Димитър Статков
Трудно, дори невъзможно е да си представим как е изглеждала днешната ни столица в дните около Освобождението. А също и екзалтирания ентусиазъм на предците ни, натоварени с мисията на първопроходници в строителството на нова България. Още по-непонятно за съвременниците днес, свикнали с утвърдените правила на държавно управление е да проумеят странния ред, по който се гради прохождащото ни свободно общество. Той напомня дилемата за яйцето и кокошката – без местни избори, но съвсем демократично, София се сдобива със своя, чисто българска градска управа и то, докато официално още сме поробени. И все пак големият въпрос тук е какъв е бил моралният облик на първите градски първенци, поели огромната отговорност за революционен преход от Ориента към Европа. А отговорът се съдържа в делата им.
На 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г. нов стил), буквално часове след освобождаването на София, е отслужен благодарствен молебен за овободителите. Това става на площад „Куру-чешме“ (по-късно площад „Гурко“ – на мястото на днешната Съдебна палата в столицата). Там героят от войната генерал Йосиф Гурко назначава още начаса за временен административен началник на града княз Оболенски. Под негово ръководство в следващите дни е сформирана временна градска управа за гарантиране на обществен ред. На 5 февруари за пръв губернатор на бъдещата столица е назначен граф Пьотър Алабин, чиято първа задача е да въведе демократично гражданско управление. Така още на 10 февруари 1878 г. е сформиран градски управителен съвет.Той наброява 12 членове, оглавяван от Манолаки Ташев (кмет) с помощници Стоянчо Цветков и Иван Андонов, а секретар е Михаил Буботинов. Кметът и секретарят са сред най-образованите навремето си софиянци.
Назначаването на градските първенци, без още да са проведени местни избори, става след излъчването им от гражданството, но под контрола и по правила на руската имперска администрация. Това избързване се налага заради неотложните проблеми в града след скоропостижното оттегляне на турската управа при настъплението на руските войски. Към този момент още никой не знае, че София ще е бъдещият административен център на новата българска държава. Процесът на благоустрояване ще се ускори след преместването от Пловдив на Временното руско управление след Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. и ще приеме необратим характер след избора на града за столица на младото княжество на 3 април 1879 г. Тези паметни дни на още неопитната градска управа са отразени в протоколните книги на Средецкия градски управителен съвет. Той започва работа под непосредственото ръководство на губернатора Алабин и полицмейстъра (началник на полицията) Скугоревски. Първата стъпка за преобразяването на невзрачното провинциално градче от ориенталски тип е изготвянето на градоустройствен план с помощта на чеха Антонин (Адам) Колар, назначен за главен градски архитект (той проектира също паметника на Апостола и Военната академия). За неговото поканване препоръките са, че е „специалист архитектор и человек весма благонадеждни“. Затова му е определена заплата от 40 сребърни рубли – почти по европейските стандарти. (До официалното въвеждане в обръщение на лева през 1880 г. се използват руската рубла, френският франк и турските лира, грош и пара.) Скоро заплатата му е приравнена на 3000 франка годишно.
Главното предизвикателство пред Колар е да изчисти и пресуши блатата, образувани насред града поради липса на канализация. Водите на мътната бара Крива речка, в която софиянци освен че са прали чергите си, но са поили добитък и са изхвърляли сума ти нечистотии, са били източник на болести и развъдник на свирепи комари. Водите са се изливали към центъра по днешния централен бул. „Витоша“ при пресечката с ул. „Парчевич“. После са правили завой при ул. „Солунска“, минавали са по бул. „В. Левски“ и ул. „Аксаков“ и са се събирали в огромен вонящ гьол при днешната градинка пред паметника на Съветската армия. При напълване нечистотиите са се отливали в р. Перловец недалеч от Орлов мост. Градът е такъв, какъвто го описва пътешественикът Амие Буе двадесет и пет години преди Освобождението: „Улиците са криви, залети с лепкава кал, пълни с дупки. Липсват тротоари. Площадите, доколкото могат да се нарекат така, са засипани с боклук и тор. Навсякъде мръсотията е невъобразима“.
Макар и твърде примитивни, извикващи снизходителните ни усмивки днес, се сформират пожарната, техническата и здравната градски служби. В града преобладават дървените постройки и често стават опустошителни пожари. Затова на 26 април 1878 г. съветът постановява да се приспособи специално помещение, където да стоят конски каруци с бъчви вода и с нужните инструменти. Срещу заплахата от глоба всички граждани се задължават да помагат при потушаването на пожарите. Много от постройките нямат прозорци и общинарите нареждат софиянци да почнат да откриват постепенно такива на къщите си, както предвижда готвеният градоустройствен план.
