Ако искаме да видим колко „се е променил” животът в обществото ни в сравнение с онзи отпреди сто години, а и да се посмеем над страстите в него, „Двубой” на Иван Вазов в Народния театър дава размишления за това. Колкото весели, толкова и тъжни. Доколкото потвърждава колко неизтребими могат да са човешките слабости и колко смешни понякога стремежите. А времето тогава бележи уж процъфтяване на младата държава, но след нея пълзи и покварата – за признание, за постове, за пари. Възрожденският дух на Освобождението се попарва, опустошен от жаждата за власт и беззаконие у новите големци.
В сатирата е втъкана болката на патриарха на литературата ни: „Никой днес не почита законите”, „Човек – деколте в акъла”. С препратка към днешния ден режисьорът смята тази обществена картина за разбираема за съвременните окупатори на Отечеството си, каквито казва, че сме днес. Как се случи това и как го допуснахме. Спектакълът е всъщност и за постепенното изтляване на националните ни идеали. И за липса на нов национален хоризонт.
Двубоят никога не спира у нас и в света, казва Куркински. Двубой за честта, която в случая е всъщност гордост – този най-опасен за човешката душа бяс. И защо истинските ни битки се отлагат „за някой друг век”…
Първият вариант на Вазовата „глума” е писан през 1902 г. Когато предлага пиесата през последната година преди смъртта си (1921), артистите не я харесват. Днес гледаме четвъртата й постановка в Народния театър. Много атрактивност, динамика, като на кино, но и много болка има в представлението. „Прощавай, поете”, сякаш казва режисьорът, че се превърнахме в „Отсъствие на всякакво присъствие”.
Спектакълът се случва на един дъх. И въпреки „скоростта” е удоволствие да гледаш актьорския екип, който изпипва и най-малкия детайл. Младите артисти са мечта за всяка трупа, тези им роли пишат сценичната им биография. И не само на Пламен Димов и Павел Иванов като потенциалните дуелисти Тихол Чушкаров и Рачо Драгалевски. Радина Боршош показва и комедиен талант. А зад Константин Еленков, Ирина Митева, Албена Колева (г-жа Трифкович), Аня Пенчева и целия екип през целия спектакъл „виждаш” не само талантливия съвременен анализ на Куркински, дисекция на днешното време. И в сърцето на зрителя в салона „бърка” спектакълът, почти като с героя на сцената. Само в едно няма режисьорска логика – в просветителския патос, с който смесва жанровете на сатирата и поетичната нотка на „закърпените към текста” стихове на Вазов от времето на „Люлека ми замириса”. За мярката става дума.
