Кратка разходка из живота и премеждията на Сунай Чалъков, един от любимците на публиката на Ансамбъла на Въоръжените сили.
Роден е в Русе през 1973-та… „25 януари, четвъртък, 8 часа сутринта…” – шеговито ме допълва той. Първата му любов е футболът и датира от втори клас. „Точно тогава тренирах лека атлетика, но едно приятелче се беше записало в „Дунав–Русе” и си казах – искам и аз”. Играе известно време нападател, сменя училището след трети клас и се записва в спортна паралелка. После става вратар и две години по-късно е отличен сред връстниците си като най-добър страж, с №1 на фланелката.
След шести клас е приет в спортното училище „Атанас Узунов”, където учи до единайсети клас. Годината е 1991-ва, а Сунай вече е титуляр в мъжкия отбор на „Дунав–Русе”. Изиграва 3–4 официални мача и над десетина приятелски. Не го вземат през септември в казармата, а го отлагат за март следващата година. Споменавам тази на пръв поглед незначителна подробност само, за да отбележа, че Сунай не си губи времето преди казармата, а отива да работи по строителните обекти при баща си.
И така, от „Дунав–Русе” не го уреждат в спортна рота. Вместо тренировки с топка талантливият дебютант
получава безчет наряди със 7-килограмов автомат
на поста. „Това беше тежък период за мен”, признава той. „Влизаш в казарма, година и половина трябва да чакаш, без да тренираш. Бях много стриктен в службата, но веднъж ни пратиха новобранците да чистим риба в стола, а там имаше хубава акустика… И пея аз, разпял съм се нещо, и влиза един майор, беше дежурен в поделението и пита: „Кой пее?” Те и другите пяха, но аз си признах. Вкараха ме в ареста. Това беше първият ми арест – за пеене… Една нощ ми дадоха. Но ми стана криво, после пак си попях вътре, тъй като там пак имаше хубава акустика – кънтеше.”
Вече като стар войник, в караулното Сунай слуша по радиото предаването „Хит звезди”. „Водеха го бащата на Графа – Кирил Ампов, и Христина Белчева. Записах аз една касетка, бях си в домашна отпуска и им я изпратих – хабер никакъв. И после си казах – ще направя тази работа, но като изляза от казармата. Ще занеса касетката в София, лично. Така и направих. Тогава пеех песните на Жоро Христов, докарвах ги горе-долу и Христина Белчева ме хареса и ми помогна да започна. Де факто тя и композиторът Димитър Гетов, който тогава работеше в Ансамбъла на армията като художествен ръководител, ми помогнаха да започна.”
Благодарение на тях двамата Сунай стартира музикалната си кариера, защото: „За футбола вече нямаше шанс, загуби се всичко”, споделя той. Именно Димитър Гетов го окуражава да се яви на фестивала „Златният Орфей”…
Момент. Да не избързваме. Този период е труден за едва проходилия певец и заради друго – смяната на имената на българските турци. Връщаме се пак в Спортното училище в Русе. През 1985 г. Сунай е преименуван на Симеон. „Исках да е нещо със „С”, но не Сергей и избрах Симеон, понеже в историята Симеон Велики е направил така, че България да стъпи на три морета. Имаше цели села, които в знак на протест се кръстиха с едни и същи имена – Ася или Ана. Естествено, беше много неприятно и никога не съм мислел, че някога ще ни върнат имената. Затова искахме да заминем със семейството ми към Турция. Още щом завърших девети клас,
ме накараха да си платя училището
3500 лв., затова че четири години съм учил в него. Писаха ми двойка по „Спортна подготовка”. Както и да е, платих ги, бях се примирил вече – Симеон ще се казвам и край.”
Тогава семейството му живее близо до гарата в Русе и всеки ден наблюдават гледката на хиляди напускащи страната турци. Немалко от тях преспиват в двора на тяхната къща. „На 1 септември 1989 г. директорът му казва: „Вече не си наш ученик. Търси си друго училище”. И аз отидох в СПТУ по машиностроене и, волю-неволю, станах стругар. Следващата година излезе закон, възстановиха ни имената и аз се върнах обратно в училището. Върнаха ми и парите.
За пръв път Сунай стъпва в южната ни съседка едва през 2001 г. Тогава на него му е много трудно, няма работа – „все на ръба, все на ръба”… Намира позната с туристическа агенция, която си партнира със свои колеги в Чанаккале. „Отидох за месец с виза, после останах като незаконен емигрант. Живеех в офиса на шефа на турската агенция”. Идеята е турагентът да го прати някъде по Анталия, по Бодрум – големите турски курорти. Но там има едно-две участия за цялото това време, иначе живее с пари, взети назаем. Така че, на Сунай му се налага да се прибере в България.