Най-големият проблем обаче е хигиената на града
Създава се специална санитарна комисия за цялостното му почистване. Въведен е санитарен контрол над кланиците и месарниците. Издадена е заповед всеки, който не пази чистота, „да се шрафува от ½-2 рубли“ (от немското щрафен – глоба). По повод предстоящото посещение на княз Дондуков-Корсаков (оглавяващ Временното руско управление в България и участващ в работата на Учредителното събрание за приемането на Търновската конституция) съветът разпорежда градът да се представи „колкото ся може по-спретнат и чист“. И в продължение на една седмица мобилизира по 240 души от всяка от 18-те софийски махали да почистят всички дворове и улици. За целта полицията осигурява 100 каруци и по 3 франка надница на чистач. Определено е и място за градско бунище.
Друг голям проблем за града е мижавото осветление, грижите за което до този момент се възлагали на нощните стражари. Едва през лятото на 1878 г. била поръчана на виенския търговец Бохор Таршон доставката на 200 газови лампи по 14 гроша всяка. (1 грош, на турски „куруш“ = 40 турски пари, 2 турски пари = 1 стотинка съгласно Закона за демонетизацията от 1887 г.) Те трябвало да заменят едва мъждукащите лоени свещи. Решено е поддръжката им да поеме частен предприемач, като се събират такси според кесията от всички частници, чиито имоти са „огрени“ от придобивката. Само на площада пред „правителствения дом“ (бившия конак) осветлението е за сметка на общината.
Докато пристигнат новите лампи обаче, е възложено „да се съберат сичките ограбени фенери от улиците по време на ангарията (при турската управа – б. а.) и това да стане, като се повикне духовния началник на евреите и му се предложи съдействието в този случай, като се убеди за належащата потреба колко по-скоро да излезнат ограбените фенери из еврейските домове и се донесат в полицията.“ От написаното излиза, че подозренията за окрадените фенери падат върху еврейското съсловие. (Към февруари 1878 г. София наброява 11 694 жители, намалели наполовина при боевете за освобождението на града. Евреите са към 30 на сто – 3538 души, срещу 56 на сто българи – 6560 души, 7 на сто турци – 839 души, 6 на сто цигани – 737 души и едно на сто други етноси.) В града има едва 16 улици – тук-там с калдъръм, и стотина по-малки „сокаци“. Къщите са едва 3306 плюс две училища, 10 хана и 120 дюкяна.
Под надзора на императорския комисар е назначена комисия за „калдръмосването на улиците и тротуарите и по отвождението на канали, които пресичат целия град и съставляват резурвоар на всички нечистотии… Ген.-майор Грессер проси да се обърне особено внимание по исправлението на тротуарите, които в сегашния им вид са невъзможни за пешака.“ Успоредно с облагородяването на бъдещата столица
върви и грижата за войската, която ще я охранява
Поради липсата на подходящи помещения за казарми (старите били невъобразимо мръсни) е разпоредено новобранският набор, предимно от българското опълчение, наброяващ „три тысячи“ , да се приюти първоначално в останалите от турско време „чадъре“ (палатки). Но и тук новата управа се сблъсква с проблем – почти целият инвентар се оказва окраден. Затова шефът на полицията трябва „да направи потребното за пращането на полицейски хора да съберат тия плячки от селяните, с които да си послужат войските да квартируват на отвореното поле.“
Едва добил що-годе вид, градът е готов за първите си официални местни избори. Те се провеждат на 2 декември 1878 г. съобразно утвърдените от руския императорски комисар „Временни положения за градските и окръжните съвети“. Това е и първият свободен акт на самоопределение след вековете османско потисничество. Според наложените от Временното руско управление правила избиратели са имали право да бъдат само навършилите 20 години и то, ако притежават някакъв имот – собствен или в лицето на родителите си. Несъмнено на собствеността се е гледало като на гаранция за социална зрелост и отговорност при избирането на оногова, комуто ще бъде поверено стопанисването на целия град. Това изискване не е важало единствено за даскалите и завършилите средно и висше образование, а така също за търговците и занаятчиите. Здравият усет на българина е подсказвал, че образоваността и личната инициатива са достатъчни условия за зрял и аргументиран избор на общинари.
