Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Как бе създадена българската морска пехота

[post-views]
Как бе създадена българската морска пехота

Радослав Симеонов-главен експерт в дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание”   

Българският военноморски флот и Добруджанският фронт през Първата световна война

Моряци от миноносеца Смели

Глобалният сблъсък между европейските държави по време на Първата световна война (1914–1918) обуславя използването на всякакви средства в името на победата, както технологични иновации, така и научни постижения. Освен пехота, артилерия и кавалерия воюващите държави прибягват към

използването на ресурсите на авиацията и флота

за военни цели, както никога досега. България не прави изключение в това отношение, но само през първата година от участието си във войната тя воюва посредством класическите средства за водене на бой.

Възникването на Добруджанския фронт през есента на 1916 г. като втори театър на военни действия след Македонския коренно променя тази ситуация. Стратегическото геополитическо разположение на Добруджа в непосредствена близост до Черно море и Долнодунавския басейн предполага разгръщането и използването не само на сухопътни сили за целите на военните операции. По това време България е сред държавите, създали собствен боен флот, който по време на Балканската война (1912–1913) постига своите първи успехи. Но той все още разполага с ограничена материална база и скромни ресурси. След включването на страната в Първата световна война през 1915 г. основната задача на младия български флот е да осигури защитата на черноморското крайбрежие от евентуален руски морски десант. Тази перспектива става особено вероятна, след като на 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия, в отговор на което няколко дни по-късно големите държави от Антантата също й обявяват война.

Руският черноморски флот по своите бойни възможности многократно надвишава нашия. Той

притежава около 80 корабни единици

– 2 крайцера, 4 линейни кораба, канонерки, миноносци и контраминоносци. Срещу него българският флот може да противопостави едва 6 миноносеца, въоръжени с примитивни и морално остарели 47-мм оръдия. Единственият български крайцер „Надежда” в навечерието на войната е снет от въоръжение поради неуспешните опити да бъде отремонтиран.

Бреговата ни артилерия също не може да се похвали с добър ресурс. В района на Варна тя разполага с 5 двуоръдейни батареи, притежаващи малка далекобойност. При такова съотношение на силите се разиграва първият морски сблъсък по нашето черноморско крайбрежие. В ранното утро на 14 октомври 1915 г. руска морска ескадра от 22 кораба подлага на 45-минутна бомбардировка с. Галата и пристанището на Варна. Според повечето от изследователите целта на този морски обстрел е демонстрация на сила и предизвикване на паника сред войската и населението. По време на бомбардировката българската брегова артилерия запазва мълчание, защото руските кораби се намират извън обхвата на нейната далекобойност, а откриването на стрелба би издало нейните позиции. Единственото реално противодействие срещу руския флот осъществяват две германски подводници, едната от които изстрелва торпедо срещу линкора „Пантелеймон”.

Командирът на минната рота кап. лейтенант Кирил Минков

Руската морска бомбардировка над Варна независимо от нейните цели има твърде важни последици за по-нататъшната съдба на родния флот. Българското военно командване осъзнава, че

опасността от вражески десант е повече от реална

а нашите сили за противодействие са крайно недостатъчни. Затова през следващите месеци се предприемат спешни мерки за подобряване на отбранителните възможности.

С Оперативна заповед от 31 октомври 1915 г. са създадени Варненският и Бургаският  укрепени пунктове. За подсилване на противодесантната отбрана са привлечени батареи от Шуменския тежък артилерийски полк и части от 105-а германска дивизия. Новите батареи са разположени в местността „Траката” край Варна и в района на с. Галата. В местността „Пейнерджика” се оборудва станция за 4 водохвърчила от типа „Фридрихсхафен”, които са въоръжени с картечница и бомби.  Но най-впечатляваща е придобивката, с която българският флот се сдобива през май 1916 г. Това е една германска крайбрежна подводница от типа UB-8, зачислена под името „Подводник № 18” с екипаж от 17 души. По този начин България се нарежда сред 18-те държави в света, разполагащи със собствен подводен флот.

На 1 септември 1916 г. е обявена дългоочакваната война на Румъния. Младият български военноморски флот под командването на полк. Константин Кирков сега е изправен пред нови предизвикателства. Той се намира в пряко подчинение на началника на Варненския укрепен пункт генерал-майор Тодор Кантарджиев. Последният, още преди началото на войната, пристъпва към създаването на маневрени войски под името „Подвижен резерв”. Според неговия замисъл веднага след началото на войната те

трябва активно да настъпят в Добруджа

и да подпомогнат действията на Трета българска армия. Пред портовата дружина, която е в състав от две роти, е поставена важна задача. Тя трябва да подготви и осъществи първия морски десант в нашата история, чрез който да подсигури действията на „Подвижния резерв” на Добруджанския боен театър.

Привечер на 4 септември ген. Кантарджиев влиза с войските си в Добрич, а през предстоящата нощ моряците от портовата дружина трябва да заемат Балчик. Натоварени на 5 миноносеца и на теглени от тях на буксир три гребни лодки,  235 моряци овладяват без проблем града към 2 ч. след полунощ на 5 септември. Друга команда е изпратена да установи контрол над нос Калиакра и гр. Каварна. През следващите два дни останалата част от портовата дружина, отново с помощта на миноносци, е прехвърлена от Варна към Добруджанското крайбрежие.

