Автор: Димитър Статков
Заради COVID пандемията светът отново е в криза – икономическа, финансова, социална. При предишната през 2008–2009 г. световният брутен вътрешен продукт намаля едва с 1 на сто. През Голямата депресия от 1929 г. обаче спадът на този показател е цели 15 на сто, като безработицата стига катастрофални размери в много страни. В продължение на 5 дни – от 24 до 29 октомври, Нюйоркската фондова борса се срива тотално. Това слага началото на най-драматичната глобална криза в историята. Тя обхваща всички държави и затихва едва в навечерието на Втората световна война. Събитията налагат промяна на световния финансов ред. Пакетът от спасителни мерки, наречен Новия курс, е зададен още през 1933 г. от президента на САЩ Франклин Рузвелт. За пръв път държавата ограничава неприкосновената до този момент свобода на икономиката и банките.
И докато континентите се тресат, един талантлив български финансист формулира правила за оцеляване в условията на повсеместна криза. И го постига, като дори излиза забогатял от нея. От днешна гледна точка някои от постулатите може да звучат архаично, но в същото време те са своеобразен морален кодекс на всеки банкер по света според класическите представи за тази професия. Техен автор е една от емблемите на родния капитализъм от онова време – Иван Буров. В малко известни и на историците десетина писма от 1930 г. той прави анализи и дава наставления на съдружници и подчинени в качеството му на собственик на третата по големина българска банка. Дори и след 90 години съветите му звучат актуално.
Кой е Иван Буров? Най-краткият, клиширан и непълен отговор е: брат на известния банкер Атанас Буров. Истината обаче е, че Иван е истинският финансов мозък на фамилията останал докрай, и то по собствено желание в сянката на по-малкия си брат, чиято истинска стихия са политиката, журналистиката и общественият живот, а банкерството е нещо като семеен ангажимент по съвместителство. Затова погрешно, а и несправедливо е, че на негово име е учредена наградата за банкер на годината у нас.
Предисторията. На 21 януари 1929 г. (десет месеца преди началото на Голямата депресия) семейната банкерска къща „Д. А. Буров & Сие” се преобразува в акционерна банка с учредителен капитал 20 млн. лв. Бащата Димитър Буров е свръхенергичен, комбинативен и предприемчив човек с нюх към бизнеса и парите. Заедно с баща си Илия създават още през 60-те години на ХIХ век 16 търговски къщи в страната. Занимават се с копринарство, бубинарство и лозарство, търгуват и с добитък. Корените на огромното състояние на фамилията обаче не са съвсем ясни и до днес, но се предполага, че се крият в размирните години след Освобождението, когато мнозина оправни българи забогатяват бързо от разграбването на изоставени при бягството на местните турци имоти и покъщнина. Старият Буров успява да даде най-добрия старт на синовете си – веднъж, като инвестира в блестящото им за времето си образование и втори път, като им завещава фамилната банкерска къща плюс Българска търговска банка и застрахователното дружество „България. По традиция първородният син е с предимство и Иван придобива вторият по големина пакет от 3500 акции в семейното акционерно дружество (основен акционер е самата фирма с 5000 акции). Преди да поеме обаче управлението й, той е изпратен да учи първо в Търговската академия във Виена, сетне специализира финанси във Франция и работи временно в клона на „Креди Лионе’’ в Марсилия. Владее свободно френски, немски, английски и руски и има разностранни интереси, най-вече в областта на археологията, нумизматиката и литературата.
Освен да управлява успешно наследения бизнес, Иван Буров развива и собствен. Първата му лична банкерска фирма е „Буров – Абаджиев”, която поема почти изцяло кредитирането на търговските и индустриални предприятия в родната му Горна Оряховица, в Свищов и Русе. С името му се свързва и първият картел у нас. В навечерието на Балканската война той инициира обединяването на главните фирми в тютюневия бранш. Учредява и АД „Гранитоид”, което ще се превърне в най-крупното българско предприятие с активи от над 1,7 млрд. лв. Негови приоритети са производството на цимент, електричество, въгледобив и строителство. Той участва в още 28 дружества, покриващи всички сектори на икономиката ни. Това му носи всеобщо признание и го утвърждава в продължение на повече от десетилетие на председателското място на двете най-представителни организации на родния бизнес по онова време – Съюза на българските индустриалци и Съюза на акционерните дружества.
