Победата има много бащи, а поражението винаги е сираче. Тази мисъл, приписвана на Джон Кенеди, е актуална в Ереван, след като Армения загуби войната срещу Азербайджан през есента на миналата година. Политическото ръководство на страната и висшите военни се обвиняват взаимно за поражението, което всъщност бе резултат от обективни обстоятелства – азербайджанската армия се оказа доста по-подготвена, по-мотивирана и по-добре въоръжена арменската.
Сегашният арменски лидер Никол Пашинян дойде на власт през 2018 г. след мощни улични протести на неговите привърженици. Затова не е изненадващо, че сега политиците от т. нар. карабахски клан, които управляваха преди това, вземат страната на военните и атакуват премиера. На 6 февруари т.г. бившият президент на страната Серж Саргсян заяви в интервю, че войната е загубена заради новия „революционен елит на Армения“, който е некомпетентен и въпреки това се месел не само в стратегическите, но дори и в тактическите решения за воденето на бойните действия. Саргсян обвини Никол Пашинян, че не е използвал наличните в арменската армия руски ракети „Искандер“ в нужното време и срещу нужните цели.
Пашинян обаче не е политик, който ще си остави магарето в калта. В отговор на обвиненията той заяви, че виновник за лошото състояние на армията е бившето ръководство на страната, а от използването на руските ракети нямало смисъл, защото те „се взривявали само на 10 процента“. Не е ясно какво точно е имал предвид премиерът, но помолен да коментира неговите думи за ракетите „Искандер“, заместник-началникът на Генералния щаб генерал Тиран Хачтарян просто избухнал в смях. Това явно е засегнало честолюбивия премиер, защото той веднага подписа заповед за уволнение на генерала, посмял да му се присмива. Това обаче бе искрата, която възпламени тлеещия конфликт между Пашинян и генералите в Ереван. Последва политически демарш на военните – в изявление, подписано от почти целия Генерален щаб, те поискаха оставката на министър-председателя.
В историята на постсъветска Армения това не е първият опит за намеса на генералите в политиката. През септември 1996 г., когато в Ереван има протести срещу първия президент на страната Левон Тер-Петросян, тогавашният министър на отбраната Вазген Саргсян взема страната на държавния глава и в столицата влизат военни части. През февруари 1998 г. обаче имено натискът на военните изиграва известна роля за оставката на Тер-Петросян.
Никол Пашинян нарече действията на генералите „военен преврат“, но това бе силно преувеличена квалификация. По улиците на Ереван нямаше танкове, а премиерът и министрите очевидно не бяха арестувани. Дори напротив – Пашинян организира митинг на своите привърженици в Ереван и подписа още една заповед за уволнение – този път на самия началник на Генералния щаб Оник Гаспарян. По закон обаче тя трябваше да бъде преподписана от президента на страната Армен Саркисян в тридневен срок. Нещо, което той отказа да направи на два пъти – защото Пашинян два пъти му изпращаше въпросната заповед. След това казусът премина в зоната на сложни юридически дебри.
От една страна, Пашинян обяви, че след изтичането на срока за президентското решение генерал Гаспарян автоматично се счита за освободен от длъжност. Но другото мнение е, че по въпроса трябва да се произнесе Конституционният съд, който да разтълкува Закона за военната служба и за статуса на военнослужещите и да каже дали въобще премиерът има право да уволни началника на Генералния щаб без основателни мотиви.
Поне засега генерал Гаспарян бе принуден да се оттегли, той направи изявление, че ще продължи да служи на родината си, но вече в друго качество. Но пък президентът Армен Саркисян отказа да подпише назначението на новия избранник на Пашинян за длъжността шеф на Генщаба. Така сега тя се изпълнява от един от заместниците на отстранения Гаспарян – генерал-лейтенант Степан Галстян. Любопитно е, че Пашинян иска да върне като началник на ГЩ генерал-лейтенант Артак Давтян, който беше отстранен от тази длъжност през юни 2020 г. заради това, че направи многолюдно тържество за сватбата на сина си въпреки действащите противоепидемични мерки в страната.
