Автор: Илия Петров
В края на своята автобиография Луис Бунюел отбелязва с насмешка нещо от сорта, че единственото, за което ще съжалява, е невъзможността сутрин да става от гроба, да си купува вестници, да ги прочита и смеейки се да се връща отново в него. Днес никой от другия свят (пък и от нашия, макар че се налага), едва ли има и капка желание да чете новините. Не само защото рискува да заплаче, което все пак е временно. Но и защото е възможно тотално да се сбърка, което може да се окаже перманентно.
А имунитет срещу психози няма. В медиите отдавна не се влиза като във вана (по Маклуън), а като във врящ казан. Страничните ефекти на пандемията се разпространяват безмилостно по-неуловимо, отколкото фалцовите топки, изритани от самия вирус. Интерференцията между пандемичното събитие (развиващо се като реалити шоу) и всички останали съпътстващи и последващи от него векторни проекции поетично формулирано ще бъде като „когато гръм удари – как ехото заглъхва”. Но интерпретирано съвсем прозаично – ехото много ще боли. За частната и държавните икономики пандемията се превърна в колатерален див експеримент чрез социалните разходи. В световен мащаб през 2020 г. са въведени най-малко 1600 нови програми за социална закрила. Трябваше да настъпи пандемията, за да се види на практика как настъпва световната социалистическа революция. И инерцията по този път се ускорява – над две трети от европейците предпочитат универсалния основен доход
Следователно правителствата рискуват да разтегнат публичните финанси до точката на пречупване, да изкривят стимулите и да създадат склеротични общества. Държавните дългове се трупат, но засега ниските лихви означават, че те са евтини за обслужване.
За икономиката достатъчно се спекулира, макар повечето прогнози да не се потвърдиха. Нали затова са прогнози. Колатералните кръстословици обаче се разхвърчаха на всички нива. Държавите и населенията по света наченаха безсмислено да си разменят реплики, без да могат да разберат, камо ли да попълнят кръстословицата на другия. Населенията искат да знаят кога епидемията в техните страни ще свърши. Данните нямат значение. Датите имат. Кога ще се получат ваксините, от кои и прочие. Надпреварата за тях (под натиск от населенията) доведе до бързото им създаване, но недостатъчно добре проученото въздействие. Съвсем естествено е някои да се потискат повече от страничните ефекти на ваксините, отколкото от страничните ефекти на вируса. И докато се колебаят, се разболяват, ако преди това не са си намерили ваксина на „черно”(злите езици твърдят, че у нас „Пфайзер” върви по 1000 лв. Изглежда ми евтино). Управляващите се възбуждат от недисциплинираното си население и обясняват, че колективната сигурност е въпрос на индивидуална отговорност. Населенията обаче подскачат и казват: „А вие защо отворихте кръчмите?”. Гледах едно видео, в което момиче от западноевропейска страна директно обвинява правителството, че то е виновно за смъртта на майка му. Защото вдигнало локдауна. Майката си отворила заведението, разболяла се и не успяла да се пребори. И сега дъщерята ще съди премиера. При положение, че гостоприемната индустрия по цял свят си съдра гърлото да реве срещу затварянето.
В края на краищата ние сме толкова отговорни пред себе си и другите, колкото никое правителство не може да бъде. Предстои ни „вирусен свят”, в който на индивидуално ниво трябва да се решава дали да се изпълняват колективните препоръки, или не. Като ти кажат, че нещо е позволено, не ти казват, че е задължително. Но като ти кажат, че е забранено да се държиш като пиян тийнейджър и от устата ти да хвърчат слюнки навсякъде около теб, моментално се затваряш вкъщи. И си мечтаеш по своему за доброто старо време. Без да пречиш на другите, защото ново нормално няма. Има ново трудно. Ребусът не е много сложен, но изисква различна схема на поведение. Даже опресняване на програмата в училищата. Затова твърдя, че колатералните последствия от вируса са далеч по-непредвидими, отколкото неговото озаптисване или унищожение. Мутациите на обществото са не по-малко непрогнозируеми от мутациите на вируса. Сиреч решаването на кръстословиците не е свързано само с внезапните примери, които намираме. За Япония, където затлъстяването (пряко скачено със смъртността от COVID-19) се бори със закон, в който всички възрастни са задължени да измерват редовно линията на талията и могат да бъдат принудени да посещават консултативни сесии, ако се отклонят от определени граници. (А Китайската народна република била диктатура, защото социално санкционирала, ако плюеш по улицата или хвърляш боклука, където ти попадне?)