Иван наследява много от качествата на баща си и от малък проявява силна воля и целеустременост. За разлика от буйния, речевит, често умишлено предизвикателен и хаплив до цинизъм, немалко суетен и ексцентричен Атанас той е скромен, затворен и вглъбен в света на любимите му цифри. За живота му в сянка на по-малкия си брат допринася и разиграла се семейна драма, накарала го да търси отдушник в бизнеса. Показател за неговите безспорни качества е фактът, че за броени години Иван Буров успява да умножи многократно семейния капитал, влагайки го в застраховането, енергодобива, мините, тютюнопроизводството, мелничарството, строителството, текстилната и керамичната индустрия. Така той издига фамилния холдинг „Бурови” сред първите 5 магнатски фамилии в довоенна България.
(Първи по богатствно в цялата ни история изобщо си остават братята Христо и Евлоги Георгиеви, които по днешните критерии следва да са супермилиардери. Само Евлоги Георгиев завещава от своето лично богатство, възлизащо на 23 млн. златни лева, 6 млн. за построяването на първия български (технически – според завещанието му) университет – де факто обаче се създава СУ „Св. Климент Охридски”), 10 дка земя в района на днешната Докторска градина; още 15 млн. златни лева за стипендии, болници, училища и църкви. Само парите за университета по тогавашни цени се равняват по покупателна стойност днес на 18 т злато! Общото състояние на двамата братя, чието основно седалище е бил Букурещ, е надхвърляло брутния вътрешен продукт на тогавашна Румъния!)
Прозорливостта на Буров му помага да изведе бизнеса си, включително и семейната банка, без сериозни сътресения от световната икономическа криза. За това допринася и суперефикасното му финансово разузнаване, даващо му ценно предимство пред конкуренцията и изпреварващата информация за процесите в света. Талантливият банкер е първият роден бизнесмен, който използва достиженията на технологиите за икономически шпионаж. В края на 20-те той се снабдява с усъвършенстван вариант на изобретението на датския инженер физик Валдемар Поулсен, известно като телеграфон. В ранните си образци то използвало като носител на информацията тънка метална жица, от каквато се правели и струните за пиано. Заедно с вграден микрофон и слушалки за прослослушване това бил първият завършен преносим комплект, способен да прави тайни записи. С такъв именно се предполага, че Буров разузнавал конкуренцията.
Финансовият и икономическият гений обаче не се ограничава само в сферата на бизнеса. Той е сред спонсорите на влиятелния в. „Мир” – орган на Народната партия. Това е партията на едрия капитал у нас и в нея членуват освен братя Бурови още и Евлоги Георгиев (брат му Христо умира преди Освобождението), Иван Евстратиев Гешов (милионер и министър-председател през 1911–1913 г.), политикът и финансист Димитър Яблански, премиерът Теодор Теодоров, богаташът Георги Губиделников и други от най-влиятелните и заможните българи. Това обаче е партията и на далаверите и задкулисните машинации. Тя, респ. и братя Бурови, се оказват въвлечени в един от най-големите корупционни и политически скандали на своето време, известен като аферата „Деклозиер”.
Тя избухва през 1915 г., когато на власт е Либералната партия начело с немския възпитаник Васил Радославов. По всичко личи, че той се кани да включи България в избухналата Първа световна война на страната на Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Османската империя). За да осуетят това, народняците, които подкрепят Съглашението (Франция, Англия и Русия), решават да саботират икономически правителството и да го отклонят от намеренията му. А именно, като изкупят скоростно оказалата се свръхбогата през тази година реколта от зърнени култури. Освен за вътрешно потребление и за износ срещу западна валута с тях несъмнено е трябвало да се подсигурят и съюзническите войски. Осуетяването на тази възможност е предвидено да стане чрез тайното финансиране със средства на Съглашението на кампания по изкупуването на завишени с 25 на сто цени на почти цялото жито, просо, ечемик, царевица, овес и ръж от новата реколта. За целта са изхарчени около 40 млн. лв. (след обръщането им от лири и франкове), а пряко за подкупи са раздадени над милион и половина. Координатор на аферата е представителят на френските банки в София Фернан дьо Клозиер, който влиза в тайни договорки с Българска търговска банка на Бурови. През нея именно трябва да стават разплащанията по начинанието, като тя играе ролята на конспиративен трезор. Заговорът за дестабилизирането на правителството обаче е разкрит и се стига до съдебен процес през 1916 г. От БТБ са конфискувани 2,5 млн. лв., които тя не успява да укрие, но по-голямата част от авоарите й са обърнати във франкове и изнесени зад граница. В условията на война процесът се води от Софийския военноапелативен съд. Осъдени са общо 14 политици – 8 стамболовисти и 6 земеделци, участвали като комисионери в аферата. Народняците обаче се измъкват сухи (с подкупи и задкулисни съглашения) и дори натрупват още богатства при последвалата хиперинфлация на валутите на победените във войната. Техните средства се оказват предвидливо обърнати във валутите на победителите и депозирани в чужбина. С част от спекулативната печалба Бурови и съакционерите им в тяхната банка решават да разширят нейните клонове в 17 града в страната. А специално в столицата през 1921 г. е построен централният й офис в стил сецесион на ул. „Граф Игнатиев” 10. Там и досега се пази масивното дъбово бюро на братята банкери, на което години по-късно сяда и подсъдимият днес банкер Цветан Василев. Добилата печална слава негова КТБ разполага също там своя централен офис.
