Илия ПЕТРОВ
Автоцензурата на новите либерални правила води до убийство на характера
Едно време в махалата ни се подвизиваше ваксаджийче от ромски произход. Не знам защо всички му викаха „Мечето“. Забележително хлапе. Познаваше мющериите си и се държеше пазарно в края на непазарната социалистическа икономика. Имаше си личен бранд. Запазена марка, така да се каже. Докато нямаше клиенти, си пееше: „Само за две цигари лъскам обувки стари, вакса-а, вакса-а.“ Не, не си падаше по бартерната икономика, само песента така звучеше. Долу пред работното му сандъче имаше табелка с непретенциозен почерк, но с претенциозно съдържание – „Втората обувка чистя безплатно“. Зевзеците обикновено поръчваха да започне с втората обувка. Винаги лъскаше и първата, разбира се, независимо от цената. Не че някой не си плащаше. Впрочем цена не беше обявил. Кой колкото даде. Статутът на ваксаджиите тогава висеше във въздуха. БКП беше приела Указ № 56 (нещо като НЕП-а в СССР през 1921 г.) за поощряване на частния бизнес в страната, но ваксаджийчето едва ли се бе редило на опашка, за да регистрира своя „бизнес“. А опашки имаше. Въпреки това образовано си беше момчето и работеше. Аз обувки за лъскане нямах, но обичах да му слушам лакърдиите.
В момент на заплес или просто умисъл за личните му несгоди понякога вечната му усмивка угасваше и изглеждаше тъжен. И веднъж сбърка. На въпроса на един неразпознаваем екземпляр: „Абе, комсомолец, не ти ли харесва социализмът, че си така кахърен?“, то отговори: „Харесва ми другарю, ама много дълго продължи“. Другарят не си плати за изчистените обувки и се измете. Но на следващия ден „Мечето“ го нямаше. Не знам какво му се е стоварило на главата, но не вярвам да е нещо лошо. Все пак това се случи, 6 месеца преди да падне Тодор Живков. Вероятно е останало само без работа. Не беше политически коректно хлапето.
Малко дълга увертюра по темата, но въпреки че всяко сравнение куца, аз не намирам особена разлика между задълженията на политкоректния днес и на политкомисаря в миналото.
Политкомисарите в казармата
по мое време внимаваха за правилното ни идеологическо поведение. Като войник давах наряди през ден само защото по устав беше забранено да са всеки ден. И то не къде да е, а на 8-и километър в София. Там беше дисципът. На по-младите дължа обяснение. Това е гадно място за изтрайване на дисциплинарни наказания, извършени по време на военна служба. Успоредно охранявахме и друг обект (химически склад, който беше празен), но се връщахме в помещението за почивка на часовите в дисципа. Вече сменен от „висене“, както наричахме наряда, по пътя за караулното през деня се минаваше покрай една сладкарница. Реших да се отбия, за да си купя вафла. Но жега и бях обърнал войнишкото си кепе назад, за да ми е по-широко на главата. За зла участ на опашката се засякох с политкомисаря на дисципа. „Ти защо ходиш със звездата назад, бе редник? Обиждаш и нашата партия, и съветската. Я марш в дисципа!“
И така от охраняващ дисципа станах охраняем от наборите в ротата. Наказание – пет дни арест. Спящ на пода и наблюдавайки за пръв път луната през решетки. На следващия ден пристигна батарейният ми командир. Рискувайки кариерата си, вдигна шумен скандал на политкомисаря. Извади ме от ареста. И аз се озовах от дисципа в домашен отпуск. За 24 май. Не твърдя, че това мое приключение е уникално. Има със сигурност хиляди такива случайно връхлетели ви казармени истории и спомени. Не е случайно обаче, че по времето на Втората световна война се е налагало обикновените съветски офицери да пращат политкомисарите в лазарета, за да не им пречат при изпълнението на бойните задачи.
Съвременните политкоректни политкомисари имат привилегията да са почти недосегаеми. Макар по функция да не се различават от комунистическите. Левичарският либерален радикализъм и политкомисарщината си отиват, защото десните идеологии обикновено са консервативни.
Затова ще се опитам преднамерено хумористично, но и сериозно да опиша един въображаем техен кратко смешен наръчник. Би могло и устав да се нарече, но е обидно за армията. И така.
– Модерният политкоректен политкомисар (МПП) не се колебае. Битката за общественото мнение е безжалостна. Обвинят ли го, че се бори за власт, опонира, че се бори за права. Затова той трябва да е надарен или обучен с дар слово, високо образован, широко скроен и мултикултурален. Речниковият му запас е необходимо да се движи някъде между Шекспир и Джеймс Джойс.
И най-паче да е тънък софист и диалектик.
