Как Космосът стана обитаем

Автор: Николай Големанов
Първите участници в 65-ата експедиция на Международната космическа станция (МКС) по график излитат днес, 9 април, с кораб „Союз-18”. Те са двама руски космонавти и един астронавт от САЩ. Трима от 64-ата експедиция скоро си идват на Земята със „Союз-17”. А на 22 април за смяна на останалите тръгват американец и американка, японец и човек на Европейската космическа агенция (ЕКА), този път французин.
Те ще заминат с кораб на „Спейс Екс”, която миналото лято блестящо реализира пилотиран полет (вж. „Българска армия” от 5 юни 2020 г.). Корпорацията на Илън Мъск е водеща и в немислимата доскоро многократна употреба на ракети носители.
Наесен се очаква да полети и „Старлайнър” на компанията „Боинг”, която също има договор с НАСА за превоз на хора и товари до и от МКС.
Дежурството горе, на 400 км над Земята, не е секвало над 20 години, а от 2009-а екипите са големи, по 6-7 души. Над 200 мъже и жени от 18 страни са работили досега на станцията, която кръжи със 7,66 км в секунда. Пътувания се задават и за строежа на китайската станция „Тянгонг” („Небесен дворец”). Така че до края на годината предстоят доста стартове и общо 30-ина души ще се разходят до орбита и/или обратно.

И никого не смайва тази навалица. Тя е обичайна, неусетна, защото шест десетилетия са много време. Толкова мина от първия орбитален полет – на Юрий Гагарин, от онази сряда, 12 април 1961 година. „Восток-1” обиколи Земята за 108 минути – от 06.07 ч по Гринуич или 09.07 московско време до 07.55 (10.55) часа. На старта лъчезарният 27-годишен летец сякаш надвика грохота на ракетата със спонтанното „Поехали!” („Да вървим!”, „Поехме!”, „Тръгваме!”, „Хайде!”).

Беше чудесен сигнал за космическата ера, в която светът навлиза с пълна пара, независимо дали го усеща или не съвсем.
Странен ден…В онази сутрин телефонът звънна, оказах се близо и вдигнах черната слушалка. Беше чичо ми, човек ведър и закачлив. „Николайчо, кажи на вашите да пуснат радиото“ – рече той и бързо затвори, сякаш за по-загадъчно. И смълчаното семейство слушаше повтарящото се съобщение „за първия в света полет на човек в космическото пространство”. Чрез интернет, едно от многото чудеса, които имаме с космическа помощ, то се чува и днес: „…пилот-космонавт на космическия кораб–спътник „Восток” е гражданинът на Съюза на съветските социалистически републики летецът майор Гагарин, Юрий Алексеевич.”

Денят изглеждаше особен и ми вдъхна надеждица да се размина с урока по френски. Но не би. Неохотно се облякох и се запътих към „Алианса”. На бул. „Витоша” ме привлече необичайно скупчване пред един магазин. Влязох. Никой нищо не купуваше, вътре ехтеше радио и всички слушаха притихнали, досущ като родителите ми у нас. После се измъкнах трудно, прииждаха хора, задръстваха входа. Така помня „моя Гагарин”, не толкова с посещението му у нас (24-27 май 1961-а), макар че от училище ни водиха да го посрещнем в София.

В дните, когато България зърва космонавт, а Гагарин за пръв път стъпва в чужбина, 35-ият президент на САЩ Джон Кенеди (1917-1963) оглася Лунната надпревара.
На 12-и април той е поздравил съветския премиер Никита Хрушчов, уверил го е, че американците „споделят с хората в Съветския съюз задоволството” от полета. Но силният му ход е месец и половина по-късно. На 25 май Кенеди предлага пред Конгреса „преди това десетилетие да приключи, да пратим човек на Луната и да го върнем безопасно на Земята”. За Джеймс Обърг, експерт от НАСА и виден космически историк, полетът на „Восток” е тласнал САЩ да изпратят екип на Луната: „Наскоро встъпил в длъжност, президентът Джон Кенеди бе изправен пред духовно предизвикателство, което изискваше дързък, откривателски отговор”.
В кой период е най-напрегнато ракетно-космическото надбягване между САЩ и СССР?

