С 50 години закъснение на книжния пазар са мемоарите на известния американски дипломат Чарлс Е. Болън: „Свидетел на историята 1929–1969”. В над 600 страници заглавието (изд. на СУ „Св. Кл. Охридски”) осветява големи събития на ХХ век, вкл. от времето на Втората световна война. Болън е от най-големите познавачи на Русия, на руския народ, история, литература и изкуство, на СССР и на отношенията между Москва и Вашингтон като един от най-активните участници в тях. А дипломатическите отношения между СССР и САЩ се подновяват едва през 1934 г., но посланик Болън е пряко свързан с тях цели 40 г. Той е един от първите американски дипломати, владеещи отлично руски, почитател на Толстой, Достоевски, Тургенев. Неговите професионални анализи и прогнози са „от първа ръка” и са интересни от геополитическа гледна точка и днес. Болън въпреки правилата на протокола е и преводачът на американския президент Рузвелт при всичките му разговори със Сталин. По-късно е посланик и в Париж. Но въпреки безупречната му кариера не го подминава и духът на маккартизма в САЩ. Достоен наследник на баща си е дъщеря му н.пр. Ейвис Болън, посланик на САЩ в България (1996–1999 г.).
Публикуваме откъс от книгата с малки съкращения за решението на френския президент Дьо Гол да оттегли страната от командването на Алианса.
Големият Шарл
Имаше много погрешни интерпретации за решението на Дьо Гол да оттегли Франция от командването на НАТО. Важно е да се има предвид, че макар да представляваше безпрецедентен ангажимент за САЩ, подписаният през април 1949 г. Северноатлантически договор беше стандартен метод на действие за другите страни, които в историята си бяха сключвали стотици подобни договори. Текстът не установяваше никакъв механизъм на изпълнение на обещанието страните членки да бъдат подпомагани в случай на нападение. Върховното командване на НАТО беше организирано едва след нападението над Южна Корея през 1950 г. Страните членки имаха свободата да преценят кога заплахата от война е толкова непосредствена, че следва да предадат командването на войските си на главнокомандващия.
Въпреки това заявеният както публично, така и в частни разговори довод на Дьо Гол беше, че военната интеграция в мирно време води до подчиняването на интересите на Франция на тези на господстващата сила в Алианса – САЩ. Мисля, че Дьо Гол всъщност се притесняваше от това, че ако се стигне до война, командването би преминало в ръцете на американски генерал, тъй като дотогава всички върховни главнокомандващи на НАТО бяха американци. Дьо Гол несъмнено помнеше спора си с Айзенхауер за използването на френските войски по време на германската офанзива в Ардените през Втората световна война. Айзенхауер беше готов, при това с основателни от военна гледна точка доводи, да остави Страсбург на германците, за да скъси линиите си. Дьо Гол не беше. За щастие германската офанзива беше спряна, преди Айзенхауер да издаде заповедта, защото иначе Дьо Гол със сигурност щеше да оттегли френските войски от командването на Айзенхауер. Струва ми се също така, че кубинската криза ясно показа на френския лидер, че между САЩ и СССР може да избухне война заради спор, който да няма каквото и да било отношение към европейските сигурност или интереси. В такъв случай Западна Европа, включена в структурата на Организацията на Северноатлантическия договор, би била въвлечена във водовъртежа независимо от позицията си.
Начинът, по който Дьо Гол обяви решението, изненада почти всички. На една пресконференция, малко преди ежегодната вечеря, която даваше за ръководителите на дипломатически мисии в края на януари 1966 г., Дьо Гол подхвърли, че за организацията на НАТО трябвало да се предприемат някои стъпки, но не даде знак, че Франция ще бърза да прави каквото и да било. След вечерята попитах Дьо Гол какво смята да предприеме спрямо НАТО. Той отговори: „А, няма да правя нищо прибързано. Със сигурност няма да предприемам никакви внезапни действия”. Три месеца по-късно, през март 1966 г., Кув (външен министър на Франция – б. ред.) ме повика в Министерството на външните работи и ми връчи писмо от Дьо Гол за президента Джонсън, с което го уведомяваше за оттеглянето на Франция.
Макар да не мога да се позова на документи, мисля, че решението на Дьо Гол да избере март 1966 г. като време за „уреждане” на въпроса с НАТО се дължеше предимно на факта, че беше насрочил посещение в Москва през юни. Ако беше изчакал и го беше обявил след посещението, щеше да остане впечатлението, че оттеглянето от НАТО е било насърчено от Москва. За да избегне подобни догадки, той го направи преди посещението си в Москва.
Според информация от Ке д`Орсе (седалището на МВнР – б. ред.) решението на президента било взето внезапно и не било сведено до знанието на служителите на външното министерство. Ке д`Орсе даже бяха работили по серия предложения, които да дадат на Франция повече свобода на действие в структурата на НАТО, особено що се отнася до френския суверенитет над базите на Пакта. Никое от тях не предполагаше оттегляне от организацията или премахване на базите на САЩ във Франция. Те били представени на Дьо Гол, който казал на очевидно изненадания Кув дьо Мюрвий, че въобще не вършат работа. Искал в рамките на 24 ч схема, в съответствие с която Франция да може цялостно да се оттегли от организацията на НАТО. Дори подметнал, че е обмислял да анулира самия договор, макар в крайна сметка да се отказал.
Един от проблемите беше искането на Дьо Гол силите на САЩ, разположени във Франция, да бъдат преместени и базите на НАТО във Франция да бъдат затворени до 1 април 1967 г.
Не всички французи се радваха, че си тръгваме. Когато американското знаме беше смъкнато от Самп дьо Лож, щабквартирата на американския главнокомандващ край Версай, дори и френските генерали плакаха.
Французите промениха обосновката си за оттеглянето постфактум. Посланик Алфан ми каза, че този ход бил предприет, за да се създадат условия за затопляне на отношенията със Съветския съюз.
