Радослав СИМЕОНОВ
108 години от превземането на най-силната крепост в Югоизточна Европа.
Понякога в разговорната си реч съвременният българин използва израза „от времето на Балканската война”, за да убеди събеседниците си, че иде реч за нещо овехтяло, анахронично или отдавна отживяло времето си.
Всъщност той дълбоко греши!
Това, че са изминали повече от сто години от тази война, съвсем не означава, че тя е такава.
Напротив, водейки с огромен ентусиазъм битката на своя живот, нашите прадеди не само изпълняват отечествения си дълг, но и обогатяват световното военно изкуство със смайващи съзнанието постижения. Българската армия стряска света с прилагането на редица модерни способи, които тепърва предстои да бъдат възприемани от други армии, с далеч по-големи претенции и мощ.
Освен мълниеносната кампания за разбиване на главните османски сили в Източна Тракия за първи път във военната история нашето командване залага идеята за водене на бойни действия от група армии под единно командване. Но венецът на българската бойна слава в тази война ще си остане превземането на Одрин, където се използват редица новаторски и нестандартни методи за прекършване на съпротивата на противника. Неслучайно след края на войната в Тракия пристигат множество чужди военни мисии, за да проучват действията на българските войски. Те са силно озадачени как най-силната крепост в Югоизточна Европа е паднала в български ръце само след двудневен щурм.
Та нали в тогавашните представи за овладяването на крепости господства тезата, че те капитулират само след продължителна и методична обсада. А султанският стратегически съветник Фон дер Голц малко преди началото на войната самоуверено заявява, че Одрин може да бъде превзет само от немската армия, и то след 6-месечна обсада. Опровергаването на капацитети като Фон дер Голц ще се окаже
любимото блюдо на българите в тази война!
Благодарение на своето стратегическо разположение Одринската крепост е била много пъти препятствие пред българските войски през вековете. Така, както дедите ни са превземали тази мощна крепост, така трябва да постъпят и нашите воини през Балканската война. При разработването на оперативните планове за войната първоначално нашето командване има друг замисъл – блокиране на Одринската крепост и настъпление на основните сили в Източна Тракия за разгром на турската армия. Според привържениците на този план отделянето на войски за овладяването на Одрин би довело до отслабване на силите на ударната групировка.
Колкото и парадоксално да звучи, командващият II българска армия ген. Никола Иванов, която има за задача да заслони крепостта, застъпва по-различно мнение. Познавайки добре възможностите на своите войски, както и осланяйки се на изобилните данни от разузнаването, той смята, че Одрин може да бъде атакуван и превзет в движение от българските войски, така както постъпва генерал Тошев четири години по-късно при овладяването на Тутраканската крепост по време на Първата световна война.
Балканската война е обявена на 5 октомври 1912 г. Началник-щабът на Действащата армия генерал Иван Фичев базира своята стратегия на основата на
принципа на „светкавичната война”
Неговата идея е да прикове силите на противника при Одрин с II армия, докато останалите две армии – I и III, трябва да притиснат османците фронтално. Скритият коз на командването се оказва III армия, чието придвижване през мъчнодостъпния терен на Странджа остава в тайна за османците. То напомня по своя ефект на изненадващото придвижване на танковия корпус на Клайст в Ардените през 1940 г.
На 9 и 10 октомври 1912 г. българската и османската армия се сблъскват в срещни боеве в района на пограничните села Петра, Селиолу, Ериклери, Ескиполос и Гечкенли. Тук за пръв път прозвучава командата „Напред, на нож!”, която войнишкото остроумие интерпретира като „По пет на нож”, защото по толкова турски войници се падат на всеки български щик. В тези двудневни сражения османските дивизии претърпяват огромни загуби и панически побягват назад. Междувременно Втора българска армия, която настъпва по долината на р. Марица, започва да изтласква турските части около Одрин и да стяга обръча около града. Засега обаче това е второстепенна задача пред българските войски.
След като на 11 октомври III армия на ген. Радко Димитриев овладява Лозенград, който е втората опорна точка на османците в Източна Тракия след Одрин, се стига до втората и
най-решителна операция в хода на войната
– овладяването на линията Караагач–Бунархисар. След петдневни кръвопролитни боеве българите пробиват османските позиции и достигат до Чаталджа – последната отбранителна линия на противника преди Цариград.
Всъщност една от причините Одрин да не бъде атакуван още в самото начало на войната е съобразяването с плановете на руската имперска политика. Царското правителство го вижда града като бъдещ свой протекторат след победата на балканските държави и затова не желае неговото разрушаване. Но след като българските войски устремно достигат до Чаталджа, Русия дава своето одобрение за атаката на Одрин. Заедно с руското съгласие на Тракийския боен театър пристигат и съюзнически сръбски войски – две пехотни дивизии (Тимошка и Дунавска), снабдени с тежка артилерия, намиращи се под командването на ген. Степа Степанович. Това пък от своя страна позволява на ген. Фичев да изтегли две български дивизии от армията на ген. Никола Иванов и да ги насочи към Чаталджа.
Осъзнавайки, че ще бъде напълно блокиран, комендантът на Одринската крепост Шукри паша (трагично известен в българската история с жестокото потушаване на Илинденското въстание от 1903 г.), прави в края на октомври два неуспешни опита да пробие очертаващата се обсада. Междувременно българите отговарят с
първия военен полет на самолет в световната история
Нашата млада и току-що прохождаща авиация осъществява 51 полета над противниковите позиции. По време на някои от тях са бомбардирани обекти от крепостта с ръчни гранати и самолетни бомби. В разузнавателните акции над Одрин се включва и балонното отделение, което чрез сферичния балон София обследва турските фортове „Айнали” и „Хайдарлък” и коригира данните на разузнаването за разположението на вражеската артилерия.