Никол Пашинян може да не се опасява, че генералите ще го отстранят със сила. По-тревожно за него е, че военните са поредната групировка, която се присъединява към хора на искащите неговата оставка. От края на миналата година разнородна група опозиционери провежда почти непрестанни митинги срещу правителството с искане за предсрочни парламентарни избори. Опозиционерите настояват, че извънредният вот трябва да бъде организиран от ново правителство и си имат и кандидат за премиер – 75-годишният Вазген Манукян, който в началото на 90-те години е бил първият премиер на страната, след като тя излиза от СССР.
В играта опитва да се върне и карабахският клан в лицето на втория президент на Армения Роберт Кочарян, който и след края на мандата му си остана един от най-влиятелните политици в страната. Не е тайна, че той има тесни връзки с Кремъл и различни руски бизнескръгове, но негов минус е фактът, че по-голяма част от арменците го ненавиждат заради авторитарното му управление и за нищо на света не биха гласували за него.
И така, в момента властта на Никол Пашинян е изключително нестабилна, въпреки че неговата формация „Моята стъпка“ си запазва абсолютното мнозинство в парламента. Позициите на Пашинян бяха разклатени както от тежкото поражение във войната с Азербайджан, така и от жестокия удар, нанесен върху Армения от пандемията от коронавируса. Самият премиер се колебае дали да отиде на предсрочни избори, или да изчака редовнитe, които ще са чак в края на 2023 г. Повечето наблюдатели предричат, че следващият парламент на Армения ще бъде пъстър и никоя партия няма да има мнозинство.
Две скорошни социологически проучвания обаче разколебаха тази прогноза. Допитването на „Галъп интернешънъл“ показва, че 58% от арменците искат предсрочен вот. Почти същия резултат дава и проучването на Международния републикански институт – 55% казват, че искат нови избори. Според първата агенция 44% от запитаните искат оставката на Пашинян, 39% предпочитат той да остане премиер.
Доста изненадващ е резултатът от въпроса за кого биха гласували арменците, ако изборите са сега. Той показва, че макар и загубил голяма част от огромното доверие, с което се ползваше през 2018–2019 г., Никол
Пашинян все още няма никаква алтернатива за управлението на страната. Според Международния републикански институт партията на премиера би получила 33% от гласовете, на второ място ще е „Процъфтяваща Армения“ на олигарха Гагик Царукян с едва 3%, а след нея – още несъздадената формация на Роберт Кочарян с 2%. 44% казват, че въобще не смятат да гласуват.
Но освен от настроенията на избирателите въпросът за властта в Армения зависи и от геополитическата конфигурация, създадена след края на войната от миналата година. Изправена срещу коалицията Азербайджан–Турция, Армения може да се опре само на Русия. Начинът, по който Пашинян дойде на власт в Ереван през 2018 г., предизвика дълбоко безпокойство в Кремъл и Москва се отнасяше с недоверие към новия арменски лидер. Войната обаче промени нещата. Примирието бе подписано от Пашинян и президентите на Русия Владимир Путин и на Азербайджан Илхам Алиев. Ролята на Москва в региона се засили с настаняването на 1960 руски миротворци в тази част на Нагорни Карабах, която все още се контролира от арменците. Предвижда се разблокиране на транспортните комуникации в Южен Кавказ.
Като човек, който е подписал примирието, Никол Пашинян е разглеждан от Москва и като гарант за неговото изпълнение. Затова поне засега Кремъл не се стреми към смяна на властта в Ереван въпреки близките си връзки с групировката, управлявала Армения преди 2018 г. В тази ситуация Пашинян все пак реши да тръгне на предсрочни избори. Вчера той изненадващо съобщи в своя Фейсбук профил, че вотът ще бъде на 20 юни. Най-вероятният изход е нова изборна победа на сегашния премиер, но вече не толкова убедителна като през 2018 г.
