Илия ПЕТРОВ
Левски добре е осъзнавал, че който ни освободи, той ще ни и зароби.
Между датите, на които се прекланяме пред паметта на Левски и честваме националния си празник, има 13 дни. Връзката на тези две дати не е само в тяхната близост във времето като честване. Те са свързани причинно-следствено в историята ни. Всяка година в този период,
вместо да се обединим като народ
задължително се появява темата за „русофилофобията” (това в контекста на настоящата статия не означава „страх от русофили” – един неологизъм на Оливие Берруер, а съчетание между двете нарицателни, защото са еднакво безсмислени).
Напълно непонятно ми е защо се галванизират взаимно и по едно и също време. Всъщност разбирам го, но не го приемам. Левски добре е осъзнавал, че който ни освободи, той ще ни и зароби. И че подарената свобода от руснаците може да означава вместо хляб – камък, вместо риба – змия. Затова е желаел българите сами да се подготвят и извоюват свободата си.
След Арабаконашката юнашка работа, разкриването на комитетите и обесването на Левски този замисъл става невъзможен. Поне в следващите 10 години. Само след 3 години обаче с надеждата, че ще се привлече вниманието на Великите сили и на Русия (Левски винаги е бил противник на подобна мисъл), избухва Априлското въстание. З0 000 българи, цветът на нацията са изклани.
А в същото време цялата североизточна част на страната – Варненско, Русенско, Шуменско, не били включени в обсега на въстанието. Вследствие на противоречието между емиграцията 500 000 българи, които със средствата и възможностите си са могли да станат главното ядро на въстанието, остават със скръстени крака.
Тоест с единия крак сме били въстанали, а с другия крак сме били под юргана. Българската буржоазия губи своите престиж и вяра, че може сама да уреди своя държава, а са ѝ нужни велики покровители.
Тогава се раждат „филите” и „фобите”. „Русофилофобията” е национална дисхармония, следваща
излишно политизиран и мухлясал сюжет
На повечето от нас ни е напълно ясно, че балансът, който България днес спазва между Запада и Изтока, е признак и на добре темперирана политика, и на здрав разум.
Все пак протуберансите на „филите” и „фобите” ни заслепяват периодично. След падането на Желязната завеса България направи стратегическия си избор по отношение на външната политика. Президентът Петър Стоянов нарече този избор – цивилизационен. С подкрепата и на общественото мнение ние станахме членове на НАТО и на ЕС.
Този избор е необратим. Но тази необратимост изглежда на русофобите някак си несигурна, ако непрекъснато не се препотвърждава главно чрез отричането на каквото и да е споменаване на Русия в позитивна конотация. Работата е там, че когато в България казваме русофил, имаме предвид комунист, колективист, етатист, екстремист, реваншист, интервенционалист и прочие.
Когато пък се говори за русофоб, ни се представя във висша степен либерал, демократ, космополит, пазарен икономист, индивидуалист, рационалист…, изобщо – красив и умен. Такъв един, който тича, за да даде кислород на изпадналата в задух свобода.
Такива разсъждения са пример за късосъединително мислене и предизвикват ирония и жалост в най-добрия случай. Този конфликт спорадично внася смут в и без това обърканото ни и слабо гражданско общество. Русофилията и русофобията са разкази за индоктриниране. Те взаимно се изключват и в същото време се налагат на обществото.
Русофилофобите знаят за своето ограничение. Дори самите те понякога го схващат като
болест, от която обаче не желаят да оздравеят
Защото няма да бъдат способни да живеят живота, който ще се изисква от тях, за да приемат и другата гледна точка. Те предпочитат дори да умрат, отколкото да се видят слаби, безсилни и да отстъпят.
Обзети са от най-упорита и низша гордост. Бранят себе си от най-малкия пробив, защото се страхуват, че от този пробив съзнанието им няма да се разшири, а ще изчезне. Именно защото е твърде незначително.