Да се върнем към Голямата депресия, връхлетяла целия свят след 1929 г. Когато стагнация застига и България, Иван Буров приема за свой дълг да търси по-щадящ изход от кризата. Управителният съвет на ръководената от него БТБ той нарича „семейна задруга“ и това определение отразява чувството му за отговорност като човек и професионалист. На 18 септември 1930 г. Буров пише до членовете на „задругата“: „Банкеринът трябва да е заможен човек, който да не ламти за голяма печалба. Бавно, но сигурно. Това трябва да бъде неговото правило.“
Финансистът приканва да не се забравя, че „е прието от добрата банкова практика да се спазва едно съотношение между собствени и чужди средства – така например влоговете да не бъдат повече от 3-4 пъти по-големи от капитала (резервите), а също така, щото и или цялата сума от влоговете да бъде облечена в сигурни клиентски или гарантирани полици.“
Със задълбочаване на световната криза моралната линия в писмата на банкера взима превес. Той апелира да не се парадира и злоупотребява с високото положение и да не се изкушава от финансовия ресурс на банката, който всъщност представлява пари на редовите клиенти: „Ние трябва да се стегнем и чрез спестяване, чрез прибиране или продажба на акции, имоти и др. да се издължим към Банката ни, а след това да се има като закон да не прибягваме до услугите на Банката ни, освен като всеки редови клиент – само в краен случай и за кратко време… Ние трябва да пазим Банката ни, за да може да се развие правилно и здраво, за да ни е опора и в най-лоши времена. От нея не трябва да чакаме печалба, а да искаме преди всичко и над всичко солидарност. Една банка, добре управлявана, може, ако и скромно, да изхрани 7-8 семейства. Който иска по-голяма печалба и желае да рискува, нека прави това на своя глава и свой риск извън банката, като престане предварително да бъде в Управителния й съвет.“
В друго писмо той доразвива вижданията си за банкерството. За него то е „всъщност най-лесното занятие, защото за успешното му упражняване се изисква само предпазливост, придружена от пестеливост.“ Според Буров причината той и съдружниците му да оцелеят до този момент при тоталната световна криза е спазването на едно важно условие: „че сме били безукорни в частния си живот, че не сме имали у нас разточителство, лукс и т. н., които качества при всичкия упадък на морала продължават да се ценят. Тия качества трябва да се запазят, защото са равносилни на един голям капитал.“
По-нататък банкерът дава рецепта за работа с клиенти в условията на всеобща стагнация: „Вместо да се дават кредити на открито (без гаранции – б. а.) на „едри търговци“, които един прекрасен ден пропадат внезапно, по-добре е същият кредит да се даде на 50-60 дребни, скромни, работливи и спестовни търговци и занаятчии, които с времето ще напреднат и ще станат понякога и вложители, а всякога ще бъдат признателни клиенти. Отпущането на кредит и сношенията с клиентите не трябва да се механизирва и да става шаблонно, както става у големите банки, които се управляват от чиновници, а така, както трябва да прави един добър частен банкерин.“
Буров бърза да напомни и за възможните големи опасности. Една от тях са ценните книжа, най-вече акциите, които са „увличали и съсипали много банки и банкери.“ Затова „пласирането на капитали в ценни книжа трябва да става много предпазливо. За България това е съвсем ненадежден пласмент особено по време на криза. Ние сме бедна страна и дълго време още не ще имаме свободни спестявания, нито пък истински пазар на ценни книжа, акции и облигации.“ За Иван Буров големи рискове крият и „вродените бесове“ на банкера. Той съветва колегите си да не взимат кредити от своята банка и да не кредитират с предимство дружествата, в които самите те са акционери.
Рецептата за оцеляване в тежки времена за този светъл български ум е проста: „Всичкото изкуство е да имаме мярка и граница на рисковете…“