На 9 ноември 1912 г. обръчът около Одрин е окончателно стегнат. С пристигането на сръбските войски и на допълнителни подкрепления от Тракийската бойна зона съюзническият контингент разполага вече с около 170 хил. бойци. По този начин е постигнат почти троен числен превес над войските на Шукри паша, които наброяват малко повече от 60 хил. щика. Турските войски са обособили четири сектора на отбраната – Източен, Южен, Западен и Северозападен, които се оформят естествено от преминаващите през града три реки – Марица, Арда и Тунджа.
В инженерно-техническо отношение крепостта се състои от три позиции – предна, главна и тилна. Предната отстои на около 9–11 км от града и представлява окопи и огневи позиции за артилерията. Главната фортова линия е разположена на 1–3 км от Одрин и се състои от 24 каменно-землени форта с вместимост до 300 души. Разстоянието между фортовете е около километър, в което са ситуирани
окопи, ходове за съобщения, картечни площадки
и артилерийски гнезда. Тилната позиция е изградена почти непосредствено до града. Пред всички позиции има инженерни заграждения, включващи телени мрежи с по 5–6 реда колове, вълчи ями и засеки. В северозападния сектор, където са концентрирани сръбските войски, е издълбан огромен ров, част от който се наводнява. Вътре в крепостта за по-оптимално маневриране на войските е изградена теснолинейка.
След българския неуспех при атаката на Чаталджа на 20 ноември 1912 г. е подписано примирие между воюващите страни. Скоро след това стартират и дипломатическите преговори в Лондон. На 10 януари 1913 г. в Цариград е извършен поредният преврат на „младотурците”, които отказват всякакви отстъпки и кроят реваншистки планове. За тях притежанието на Одрин е перспектива за скорошен обрат във войната, а също така и важен исторически символ, предвид факта, че градът е бил първата европейска столица на османската държава.
В края на януари 1913 г. започва втората фаза на Балканската война, която има по-ограничен размах. Тя се свежда до военни операции край трите обсадени османски крепости – Одрин, Янина и Шкодра, както и до
опитите на младотурците да реатакуват Чаталджа
и осъществят десант в района на Галиполския полуостров. Основната им стратегическа цел обаче е да бъде деблокиран Одрин. Затова и неговото превземане от страна на българската армия става особено належащо.
На 10 март 1913 г. е подписана заповедта за директен щурм на крепостта. Според нея основният удар би трябвало да бъде нанесен от войските в Източния сектор на отбраната, които са под командването на ген. Георги Вазов. Атаката започва по обяд на 11 март, като артилерията стоварва цялата си огнева мощ по одринските редути. Стрелбата й се извършва по нов, непознат до този момент способ, обозначен по-късно от военните специалисти с термина „огневи валяк”.
След непрекъснат 8-часов обстрел и кратка пауза на зазоряване започва и настъплението на пехотата. Като общ сигнал за начало на атаката послужва изгревът на луната. А за да се извърши незабелязано придвижване към вражеските окопи, всички блестящи метални предмети като копчета, шашки и манерки се опаковат в плат. Специално обучени щурмови групи, въпреки силния огън на турците, започват да устройват проходи в телените заграждения, през които пехотата се втурва към предната линия на противника. С мощно „ура” и ръкопашен бой бойците овладяват окопите от предната линия, а турците се изтеглят към главния укрепен пояс.
Вечерта на 12 март започва втората атака, като сега целта е овладяването на главния фортови пояс в Източния сектор на отбраната. Щурмът на пехотата е
синхронизиран с преградния огън на българската артилерия
който не позволява на противника да контраатакува. Първият овладян форт е „Айджиолу”, превзет в движение от 10-и Родопски полк. Към двата съседни нему форта „Айвазбаба” и „Кестенлик” се насочват съответно 23-ти Шипченски и 32-ри Загорски полк.
В този момент започва нещо нечувано и невиждано в световната история – атака с артилерията. Две отделения от 5-и и 8-и артилерийски полк се втурват напред в стремежа си да заемат нови огневи позиции и да подпомогнат движението на пехотата. С право мерене те нанасят големи поражения по фортовете, без да се боят от противниковия огън по тях самите. След фортовете „Айвазбаба” и „Кестенлик”, постепенно са овладени и останалите в Източния сектор. Под напора на 54-ти и 56-и пехотен полк пада „Таштабия”, а „Илдъзтабия” капитулира пред устрема на 29-и Ямболски полк.
След срива на главната отбранителна линия рухва цялата кръгова отбрана на Одрин. В 8 ч. сутринта на 13 март комендантът на крепостта Шукри паша изпраща парламентьори. Това обаче не му попречва да издаде заповед за взривяване на всички хранителни припаси. Час по-късно в зоната на пробива е въведен кавалерийски отряд начело с полк. Гурко Мархолев, който смело влиза в града и пленява коменданта във форта „Хайдарлък”.
Шукри паша предава сабята си на генерал Никола Иванов
с думите: „Храбростта на Вашата армия е безподобна! На Вашата армия никаква крепост не може да противостои!”.
Общото число на българските загуби при атаката на Одринската крепост възлиза на около 18 хил. убити, ранени и безследно изчезнали. Но дори и скръбта по жертвите не може да засенчи огромния военен успех на една млада държава срещу Османската империя, която скоро след падането на Одрин моли за началото на мирни преговори. Балканската война завършва победоносно за обединените християнски държави и основният принос за това има Българската армия.
