Присъдата над бившия шеф на тайните служби Сашо Миялков не скрива ниското качество на работата на институциите и на цялата държава
В последно време все по-настойчиво се замислям заслужава ли си да се занимаваме толкова със съседната държава на югозапад. Има ли смисъл да й помагаме, за да се постарае да намери себе си, да се поевропейчи и да скъса с илюзиите и заблудите от миналото си? Щом самата тя се опитва да скрива дълбоките пробойни в държавността си и системите за сигурност, които действат ефективно само когато някой гражданин се осмели да изрази мнение, различно от налаганото с десетилетия по време на Титова Югославия. Пък и после, в този 30-годишен период на суверенитет и независимост, когато поне формално (не и манталитетно) се откъсна от бившата СФРЮ. Ако е вярно твърдението, че
Югославия е мъртва, но югосферата е жива
а то е вярно, можем да потърсим Република Северна Македония някъде там, вътре в „топката” на интереси, ръководени и подържани грижливо и системно от Белград. При все че държавата вече от година е член на НАТО и че прави всичко, за да убеди Брюксел, че е готова да започне преговори за членство и в ЕС за сметка на преодоляване на съображенията на България по този въпрос.
Такива мисли се въртят напоследък в главата ми, породени най-вече от скандала с бившия шеф на тайните служби от времето на Никола Груевски, неговият първи братовчед Сашо Миялков. В предишния брой вече поговорихме за неговото изчезване, определено и от институциите и първите мъже на държавата като „бягство” и вдигнало цялото общество на крак. Дори в паниката бяха издадени вътрешна и международна заповед за издирване на обвинения по 5 дела Миялков – знак, че властите бяха убедени, че той е последвал примера на Груевски, с когото дълго време бяха некоронованите крале на управлението в Република Македония – единият като премиер, другият – като шеф на тайните служби и дясна ръка във всички далавери, които бяха разиграни. Всички си даваха сметка какъв удар представлява това по наслагваната от Заев и хората около него представа, че в страната всичко върви „по мед и масло” и че правосъдната система се реформира по европейски стандарт. Дори президентът Стево Пендаровски в своето изявление по повод изчезването на Миялков с половин уста призна, че по този начин се поставя под съмнение дали Република Северна Македония е правова държава. И дали в нея действа правилото за върховенство на закона, на което в Брюксел толкова държат. Съвсем основателен въпрос.
Когато на третия ден Миялков се появи в прокуратурата с крайно неубедителното обяснение, че го е нямало, защото предишния ден бил имал температура от 40 градуса, това предизвика повече въпроси от отговори. Властите си отдъхнаха, самият Миялков заяви, че нямал никаква представа за вълненията в обществото по повод на неговата публична липса, а представителите на институциите, които само часове преди това твърдяха, че той очевидно е някъде извън държавата и всеки момент може да се обади я от Белград, я от София, но
най-сигурно от Прага, където са парите му
изведнъж обърнаха палачинката и запяха друга песен. Че няма начин той да избяга, че къде ще отиде, когато паспортът му отдавна е прибран, че няма теч на секретна информация от прокуратурата, за каквато стана дума предишните часове, че полицията държи под контрол цялата ситуация… Такава масова демонстрация на публична демагогия настъпи, такова обществено облекчение настъпи край Вардар, което можеше да се чуе дори и през границата у нас. Миялков е тук, той ще изслуша присъдата си по първото дело, в което е обвиняем, правосъдието ни е наред, то се реформира и върви напред, сигурността на границите ни е гарантирана, ще има справедливост за престъпленията, защото у нас цари върховенство на закона. Едната половина от жителите на столицата Скопие, която се бе хванала на бас с другата половина, че Миялков ще избяга и че това е въпрос само на време, трябваше да плати дълга си на другата.
В еуфорията от появяването на Миялков пред властите само че май забравиха да питат къде е бил той, докато полицията го търсеше на всички познати и полупознати негови частни и работни адреси в държавата. И понеже РСМ е една клюкарска държава, в която всеки се познава с всекиго, и понеже
чопленето на подобни интриги е част общественото битие
и понеже Сашо Миялков не е кой да е, елате да видите какви истории бяха сътворени. Бил в дома на някакъв приятел адвокат, който така и не разбрал, че го търсят и че всички медии гърмят по случая, та чак до твърдението, зад което застана и част от опозицията, че беглецът бил застигнат в Белград и бил върнат оттам, но не от отговорните фактори от Скопие, а от службите на една голяма държава, която така или иначе движи делата в републиката. Сетете се коя…
Някъде в тази „рамка” се пусна и предположението, че лично премиерът Заев се е договорил с Миялков да си дойде срещу обещанието, че очакваната присъда от 13 години затвор, която прокуратурата бе поискала за него, може да бъде намалена. Само и само да се съхрани представата, че правосъдието в РСМ вече не е „онова от времето на Груевски”, когато служеше за политическа бухалка на тогавашния премиер, а и на самия Миялков. Заев отрече това и как няма да отрече. В противен случай би се изложил на критиките, че и той повтаря модела на Груевски да има в ръката си въпросната бухалка, която да размахва при всеки удобен случай. Особено когато са му нужни допълнителни гласове в парламента, които да гарантират мнозинство от две трети от депутатите за прокарване на важен закон.
Три дни след появяването си Миялков чу присъдата си по делото за масовото нелегално и незаконно подслушване на над 20 000 граждани по времето, когато той бе шеф на тайните служби: 12 години затвор за него, 4 за тогавашния вътрешен министър Гордана Янкуловска, която вече излежава друга присъда от 4 години, по 15 за 2 служители от контраразузнаването, замесени в подслушването, които така и не могат вече втора година да бъдат върнати от Гърция. Миялков бе веднага прибран в следствения арест в скопския ромски квартал Шуто Оризари, като срокът на престоя му там е 60 дни. В този период
той има право да обжалва присъдата си
пред по-високата инстанция. И изобщо да предприеме всякакви действия, които да направят бъдещето му „по-розово”. А го чакат още няколко дела, по които той е обвиняем.
С това властите решиха, че са позакърпили фасадата на положителния образ на своето правосъдие. Само че никой край Вардар, в това число и те, не вярват, че това ще е финалът на това първо дело срещу страховития някога, а може би и сега все още, шеф на тайните служби. Когато апелацията се произнесе, ще се види имат ли куража управляващите в Скопие наистина да превърнат РСМ в правова държава, в която владее върховенството на закона. И че наистина няма пазарлък между Заев и Миялков. С вкарването на Миялков в килията – луксозна, впрочем, проблемът само се отлага във времето. И чака да бъде „застъпен” от някой друг, който да разтърси обществото.
Чакането не продължи дълго. Бившият лидер на ВМРО–ДПМНЕ и някогашен премиер за един мандат Любчо Георгиевски във фейсбук предложи платформа от 5 точки за помирение с България. Познати неща, които Георгиевски е изговарял поотделно и по други поводи. Но каква буря се надигна срещу него,
какъв публичен линч се готвят да му спретнат…
На първо четене предложенията на Любчо са, ако не друго, основа за разговор от двете страни, от който може и да излезе нещо позитивно. Но не, съдържащото се предложение в тях за компромис и от двете държави не се приема. Ако някой трябва да прави такъв компромис, това е само и единствено България. Тя трябва да падне на колене – и това го говорят наглед сериозни хора, да им се чудиш на акъла.
Няма да е лесно. Но България не бърза, друг го стяга чепикът, затова е толкова гневен. Може би и защото все още не е разбрал какво наистина е това върховенство на закона – яде ли се, пие ли се, или е само на хартия?
