С последните си действия политиците в Скопие разкриха истинския си облик на хора, които гледат на България като на противник, а не като на добър съсед и приятел.
Колко много хора у нас се възмутиха, когато стана ясно, че петима евродепутати са внесли проект за допълнение към Резолюцията за напредъка на Република Северна Македония! Обидна за страната ни, тази поправка трябваше да изкара България виновна за сегашното състояние на отношенията ни със Скопие, като я придружаваше с обидни квалификации на народа и държавата ни. Слава Богу, поправката не мина. Край Вардар не скриха дълбокото си разочарование от това, показвайки колко много са залагали на подобна операция, с която очевидно са се надявали да се окаже публичен натиск на международен терен върху българските политици да променят позицията си за стопирането на преговорния процес за членство на РСМ в ЕС. И двамата министри, които стояха зад въпросното предложение – вицепремиерът по европейските въпроси Никола Димитров и шефът на дипломацията Буяр Османи, бяха достатъчно откровени да споделят недоволството си от решението на Европейския парламент, но все пак школовката си каза думата, да се ангажират с призива работата по въпроса да продължи.
И аз споделям възмущението у нас по повод на въпросното допълнение към Доклада за напредъка на съседите ни. Но от друга страна, съм крайно доволен. Защо ли? Защото станаха ясни като бял ден някои неща, за които доста хора у нас може би не са си давали сметка.
Водени от вроденото ни историческо сантиментално чувство към братята от Македония тези хора никога не биха могли да допуснат, а още по-малко да приемат, че оттатък границата вече има друга държава, суверенна и независима Република Северна Македония. Тя бе родена от развалините на някогашната Титова Югославия и носи всички белези на дългогодишното съжителство в рамките на федерацията с всичките й характеристики и наследства. Да, ние имаме право да сме сантиментални, но нямаме право да не правим разлика между чувството и реалността. А това означава да си дадем сметка, че невинаги желанията и интересите на посткомунистическа и демократична България съвпадат с интересите на постТитова Република Северна Македония, дори напротив. В определени моменти те са коренно противоположни. И това несъответствие и дълбоко различие се проявяват в моменти като този сега, когато България се опитва да помогне на братовчедите да преодолеят заблудите си за своето минало, за своето настояще като готовност за членство в ЕС, а значи – и за своето бъдеще като истинска демократична европейска територия.
Второ, станаха ясни методите, които Скопие ще използва срещу София, за да се опита да преодолее българската позиция по въпроса за старта на преговорния процес за членство. Не, дори не просто станаха ясни, бих уточнил, а нещо повече – получиха поредното си потвърждение. Двама от петимата вносители на въпросната поправка са евродепутати от страни, бивши републики на бивша СФРЮ.
Единият е някогашният министър на външните работи на Хърватия Тони Пицула, който като шеф на хърватската дипломация в нейните първи години на независимост и самостоятелност даваше позитивни знаци за развитието на отношенията със София. Втората е словенката Тоня Фийон, която в различни мисии като евродепутат често посещаваше Скопие и е достатъчно ангажирана с позицията на политиците край Вардар. Другите трима вносители са от Полша, Нидерландия и Германия, но инициативата очевидно е на Пицула и Фийон. И няма как да бъде другояче. Ако вложим достатъчна доза патос, ще трябва да кажем, че някогашното мото на СФРЮ „Братство и единство” се проявява сега в съвременни условия, когато същата тази СФРЮ вече не съществува. Но ако сме стъпили здраво на земята, ще си дадем сметка, че двама евродепутати от две бивши югорепублики, които са членки на ЕС, подкрепят позиция в полза на трета бивша югорепублика, която е извън ЕС, но кандидатства за членство в него. При това, тази подкрепа е насочена срещу трета страна, също членка на ЕС, каквато е България. И всичко това трябваше да бъде официализирано чрез запис в Доклада за напредъка на Република Северна Македония, който Европарламентът трябваше да гласува. И после – казвам това, защото познавам манталитета на политиците край Вардар, точно този момент от документа щеше да бъде навиран непрекъснато в лицето на българските преговарящи по спора помежду ни във всеки един момент, пък и не само на тях. Като знак, че България трябва да се чувства виновна и че оттатък границата са чисти като момини сълзи.
Както се казва, Югославия е мъртва, но югосферата е жива и връзките в нея все още са ефективни. Нали си спомняте: когато през февруари 2008 г. бившата сръбска провинция Косово се обяви за суверенна и независима държава, от Белград използваха всички свои стари и очевидно незабравени връзки в страните от т. нар. „Трети свят”, установени по времето, когато СФРЮ бе лидер на Движението на необвързаните. И тогавашният външен министър на Сърбия, сега опозиционер, Вук Йеремич преобърна света, за да убеди някогашните членки на Движението да не признават независимостта на Косово. И до голяма степен успя. Неговият наследник на поста, но и политически противник Ивица Дачич продължи тази практика върху вече разработения терен от Йеремич, но със същата цел. Политическите различия са едно, но националната цел е друго. Дачич си бе поставил задача да сведе призналите Косово държави до минимума от 96, което е половината от членовете на ООН. А това е граница, под която не може да се кандидатства за членство в световната организация, към което Прищина се стреми.
Впрочем това да интернационализират всеки свой проблем и да търсят международна подкрепа за неговото решаване, е традиционен прийом в дипломацията на Скопие. От една страна, това издава комплекса на малката държава, която никога не е сигурна в своите сили сама да намери решение и да даде отговор на своите си въпроси, които много често са оплетени в отношенията със съседите. От друга, това е признак за дълбокото убеждение, а и историята на Балканите е пълна с подобни примери, че само без съгласието на „Великите сили” или без тяхната директна намеса това не би могло да стане. За целта се използват всякакви канали – старите, ако не са прочистени се продухват, а се създават и нови. Това, което трябва да се признае, е че политическият елит край Вардар умее да създава приятелства, успява да играе ролята на жертва като малка и обградена отвсякъде с врагове държавица, а нейният народ да представя като страдалец само заради нещастието да се е родил и израснал на това кръстопътно и изключително важно геостратегическо място на Балканите.
В първите години на независимостта на Република Македония нейният пръв президент Киро Глигоров въведе една мантра, която трайно влезе в речника на тамошните политици и се използваше под път и над път: ние сме заобиколени от четири вълка, всеки от които иска да отхапе парче от малката ни територия. Въпросните вълци, разбира се, бяха и са България, Сърбия, Албания и Гърция. Косово тогава още не съществуваше като отделен субект, макар че сега, ако Глигоров бе жив, вероятно щеше да го включи и него в „глутницата”. Пък и нали си спомняте онази приказка, която се приписва на Бисмарк – който държи контрола над Вардарската долина, той държи контрола над най-прекия път от Европа към топлите морета. А Република Северна Македония лежи тъкмо около бреговете на Вардар. И създава излишно самочувствие за някаква геополитическа значимост.
Спокойно бихме могли да продължим с примери и размисли върху тази плоскост. Но в крайна сметка и това е достатъчно, за да стигнем до печалния извод, че сегашният политически елит в Скопие: и управляващи, и опозиция виждат в лицето на България по-скоро враг, отколкото добър съсед, а още по-малко – приятел. И организират така пропагандата и дипломацията си, че да се стига до такива срамни предложения за записване на текстове в официални международни документи, като това в Доклада на Европейския парламент.
