Автор: Илия Петров
В най-развитите англосаксонски страни (САЩ и Великобритания) се разгоря дебат. Дали трябва да се стартира ваксиниране и за децата. Този спор ще се разпространи скоро в целия свят. Вече са проведени експерименти (засега не се съобщава с коя ваксина) с контролна и експерементална група деца от 8 до 12 години, като на контролната се инжектира плацебо. При експерименталната защитата на децата от КОВИД е 100-процентова. Това е само началото. Тепърва ще се провеждат научни изследвания, за да се изгради позиция на научните среди и обществото. Аз самият съм привърженик на ваксинацията на децата (тук не уточнявам възрастовата група).
Моите деца, макар и вече пораснали, ще се ваксинират. Не бих открехвал тежката и скърцаща врата към мазето на тази тема. Защото каквото и да стори медицината и фармацевтиката, въпросът е свързан с решението на родителите, особено когато става дума за по-малките възрастови групи. Модерната тенденция е да се въвеждат „сертификатите за статут на КОВИД-19”. Това е благовидното име на ваксинационните паспорти, макар че и тази идентификация е спорна, защото е дискриминационна. Все пак очевидно е, че след ваксинирането в развитите страни, новите инфекции и смъртни случаи започнаха да се сриват. Работата е там, че децата са натоварени с отговорност и им се вменява виновност, че могат да заразят родителите си. Бабите, дядовците и учителите си. Ако водят нормален начин на живот. Никое дете не би искало да бъде такъв приносител на зараза, но фаталните случаи вече не са малко.
Представете си живота на дете, което е заразило майка си, и тя не е успяла да се пребори с вируса? Следователно, ако искаме нормализиране на обществото, децата също би трябвало да получават ваксинационни паспорти. А и логиката диктува, че има необходимост да се обърне внимание и на съставянето на планове за масово тестване. Срещу това би трябвало да няма съпротива. Фалшивите положителни резултати не са толкова притеснителни, колкото разпространението на КОВИД -19. Честотата на фалшивите положителни резултати е средно между 0,32%, до 0,4% при назални или други тестове извън лабораторните условия. Звучи успокояващо ниско, но някои ще бъдат принуждавани да се самоизолират, когато всъщност не са заразени. Това само по себе си
може да наложи огромна допълнителна тежест за икономиката, както и индивидуалната загуба на свобода.
Така или инак, дебатите за ваксинацията на децата и за масовото тестване ще търпят развитие. Най-големият проблем е, че ние не знаем дали мутациите на вируса няма да се обърнат срещу децата. Учените не са в състояние да предвидят какъв е ще бъде ходът на пандемията. Не знаят точно колко силни и здрави са нашите защитни сили срещу следващата вълна, какви са последствията от „дългия КОВИД”, дали ще е необходимо да се ваксинираме всяка година и дори какви са дългосрочните им вектори. И докато умуват, вирусът изведнъж може да се промени и новият щам да удари именно малките и младите. Тогава ще си скубем косите – леле какво направихме и защо не ни предупредихте по-рано! Това обаче са все още хипотетични размишления, макар да не са излишни.
Успоредно с хипотезите съществуват и пандемичните реалности. А колкото по-дълго продължават реалностите, толкова по-трудно ще се преодолеят те и толкова по-вероятни стават хипотезите. Например, проявата на различни форми на хипохондрия при децата във връзка с новините за коронавируса и разговорите за него в семействата им, макар те да не познават в подробности последствията. Не че науката е наясно. Фантазии, свързани със световни конспирации, масови паники, психози и други теми, които детското съзнание не е способно да анализира.