Американците често го разполагат в 12-те години, в които страната им преодолява началното си изоставане – от октомври 1957 г. (съветския „Спутник”), до юли 1969 г. – триумфа на „Аполо 11” (вж. ”Човек стъпва на Луната”, „Българска армия” от 19 юли 2019 г.).

Всъщност, надпреварата кипи от януари 1945 г. Защото първата ракета, изскочила над земната атмосфера, не е съветска и не е американска. Тя е „Фау-2”, разработвана в Германия за оръжие. Първото й успешно изстрелване е от полигона Пенемюнде на 3 октомври 1942 г.

В антихитлеристката коалиция знаят за проекта и към края на Втората световна война САЩ и СССР засилват в рухващата Германия целеви екипи да издирват цели ракети, части, данни, съоръжения и т.н. Находките се вливат в националните програми на двете страни. Все тогава към американците минава детето-чудо на германската ракетна техника Вернер фон Браун (1912-1977) с целия си екип. А сред многото качества на блестящия инженер е нещо, надхвърлящо военно-стратегическия прагматизъм – неутолим стремеж за космически изследвания.

Мечтателски гласове влияят и в съветските планове, един от тях е на енергичния главен конструктор Сергей Корольов (1906-1966). Така „звездна” мотивация ускорява ракетната треска, поддържа в нея космически, следователно и пропагандни цели, а в крайна сметка подтиква и човешкия напредък.

Това е забелязал акад. Борис Черток (1912 – 2011), авиоинженер, започнал своята кариера в съветската ракетна програма с „лов на „Фау” през април 1945-а.„Историческият парадокс на космонавтиката – пише той – беше в това, че постиженията на ракетната техника стимулираха конфронтацията на двете свръхдържави, а успехите на пилотираните програми, основани на тези постижения, съдействаха за сближаване, сътрудничество и стремеж за обмяна на идеи и опит.” Той подчертава и личната роля на Хрушчов и Кенеди: „И двамата проявиха извънредна смелост, инициатива, използване на своята власт за осъществяване на пилотирани програми.”

Подобни оценки има и от американска страна и не е чудно. Военното и „романтичното” се преплитат на всяка крачка в надпреварата, от самия й старт. Оръжие е в основата на ракетата носител, извела в орбита не един „Восток” и „Восход” – това е междуконтиненталната балистична Р-7. Подобно е отвъд Атлантика, където за ракетите „Редстоун” и „Атлас” космическата роля е само допълнителна.

Военен инцидент проваля едно крехко затопляне между СССР и САЩ. На 1 май 1960 г. американски шпионски самолет „Ю-2” е свален с ракета на „недосегаема” височина над СССР, а пилотът Пауърс се спасява с парашут и е задържан от руски селяни.
Преди старта на „Восток-1” някой се сеща за тази случка и се сепва: щом Гагарин кацне, току-виж го взели за шпионин. И за всеки случай в последния момент изписват на шлема му „СССР”. Не забравят и шлема на дубльора Титов, а после вече надписът е стандартен за всички космонавти.
През май 1959 г. в СССР е издадено секретно постановление за „неотложна отбранителна задача” – да бъде създаден автоматичен спътник за разузнаване и навигация. Именно в този документ Корольов съумява да прокара думите „…както и на спътник, предназначен за полет на човек”.
За първи път „изделието 1К” (или „Восток-3А”), влиза в орбита на 15 май 1960-а, година пренаситена с военни и космически пускове. В нея общо 5 пъти изстрелват безпилотен „Восток” – не винаги успешно и не винаги благополучно за „екипажите” от кучета.
Пак през 1960-а на основата на кораба е направен тренажор за космонавти. А през есента пилотираният полет вече е политически приоритет. В Москва не са равнодушни към сведенията, че Америка напредва с капсула „Мъркюри” (Меркурий).

