичайно за българските военни традиции формирование – Сборната пехотна дивизия, начело на която е поставен именно генерал-майор Тодор Кантарджиев.
По настояване на немския фелдмаршал А. Макензен българският военачалник е определен за върховен командващ на войските в Източния сектор на Кубадинската позиция. След щурмовото овладяване на Кубадин пътят за настъпление към Северна Добруджа е открит. Генералът със своите войници участва в знаменателните сражения при хълма Бериш тепе, а също така и при освобождаването на Бабадаг и Тулча.
Към средата на януари 1917 г. командването възлага на Сборната дивизия тежката задача да бъде единствената наша войскова част, която трябва да воюва на Серетския фронт заедно със съюзническите германски, австрийски и турски войски. След десетдневен марш в условията на непоносими сибирски студове дивизията заема позиции по десния бряг на р. Серет.
В продължение на 9 месеца тя ще трябва да удържа атаките на руските войски в една позиционна война, която днес е
напълно забравена от родната военна историография
И ако все пак тя бъде спомената, то следват доста манипулативни твърдения за масовите побратимявания между руски и български войници. Да, вярно е, че такива има, но те стават факт едва след Октомврийската революция в Русия през 1917 г. А дотогава?
Дотогава водените от Кантарджиев войски ще трябва да се справят с неимоверни трудности и да бъдат единствената бойна единица, която в хода на войната е принудена да воюва на небългарска етническа територия. Това, естествено, поражда редица проблеми с дисциплината и мотивацията за сражаване. Ген. Кантарджиев ще трябва да положи много усилия, за да запази здрав духа на своите войски. Междувременно на Серетския фронт той е произведен в по-висш чин на генерал-лейтенант.
След прекратяването на бойните действия по р. Серет Сборната дивизия е изпратена да защитава честта на българското оръжие на Южния фронт. В състава на 11-а германска дивизия тя ще трябва да заеме участъка между Охридското езеро и р. Шкумба в дн. Албания. Тук ген. Кантарджиев щателно подготвя една от последните настъпателни операции на българската армия под кодовото название „Симеон”, чието реализиране обаче е спряно в последния момент от командването.
След подписването на Солунското примирие от 29 септември 1918 г. като най-старши по чин Кантарджиев поема командването на всички български войски в Западна Македония. Заедно с тях той трябва да отпие горчивата глътка на унизителното заложничество, в което те са поставени. Едва към края на декември 1918 г.
генералът успява да се добере до София
където основната му задача е да постави пред отговорните фактори заложническия проблем. Сега той отново е демобилизиран, а на 2 януари 1919 г. издава последната си заповед по Сборната дивизия, в която се обръща към своите бойци с думите: „Довиждане, бойни незабравими другари, в нова задружна работа в мирния живот на Родината ни, за да допринесем нещо за спасението процъфтяването и величието на България!”.