Вирусът не е само биологично, но и социално явление и всеки, които следи сюжетните мотиви и фабулни жестове на КОВИД-19, схваща, че социалните му измерения се пренебрегват и дори са занемарени. Това е разбираемо, но не е далновидно. Все пак ние трябва да оцелеем, за да отчетем дали сме били прави. Независимо от това съвременното човечество трябва да е способно да действа преди нещо да се е случило, а не след това. Тоест, да не следваш събитията, а да ги предшестваш. Особено когато става дума за децата на планетата. Вероятно ви прави впечатление, как на преден план непрекъснато се представят разкази за съдбата на възрастните, за старческите домове, за хората със съпътстващите заболявания и за техните наистина трагични житейски истории.
Но все още не съм прочел разкази за деца, които се чувстват виновни за това, че са приносители на заразата на своите близки и какви са последиците за тях. Социалната изолация на малките не е свързана само с дистанционото несъвършенство на образованието. Да не забравяме, че вирусът ни лишава както от обоняние и вкус, така и от тактилност. Ние не можем безопасно да прегръщаме любимите си хора.
От петте ни сетива, остават само две. Това само по себе си е напълно ненормално съществуване. Още Аристотел установява, че ние бихме могли да съществуваме без всичките си сетива, но не и без тактилността. Без нея не усещаме нараняванията и спокойно можем да ядем дори таралежи. Отдавна е известен психологическия експеримент, свързан със сензорната депривация или дефицита на сетивни стимули. В бизнес средите е известен като „депримация на персонала” – лишаване от бонуси по преценка на работодателя. Но да се върнем към психологията.
Най-популярният от множеството експерименти се нарича „изолационна вана“. Пациентите доброволци са снабдени с дихателен апарат и непрозрачна маска. Те са напълно потопени във вана с вода, чиято температура не се отличава от температурата на тялото. Според правилата, трябва да се движат възможно най-малко в експерименталната „вана” . Тоест, сетивата им не получават никакви стимули, включително и най-важното човешко сетиво -тактилното усещане. Популярно казано – не усещат нищо с кожата си. Обвити с два квадратни метра кожа, която гъмжи от нервни рецептори идентифициращи температурата, текстурата и сърбежа ни. Но да се върнем към експеримента. При посочените по-горе условия, след около час, доброволците демонстрират вътрешно напрежение и интензивен сетивен глад. След 2-3 часа се появяват всякакъв вид халюцинации и повече от половината прекъсват експеримента. Сравнително същите са реакциите при употребата на апарата „железни бели дробове“ – респиратор, използван при булбарния полиомиелит.
Аналогичен апарат, впрочем, се прилага и при тежките форми на КОВИД-19. Всички въпросни експерименти обикновено са свързани с разстройства на личността. След 48 часа тези хора губят самоличността си и стават напълно неадекватни. Появяват се параноични възбуди, липса на ориентация във времето и пространството, както и регресивни фантазии. Сензорната депривация все още нерегламентирано се използва от разузнаванията при разпит на евентуални участници в терористични актове. Но. Представете си сега дете с коронавирус. То за дълго губи обоняние и вкус, както и възможността да бъде „гушкано”. Преднамерено използвам тази дума. Хората са проектирани да се докосват и да бъдат докосвани. Това е имприйтинг, появяващ се още преди раждането. Нуждата от докосване съществува под хоризонта на съзнанието. То е създаване. Спомнете си фреската от тавана на Сикстинската капела. „Сътворението на Адам” на Микеланджело във Ватикана. Бог сътворява човека, чрез докосване.
”Трудно е да си на 20, през 2020” каза президентът на Франция Емануел Макрон. Забележително изказване. Запомнете го. В този пандемичен и политически хаос е време не да се занимаваме с нас, възрастните. А да предвиждаме и осигуряваме бъдещето на децата си. Децата превръщат в суперлативи целия свят. Всяко свое изживяване. Те казват – това беше най-великата играчка, която получих. Това беше най-сладката торта, която съм хапвал. При възрастните става обратното. Когато погледнат назад, всяка една от грешките им се струва най-голямата. Затова може би е редно да започнем да мислим равнопоставено за децата, така както за възрастните, за икономиката, за вечната младост и за дългия живот. Инак, като се обърнем назад, ще видим наистина най-голямата си грешка.