След овладяването на Добрич и Балчик командването на Трета армия пристъпва към реорганизация на Варненския укрепен пункт. Сега се създава Варненски укрепен район, неотменна част от който стават „Подвижният резерв” и гарнизонът на Балчик, състоящ се от двете портови роти. Задачата, която получава командирът на портовата дружина капитан-лейтенант Васил Дечев, е да охранява десния фланг на войските, сражаващи се край Добрич с руско-сръбско-румънски войски в дните от 5 до 7 септември 1916 г. Освен оказване на съдействие на десния фланг на Трета българска армия портовите роти получават и други задачи – организиране на сигнално-наблюдателна служба и обезпечаване на комуникацията по море между Каварна, Балчик и Варна. Те трябва да извършат разузнаване в района, северно от Каварна, където все още има румънски войски.

В този период на войната една от най-важните задачи на флота е 

обезвреждането на минните заграждения

поставени по нареждане на командващия руския черноморски флот адмирал Колчак. При това противодействие българският флот понася свидни загуби. На 11 септември 1916 г. миноносецът „Шумни” се натъква на мина в Батовския залив и потъва. При опит за прочистване на минно заграждение на 26 септември е взривена миночистачна лодка, когато загива и командирът на минната рота капитан-лейтенант Кирил Минков. Сериозно повреден е и миноносецът „Строги”.

      След неуспешната първа атака на Кубадинската укрепена позиция, състояла на 18 и 19 септември 1916 г., командването на Трета армия се изправя пред проблема за попълване на загубите. За целта от Балчик към фронтовата линия е притеглена една от портовите роти заедно с картечен взвод. В периода между 6 и 18 октомври командваните от поручик Никола Наумов моряци заемат позиции, източно от с. Первели (дн. Мошнени). Те са принудени да се справят с непривични за тях задължения, като усъвършенстване на окопите,

изграждане на блиндажи и ходове за съобщения

Вместо на около 100–150 м ротата е развърната на разстояние от около километър. Въпреки че през този период не се развиват мащабни военни действия, а само спорадична стрелба и патрулни схватки, моряците дават две жертви и около десетина ранени. Затова към фронтовата линия са допълнително прехвърлени още 107 души от втората портова рота.

       Във връзка със започналите прегрупирания преди втората атака на Кубадинската позиция на портовата рота е възложено да подсили състава на Конната дивизия. Кавалеристите се намират в Източната група на армията, която трябва да атакува Кубадинската позиция в района между  морския бряг и жп линията Караомер – Меджидие. Самата Конна дивизия по настояване на ген. Колев е подсилена с осем дружини от различни пехотни съединения. Затова портовата рота се оказва под прякото подчинение на майор Савов –  командир на 2-ра дружина от 35-и Врачански пехотен полк. Поставената пред нея задача е да настъпи източно от с. Первели, да атакува противника на кота 70, а след овладяването й да се укрепи там. По този начин командваните от поручик Наумов моряци могат да бъдат разглеждани като първообраз на българската морска пехота, защото те са спешени и трябва да изпълняват нехарактерни за тях оперативно-тактически задачи. За да повдигне духа им, вечерта преди началото на битката той се обръща към тях с думите: „ Ние сме първите моряци, които се бият на сухо. Ние сме е динствената част на флота, която взема участие в тази велика народна епопея. Ние

ще създадем славни бойни традиции на флота

или ще се посрамим. Смърт, но не и срам! Отстъплението значи явна или най-малко позорна смърт!”

Атаката на Кубадинската позиция започва рано сутринта на 19 октомври след мощен артилерийски обстрел по вражеските позиции. В това време пехотните части трябва максимално да приближат своите цели и в 9,30 ч. да ги атакуват. При последвалото настъпление моряците от портовата рота се оказват отдалечени само на 50 м от обекта, който трябва да превземат. Въпреки че по тях се сипе убийствен артилерийски и пушечен огън, те преодоляват самоотвержено отбраната на противника, давайки  около 150 жертви (ранени, безследно изчезнали и 34 убити). Сред загиналите са трима  подофицери, фелдфебел Злати Атанасов и офицерски кандидат Върбан Занчев. Задачата обаче е изпълнена с чест. Един от любопитните моменти в хода на боя е, че в разгара му моряците привършват своите боеприпаси. За да обезпечи огневата мощ на своите бойци, поручик Наумов изпраща няколко души до съседната 10-а рота от 6-и маршеви полк, които с помощта на платнища и сандъци доставят необходимите патрони.

На 21 октомври 1916 г. Кубадинската позиция е окончателно пробита, а българските войски се впускат в преследване на оттеглящия се противник. Отстъплението на румънците се превръща в позорно бягство. По повод на това поручик Наумов остроумно записва в реляциите за бойните действия на портовата рота, че сега неговите моряци

„нямат нужда от храброст, а само от издръжливост

за да преследват противника. След пренощуване в с. Мулчова портовата рота преминава край гр. Кюстенджа и достига до с. Канара, преодолявайки повече от 30 км. На 25 и 26 октомври моряците получават за задача да охраняват ивицата между с. Каракоюн (дн. гр. Наводари) и езерото Ташаул. На следния ден, 27 октомври, пристига заповед портовата рота да бъде изпратена като гарнизон за гр. Кюстенджа. С това приключва бойният път на спешените моряци на Добруджанския фронт. За съжаление, този техен подвиг не получава достатъчно внимание в историографските изследнания и съвсем естествено е почти непознат за съвременната българска общественост.

За да бъде увековечена паметта на загиналите при Кубадин, още на 25 октомври 1916 г. началникът на флота полк. Кирков със своя Заповед № 117 разпорежда да бъде създаден фонд за изграждане на монумент на загиналите по суша и море моряци. Днес, 105 години по-късно, тази патриотична и родолюбива инициатива все още не е реализирана, а днешното поколение българи продължава да бъде длъжник спрямо паметта на загиналите в Първата световна война моряци.

Най-ново

Единична публикация

Избрани