Русофилията, твърдят изследователите, е ирационално понятие. Не можеш да го обясниш, докато русофобията винаги има точни аргументи. Изобщо любовта трудно се обяснява.
Един съвременен неолиберал възкликна навремето: „Толкова много мразя комунизма, че не мога да чета Достоевски”. Струва ми се, че подобен вид либерали са готови да взривяват влакове. Трябва да разкажа, че и аз, обладан от подобен либерализъм през 1990 г., обяснявах на един мой приятел да обърне внимание как българският парламент е заобиколен от руски символи.
Пред сградата му е паметникът на „Цар Освободител”, зад него – катедралата „Александър Невски”, а малко по-назад – улица „Московска”. Той ме изгледа стреснат и попита – „А ти с турски символи ли искаш да е обграден българският парламент?”
Все пак държа да подчертая, че „русофилофобията” е изчезващ кентавър. Не само защото подобен вид умонастроения противоречат на
възраждащата се в Европа вълна на модерен патриотизъм
чиито идеология и власт се състоят в националната добросъвестност. Тоест ние добросъвестно и с грижа да се отнасяме към собствения си народ, пък след това да се караме за любовта или омразата си към друг.
Нелепо е за мащабите на съвременния свят. Геополитиката (в онзи смисъл, който ѝ задават Макиндър, Хаусхофер и Карл Шмит) с твърдението, че световната история е борбата между телурократията и таласократията, чупи и русофилията, и русофобията в основите им. Глобалната гледна точка на човека от морето срещу визията на човека от земята. Конфликтът „атлантизъм – евразийство”, тълкуван също и като цивилизация срещу култура. Може да се интрепретира и през различните поведения на хората от тези два свята. „Vita activa v.s Vita cоntemlapiva”, действащият срещу съзерцателния човек.
Освен близкото минало на обществото има и архетипове, които също оформят човека. Както казва Макиндър: „Аз съм плод на Британската империя”. Разбира се, индивидуалното може да си смени идентичността, преминавайки в друг глобален контекст, но това не е лесно. Представете си руски атлантик и американски евразиец!
В същото време геополитиката в последните няколко години съвсем не е обединяващото звено, което обяснява историята, културата, политиката и икономиката. Защото географията продължава да е основен фактор при оформянето на историческите ни съдби като народи, но
геополитиката все повече отстъпва на „хибридополитиката”
И това важи не само за мощните държави, но и за малките страни. Независимо дали принадлежат на гледната точка на човека от земята, или на човека от морето. Особено по време на пандемия, която се предвижда да бъде периодична.
От всяка точка на земята виртуална група, снабдена с мощни сървъри в киберпространството, което замества географското пространство, е възможно да създаде, управлява, печели или губи конфликти. Няма значение нито Изток, нито Запад. Нито вода, нито земя, нито бряг. Нито Русия или САЩ.
Сами разбирате, че всяка „филия” и „фобия” се превръщат в бабини приказки преди заспиване. България преди 1878 г. е почти 2 века част от Византийската империя, 5 века част от Османската империя, а след 1944 г. 45 години е част от Съветската империя. Сега вече 14 години сме част от Европейския съюз.
Русия преди СССР, самият СССР и Русия след СССР са три съвсем различни държави, образувани на една разширяваща се или стесняваща се територия. Коя от всички тях обичаме или мразим? Както и нашата държава след Освобождението, след деветосептемврийския преврат и след падането на Берлинската стена да са три различни страни. Как да си обясним, че две задачи, всяка от тях с три променливи, имат едно непроменливо решение?
И днес, когато ние нямаме собствена ваксина, а поръчаните се бавят,
да се откажем ли от руската ваксина, защото е… руска
Или правителствата на Унгария и Словакия са русофилски? Впрочем руската ваксина Sputnik V ще бъде произвеждана и в Италия, след като двете страни сключиха сделка. С малко повече чувство за хумор, ако не мерим с два аршина, трябва да се откажем и от „Астра Зенека”, и от „Модерна”. В края на краищата англоамериканците ни бомбардираха през 1944 г.