Не говоря и само за обедняването, самотата, изоставянето, самоубийствата, алкохолизма увеличаване на престъпността, принуждаването на самотните жени, останали без работа, да си плащат наема със секс и още безброй унизителни странични влияния на пандемията. За да не дребнеем обаче, е необходимо да се опитаме да съберем в една обща всички колатерални кръстословици на COVID. Според мен – изгубеното доверие в бъдещето. Изгубеното доверие в това, че „добрата” медицина ще надвие „лошата”. Казвам го, тъй като все повече се убеждавам в изкуствената конструкция на вируса. Дори допускам, че той изпълнява функцията на цедка за социално прочистване с оглед на целевите групи, които атакува. (Възрастните, хората с хронични заболявания и бедните струват много скъпо на обществото). А щом веднъж е проектиран такъв вирус, то нищо не пречи да се проектират поредица от подобни. И така до края на света. Да не говорим, че „добрата” медицина е заета повече със смяната на половете и психическите проблеми на трансджендърите. Простичкият извод е – след година пандемия ние знаем, че нищо не знаем.
И колкото повече знаем за вируса, толкова повече не знаем за него. Това не е само игра на думи с прочутата фраза на Сократ. Конвенционалното ни познание за COWID-19 остава повече конвеционално и по-малко познание. И плъзва сянката на съмнението. В собствените ни сили и в силите на цивилизацията ни, която за една година изпадна почти в шеметен интелектуален крах. Напрегнете въображението си, хайде не, аналитичното си мислене и ще осъзнаете, че къртовската работа на изследователи, изобретатели, медици, фармацевти доведе до познание за пандемията, коронавируса и ваксините, което е на ниво първи клас, вторият срок. Ние не знаем с минимална сигурност какъв е произходът на вируса – изкуствен ли е, или безподобен природен уникат. Може би да, може би не. Мълчи науката. Защо съществуват напълно индивидуални маниери на разминаване с вируса, придобиването му, разболяването, реагирането и оцеляването. Защо по дяволите, ceteris paribus (при равни други условия) едни оцеляват, а други не? Задавал съм този въпрос на десетина лекари. Вдигат рамене. Да не би вирусът да е изпитание за съдбата ни? Не сме осведомени що за чудо са ваксините, има ли вредни, или не и изобщо неустойчива сигурност лъха оттам. Политиката на тестване в правилна посока ли е, или тестваме безразборно, вместо да вадим заключения само от хоспитализираните и леталните случаи.
Защо „Дългият COVID” беше открит от направили си социална мрежа пациенти (и сетне потвърден от лекарите), в която споделяха за протрахиращите симптоми. Защо удари най-силно развитите страни, а в Индия се шегуват със себе си, че са го убили, защото „били толкова мръсни и болни, че той просто отскочил, преобърнал се и умрял”. Защо има ареали, които се определят метафорично като COVID триъгълници, подобно на Бермудския, а на други места като Тайланд и Нова Зеландия леталните случаи са част от общия пейзаж. Климатът ли нещо, расата ли? Има ли връзка между политическите мерки (локдауните) и амплитудата на „короната“. Само някакви проценти ни се предлагат. Всичко се основава на корелации. Обаче корелацията, значимата връзка на две явления, не означава каузалност, тоест не означава причинноследственост. Още от Средновековната логика е известно правилото: „След това не означава поради това”.
Причините и следствията може да не са такива, каквито учените си мислят. Пия вода и водка и се напивам. Пия вода и уиски и се напивам. Пия вода и ракия и се напивам. Следователно се напивам от водата. Това е, грубо казано, корелационният трик. Съвременните медицински и фармацевтични трубадури рискуват да се превърнат в шамани. А проблемът пред тях е ясен. Имат предизвикателство. Да изобретят лекарства, които да убиват вирусите, така както антибиотиците убиват бактериите. Инак лечението ще продължава да е симптоматично, а не етиологично. Тогава ще спре да има пандемии, а не когато има ваксини. А ключът за това лекарство е в човешкото тяло. Това е изпълнима мисия. Микроорганизмите са съществували много преди нас, еволюирали са заедно с нас и напоследък – успоредно с нас. И освен това те не ни наблюдават с микроскоп. Малцина могат да си представят първото писмо на Льовенхук от 1673 г. с изображения и описания на неизвестния дотогава свят на микроскопичните „животинки”. Хуманитарната медицина има необходимост от реванш срещу микроорганизмите, в противен случай на модерната медицинска наука трябва да и се назначи психотерепевт. Днес сме изправени пред истинските несигурност, уязвимост и чупливост, на човешкия живот и самото ни съществуване. За какво сме тук, какво искаме да постигнем? Кои са хората, които са най-важни за нас? Дали ценността на човешкия живот не е преувеличена прекалено, при наличието на обективна невъзможност той да бъде опазен от държавата? И ако вируса е изобретен, то инвентора помислил ли е, какви ще са непредвидимите странични последици на пандемията? Или всяко чудо за три дни? Кой ще си спомня след време, че е имало такова нещо. Това, което сега виждаме ще стане отново невидимо. След като падне пелената на мимолетността всички кръстословици на вируса ще бъдат забравени. Инак майсторите на кръстословиците знаят златното правило за решаването им. Да си решавал много кръстословици.