Играта с думи и понятия му е първа грижа
Тезите на неправоверните либерали трябва да се тълкуват превратно. Ако асоциираш думата зло с тъща си, е антифеминистично. При положение че някой определи хомосексуализма като нещо различно, политкоректният да отсече, че не политически коректният е нарекъл хомосексуализма ненормален. Ако друг лансира тезата, че има „империя на Сорос“, да направи извода, че въпросния друг е казал, че има империя на евреите. Следователно е антисемит. При общи разсъждения от рода, че радикализирането на различността, в която и да е посока е против човешката природа и не съответства на нормалното да задава витиевати въпроси. Какво е нормално? Какво представлява човешката природа? И прочие. Изобщо трябва да се разчита, че най-накрая на всички ще им писне и ще кажат, абе да правят каквото искат.
– МПП не бива да командва, а да убеждава и ако не успее – да съди. На негова страна са „Магна харта“, „Декларацията за правата на човека и гражданина“, „Декларацията за независимост“, ООН, МВФ, СТО, СБ, СЗО, съдилищата в Хага, Страсбург и Люксембург. Както и „Амнести Интернешънъл“, Human Rights Watch, Международната федерация за човешките права, Human Rights First, „Хелзинският комитет“ и разбира се – „Истанбулската конвенция“.
- МПП трябва да чете непрекъснато. Всякакъв вид жанрове. От исторически до научнофантастични. Включително и музикални. Защото трябва да се внимава за политически некоректните химни на някои страни. И защото от него се изисква да пренаписва не само литературата на миналото, но и на бъдещето. И да ги интерпретира както трябва. Например. Ботев не е натрапвал нормалността единствено на мъжкия и женския пол, когато пише в „Смешен плач“ – „Кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит?“. За свободата на всички видове полове е говорил поетът. Каравелов не е злословил срещу дядо Либен, споменавайки, че той обича отечеството си, ама не цялото, а само Копривщица. Каравелов е имал предвид субсидиарността между местна и национална власт.
Да разяснява, че в „Чичо-Томовата колиба“ няма негри. Има роби. И да припомня настоящия дебат за репарациите относно експлоатацията на труда на афроамериканците и последващата им сегрегация в САЩ. Да осветлява невежите, че разказът на бащата на българската фантастика Светослав Минков „Водородният господин и кислородното момиче“ не е алюзия, а илюзия. Защото мъжете и жените имат равни права и никакви химически елементи не могат да ги разделят. И с чувство за хумор да дава за пример Елин Пелин, според когото пръв на Луната не е кацнал Нийл Армстронг, а 30 години преди наго е кацнал арменецът Ян Бибиян. Това е политически коректно, защото малките народи са способни да изпреварят и великите сили. Също така да поддържа тезата, че има изънземни, но все още не е установен полът им.
- МПП задължително
премоделира или ако не може – премълчава историята
в зависимост от модерната конюнктура. И много внимава да не засегне някого. „Турското робство“ и „Баташкото клане“ са хиперболи на политкоректните термини „присъствие“, „заедност“ и „потушаване на гражданско недоволство“. МПП трябва да пъди мрачното минало. Неудобно, противоречиво и опасно му е. Защо трябва да се избягва миналото или да го натрапва? Ето например при превземането на Севастопол хитлеристите слагат фуражка с пречупен кръст на паметника на генерал Тотлебен и организират парад на победата пред него. Какво следва от това припомняне? Германците ще се засегнат противоречиво, защото освен демонстрацията с парада Тотлебен е роден в семейството на дребен немски аристократ от Източна Прусия. От друга страна, има елементи на русофилство. И туркофобство, защото без генерал Тотлебен Осман паша още щеше да зимува в Плевен. Да не говорим, че ако споменем победите на българската армия, произнасяме реч на омразата. Трябва да се казва, че генерал Иван Колев, бащата на българската конница, не е разкатал руските казаци в Добруджа, а ги е отблъснал.
И сега съвсем сериозно.
Капаните на политическа коректност
са заложени в растящото историческо и съвременно лицемерие. Налагане на автоцензура, съобразена с новите либерани правила. Това води до убийство на характера. В случай, че някой е по-глупав от теб, прави се на по-глупав от него. При условие че някой куца, но е с различна ориентация, куцай повече от него. Ако е сляп с едното око, ослепей и с двете. „Глупване“ е това, както казват в габровско. Нефелност. В класическата борба има една хватка, наречена „Двоен Нелсон“. Противникът е по корем. Вие сте върху него. Напъхвате двете си ръце под мишниците му и ги сключвате на тила му. Сетне вкарвате краката си между неговите. И разтягате. Това е хватката на политкоректния политкомисар. Но както казваше ваксаджийчето „Мечето“, на много хора хватката на либерализма им харесваше. Ама много дълго продължи.