Две години по-късно не друг, а самата Есил Дюран му помага да се върне отново в южната ни съседка. Този път, за да сформира група с неин познат китарист в Истанбул. Там пък живее в студио. Два месеца…
Последният флирт с Турция идва след концерт в градчето Орхан гаази. Харесва го италианец от публиката, който държи мотел там. И пак девет месеца. Това обаче се оказва периодът, в който Сунай научава много турски песни. Успява да спести някакви пари, купува си минидиск.
Сунай Чалъков пее от най-ранна детска възраст. Майка му и две от четирите ѝ сестри също пеят. Покрай една от лелите си, приятелка на народната певица Радка Радева, научава коронната песен на Радева – „Залюбих, мамо, хубава бяла Петранка”. Тя е първият професионалист, който го хвали. Не помни да се е притеснявал, когато го карат вкъщи да пее като малък. „Другите деца си пускат боята, разциврят се и заминават в другата стая, а аз в редките случаи, когато ме караха, си пеех.”
През 1994 г. Сунай участва в телевизионните предавания „Бисер Киров шоу”, „Хит минус едно”, „Лястовича песен” и др. Записва и първата си песен „Не плачете, майки”.
Стигаме и до „Златния Орфей”. Истинско впечатление Чалъков прави именно на този фестивал през септември 1996 г. В Слънчев бряг печели Първа награда за млади изпълнители с песните „Фатална игра” на Димитър Гетов и „E’ la mia vita” на Ал Бано. „Песента беше много трудна, с две и половина октави диапазон. Ходих при Нико Исаков в Софийска опера, той ме подготви за три урока. И се явих на фестивала. Трябва да отбележа, че първата награда си я поделихме със Савина Василева. Въпросът беше, кой от нас двамата ще спечели. Обаче ми стана криво, когато Хайгашод Агасян ме дръпна настрани и заедно с Димитър Симеонов, които бяха в журито, ми казаха:
Сунайчо, не искаха да ти дадат първа награда
Борили сме със зъби и нокти.” Имало е коментари, че не може турчин да е пръв на български фестивал.”
През 1997 г. Сунай представя България на два международни фестивала. През юни пее в Брашов (Румъния) на „Златния елен”, където се състезава заедно с 23 певци от цял свят, между които е и Кристина Агилера, тогава едва 16-годишна. Следващия месец участва на „Славянски базар” в гр. Витебск (Беларус), където Лили Иванова е член на журито и дава отлични оценки за нашия изпълнител. Печели Първа награда за млади изпълнители на фестивала „Мелфест” в Прилеп – Македония, и е награден с Втора награда на фестивала „Владимир Ивасюк” в Киев – Украйна.
През 2000 г. издава първия си самостоятелен албум, озаглавен „Карма каръшък”. В него има песни на български, турски, италиански и английски език. Участва във фестивала „Море друзей” в Ялта, където печели трето място в конкурса за млади изпълнители, и на фестивала „Пирин фолк” с песни на композитора Никола Ваклинов.
От февруари 2005 г. е солист в Ансамбъла на Българската армия. Издава втори албум, озаглавен „Лейлим лей”. Той съдържа турски песни, обичани в България. През 2007-а спечелва Наградата на публиката на фестивала „Македония фолк” в Благоевград с песента на Тончо Русев и Евтим Евтимов „Роден край”. Две години по-късно издава третия си албум „Сватба”.
Много често Сунай Чалъков го бъркат с известния певец Христо Кидиков, като заради тази си прилика често е изпадал в комични ситуации. Затова и те двамата се шегуват, че са баща и син….
И накрая няколко добри думи за Ансамбъла: „Това е място, където човек може да трупа опит и да се развива. Тук всеки си има работно място, имаме условия. Това не мога да го правя вкъщи. Хубаво е, че около себе си имам колеги, разменяме мисли за различни неща – и за музика, и за техника. Но изявите ни липсват в тази обстановка и това се отразява. Сега обаче мога да направя неща, за които не съм имал време преди това”.
Сунай Чалъков е изпълнител на две емблематични за българската армия песни – „Песен за полковника” и „Генерал”, на втората от които той е композитор. Идея за нея му дава сегашният командир на Гвардията полк. Кънчо Иванов. Автор на текстовете и на двете песни е известната поетеса Жива Кюлджиева. „Хубаво е да има казарма”, категоричен е той. „Познавам много хора, които не са ходили, и да ти кажа им личи… А това не е хубаво”.