През 1960-1961 г. състезанието е крайно разгорещено. Бърза се и в двете страни, и в двете столици зорко следят докъде е стигнал съперникът, какви са неговите шансове и провали. От 1959 г. е известна Седморката на „Мъркюри” – първите подбрани астронавти. Пак тогава в Съветския съюз съставят 20-членен отряд бъдещи космонавти, а през януари 1961 г. изпити и медицински прегледи отсяват шестима, сред които са Гагарин и Титов. Последните два прототипа на „Восток” са пробвани успешно през март 1961-ва. Във всеки от тях лети – и се прибира невредимо – кученце, както и манекен с естествен ръст и тегло, шеговито наричан от космонавтите Иван Иванович.

Ген. Николай Каманин (1908-1982), ръководил подготовката на космонавти, дълго се колебае кого да предложи за първия полет. Чак на 8 април изборът му натежава към Гагарин, Титов остава в резерв. „Космонавтът се чувства добре”

В Москва уверено вземат решението за първия пилотиран старт. И все пак подготвят три варианта на официално известие: единият е за случай, че космонавтът загине.

„Подробност”, която казва много за обстановката на студена война, е дискусията да бъде ли аварийно взривен „Восток”, ако се случи да кацне на чужда територия. Такъв метод за опазване на тайната, е отхвърлен окончателно едва през март 1961 г.
(Веднъж „системата АПО” е използвана – в изпитанието на 1 декември 1960 г., когато корабът излиза от контрол в последната част на полета. Загиват кучетата Пчолка и Мушка, а гневният Корольов подема битка и печели – на пилотиран кораб бомба няма да има.)

Уточнено е вестта за полета да се разгласи, още докато „Восток-1” е в орбита. А пълния текст екипът на Корольов изпипва вече край космодрума Байконур, носещ тогава името на близкото селище Тюра-Там. Той съдържа и думите „Космонавтът се чувства добре”.
След старта обаче – за недоумение и тревога на присъствалите, съобщението се бави, радиото мълчи. Новината прозвучава едва в 10 ч и 2 минути московско време.

Закъснението, оказва се, идва откъм „висшата политика” – в последния момент на Хрушчов му се струва слабо офицерското звание на космонавта. Спешно е задвижена заповед за повишаване и старши лейтенант Юрий Гагарин лети и се приземява като майор.
Преди 60 години Гагарин и Корольов изживяват 2-3 стряскащи момента, но като цяло полетът е несъмнен успех и космонавтът наистина се чувства добре.

През 1961-ва в надпреварата следват суборбиталните полети на астронавтите Шепард и Грисъм, а през август Герман Титов е в орбита цяло денонощие – 17 обиколки с „Восток-2”. Той е и първият човек, прекарал не учебно, а в реална среда смазващия ефект на безтегловността, нищо че официално „се чувства добре”. (Тогава още не е навършил 26 г. и до днес остава най-младият човек, летял в Космоса.) През февруари 1962 г. три обиколки в орбита реализира и американец – Джон Глен.

Междувременно обаятелният Гагарин обикаля много страни; той е жива реклама на съветските успехи, но е и нещо повече – засмяното лице на космическата мечта, омагьосала милиони млади хора. 9 години по-късно сходна участ се пада на героите от „Аполо 11” и Едуин Олдрин ще признае:„Ние станахме някакви рекламни персонажи, момчета, които трябва да посещават събрания и банкети… Бих предпочел отново да летя на Луната, отколкото да изпълнявам ролята на знаменитост.”

Юрий Гагарин се връща в космонавтиката – готви се за нови стартове и работи във все по-сложни проекти. Но той загина в тренировъчен полет със самолет на 27 март 1968 г. (вж. „Две липсващи секунди и една тайна завинаги”, „Българска армия” от 23 март 2018). Беше на 34 години.

Основни източници: Encyclopedia Astronautica, astronautix.com; www.nasa.gov/specials/artemis; Галлай М. „С человеком на борту”, Москва, 1985; Каманин Н. „Скрытый космос”, кн.1, militera.lib.ru/db/kamanin_np/; Черток Б. „Ракеты и люди”, кн. 2, 1996; Hardesty V., Eisman G., „Epic rivalry: the inside story of the Soviet and American space race”. Washington, D. C., 2007