Владимир Костов, Париж
Всяко обединение на нации и държави ще бъде по-силно и ефикасно, ако се опира на съюз, изграден на компромис между национализмите на всички.
Пиша тези редове в навечерието на събитието. Първата за 2021 г. среща на лидерите на Г-7 ще се проведе днес, петък. Условията на пандемията го налагат – срещата ще се проведе не пряко, а „на услужливия терен” на модерните технически средства.
В предварителните информации за това, кои проблеми ще обсъждат лидерите на Г-7, не става дума за национализма като точка от дневния ред. Както и може да се очаква, на първо място са споменати промените в климата, хода на пандемията на COVID-19, отношенията с Китай, с Русия, с Иран, положението в източното Средиземноморие, в Украйна и други гранични с Русия държави, в Южно китайско море. Въобще познатите „горещи точки” в международните отношения в последните години.
Според мен, макар и премълчаван, въпросът за национализма в сегашния век ще маркира изцяло срещата на Г-7 и позицията на участниците по този именно въпрос ще бъде най-важното за оценката на резултатите. Дори и ако споменаването на термина национализъм бъде старателно избегнато.
Главната черта на национализма като държавна политика е поставянето на първо място при действия в международната област на собствения интерес. По същество
така е било и така е
В изключителни моменти, като например антихитлеристката коалиция през Втората световна война, някои страни правят временни и ограничени по обхват компромиси. Но те не стигат до отказ от принципа – „Нашата държава – над всичко!”. И щом условията го позволят, забравят компромиса в името на общото благо и се връщат към последователния национализъм.
В последния половин век и най-вече след успеха на операцията „Край на Студената война” западните страни начело със САЩ настойчиво прокламираха, че те вече не се водят от принципите на национализма, а от общочовешки интереси и ценности. Това бе само удобна фасада, но тя, както се казва, вършеше работа. Други страни копираха тяхното поведение и като цяло национализмът служеше главно за упреци и очерняне на политиката на отделни държави, станали неудобни с поведението си за плановете и действията на „големите”. Моменти на „борба срещу национализма у други” имаха и САЩ, и СССР (Русия), и Китай, и Франция, и Великобритания, и Германия, и Япония. И коя ли не. Всяка по-малка държава, дръзнала да се противи на апетитите на по-голяма, бе сочена с пръст и порицавана за „национализма й”.
Президентът на САЩ Доналд Тръмп още в началото на своя мандат сложи край на тази „идилия”. Прокламирайки, че на първо място и далеч пред всичко друго са интересите на САЩ. Или – с терминологията на национализма – САЩ над всичко! При първите си контакти и с Владимир Путин, и със Си Дзинпин (в разговори в ефира, както ще бъде и с лидерите на Г-7) сегашният президент на САЩ
Джо Байдън повтори без нюанси и заобикалки виждането на Тръмп:
САЩ и техните интереси ще бъдат за него на първо място. Ако някой се е заблуждавал, че конфликтът между Байдън и Тръмп обхваща и американския национализъм, условията за подобно неразбиране са изчистени от самия Байдън.
Би могло да се спекулира, че тази позиция на президента Байдън представлява една ревизия от негова страна на линията в международните отношения, следвана допреди половин десетилетие от президента Обама. Надали има смисъл. По същество и президентът Обама водеше същата националистическа линия, защото това е линията, желана от реалните повелители на политиката на САЩ. По времето на Обама тя можеше все още да бъде реализирана под прикритието на фасадата на „общочовешките принципи”. Сега това вече не е възможно. Или най-малкото – би заплашвало интересите на САЩ, така както ги разбират тези, които „дърпат конците” и присвояват за себе си главното. Затова
и Тръмп, а след него и Байдън категорично „обърнаха страницата”
Ако беше работата само до позицията на САЩ, нещата щяха да имат едно измерение. Но съвсем не са само САЩ. Кои по-ясно и категорично, кои все още, оглеждайки се, и както се казва, мерейки приказките си, но десетки държави манифестират национализма като основа на своята национална политика. С думи и с действия те показват, че искат да формулират и водят политика, която да изразява на първо място жизнените интереси на собствената им нация и държава.
Най-близо до нашия поглед са четирите европейски държави, членки на ЕС, но формулирали и осъществяващи досега с успех политиката на т. нар. „Вишеградска четворка” – Унгария, Полша, Чехия и Словакия. Те не търсят начин да напуснат или да разрушат Европейския съюз. Не търсят да напуснат или разрушат НАТО. Но оставайки членове на тези обединения, те преценяват и се стремят да водят политика, която да отговаря на първо място на интересите на собствените им нации и държави.
Вижда се, че поведението на тези четири, засега „самотни конници на Апокалипсиса”, сериозно дразни ръководните кръгове на ЕС в Брюксел. Непрестанно се търсят поводи те да бъдат упреквани, някак санкционирани и най-вече уличавани в „национализъм”. Докато именно политиката на тези вишеградски политици е, която
отговаря най-добре на интересите на международната общност
Предизвикателства като климатичните промени, като пандемията COVID-19, като редица усложнения, породени от демографските процеси в последния век с всеки нов ден, подсказват, че фасади от типа на „общочовешките ценности” не могат повече да играят ролята на прикритие и оправдание на националистичната политика на най-големите. При запушване на практика устата на по-малките със заплахата, че ако си търсят интереса, ще бъдат уличени в национализъм.
Човечеството само би губило от илюзии, че големите нации и държави може да се откажат от национализма си в името и заради някакви общи интереси. И всяко обединение на нации и държави ще бъде само по-силно и ефикасно, ако се опира не на заблуди за някаква наднационална общност, а на съюз, изграден на основата на взаимно зачитане на интересите на всяка страна членка и на компромис между национализмите на всички участници. „Разходите” във време и енергия, за да се намери трудният, без съмнение, компромис, ще бъдат обезателно по-малки от щетите, които може да предизвика пренебрегването на национализма и на малки, и на големи държави.
Припознаването и формулирането на виждане за национализъм, който се опира на наследството от последните няколко века, но и дава лик и слово на национализма именно на ХХI век, ще бъде в крайна сметка дело на всички съвременни държави. Най-големи, средни, малки – от всички континенти. То няма да бъде еднократен акт, а процес от мисли, думи и действия.
Случайността на политическия календар предлага на лидерите на Г-7 и между тях – на новия президент на САЩ Байдън, да дадат свой принос в това дело, от което е заинтересована цялата международна общност. Ще направят ли стъпка в тази нова посока? Или ще останат в плен на виждания и сметки, наследени от едно отиващо си време?