За първите си местни избори София е разделена на 14 квартала, играещи ролята на избирателни райони. Според избирателните списъци към онзи момент право на глас имали всичко на всичко 1597 граждани, наречени „второстепенни избиратели“. Те трябвало да излъчат на първи тур 59 „гласни избиратели“ – такива с право на глас, които от своя страна пък ще изберат на специално събрание членовете на общинската управа. Те следва да са грамотни и да отговарят на условията като избирателите си, но и да са поне 30-годишни – гаранция за житейска зрелост и отговорност. Сред тях губернаторът излъчва сам председателя на съвета, сиреч кмета, а секретарят пък се избира от целия състав. Никой от веднъж избраните членове няма вече право да откаже изпълнението на задълженията си.
Така с тайно двустепенно гласуване за председател на управата е избран Тодор Пешов, а за членове – Димитър Коцев, Атанас Филипов, Димитър Ножаров и Христо Ковачев. Всички те са били образовани и уважавани люде, като някои от тях са взели дейно участие в освободителната борба.
За многобройните начинания са нужни обаче пари, а народът е беден и въшлив. Повече от сиромашка е и хазната на младото княжество. Затова най-трудната задача пред общинарите се очертава връзването на градския бюджет. Такъв е приет за пръв път на 11 януари 1879 г. и е закован на 153 980 франка. Сред главните приоритети са събирането и правилното разпределение на данъците и приходите от разрешителните за търговия. Наложени са такси и върху мерките и теглилките за всяка продадена стока – нещо като ДДС. До Балканските войни данъците остават като при турската администрация. След обявяването на София за столица се пристъпва към изготвяне на подробен кадастрален план. Но заради недостиг на оборотни средства Градският съвет взима заем от 20 хил. франка от вътрешното министерство.
В типичен възрожденски дух първите ни градоначалници
наблягали особено много на просветата
и затова значителна част от събираните средства се заделяли за образование. И не само това – довчерашните ни „чичовци“ добре са разбирали, че само въздигнат и просветен ум не е достатъчен за всенароден напредък, ако липсват грижи и за здравето. Така наред с първите училища започва изграждането и на здравни заведения. Първо е открита Софийска първоразрядна болница с 30 легла и с инвентар на руски военно-полеви хоспитал. Назначен е един единствен лекар за целия град с годишна заплата от 6000 франка – два пъти по-висока от тази на градския архитект. Съветът отсича: „Да ся обяви на жителите, че градский доктор ще ся намира всякой ден от 12 до 1 часът в една особенна стая при помещението на градский съвет за да прегледва безплатно бедните болни.“ Аптекарите пък са задължени с полицейска заповед (!) да дават нощни дежурства.
Обявяването на София за столица на 3 април 1879 г. съвпада с влизането в сила на градоустройствения план. Той предвижда част от свободната земя да се използва за строителство на държавни сгради, собственост на общинския съвет. Едновременно с това се поощрява и частното строителство, като всички мераклии са задължени да ограждат незабавно градежа си и в срок от 3 години да са приключили. Нещо повече – никой няма право да строи без одобрен план и без да изгради за своя сметка тротоар пред постройката си. Собствениците на отчуждени имоти пък следва да се обезщетят подобаващо. За обезпечаването на строителството градът се нуждае и от строителни материали. Затова се дава светкавично разрешително за изграждането на фабрика за кирпич (непечена тухла от глина, пясък и вода) от „консорциум“ на трима предприемачи – българин, французин и италианец. Срещу отпуснатата земя общината следва да получава процент от продукцията в натура за своите си строителни нужди.
Особен интерес заслужава социалната политика на градската управа. В гладното следвоенно време насъщният е проблем. Затова общинарите реагират остро на опитите за спекула и налагат фиксирани цени на основни продукти: „Като се взема пред очи цените на храните в базара, намери за добре да се смали цената на хляба, дето се продава първо качество 50 пари, второ качество 36 пари оката (1 ока = 1200 гр); Тоже и продажбата на месата без никаква такса, а кой как намери. Постановили: 1/ Хляба 1-во качество да се продава 40 пари оката (тоест с 20 на сто намаление) и 2-ро качество 32 пари оката (11.5 на сто намаление); 2/ месата: говеждото да се продава 4 гроша оката, овчето 4 гроша оката и агнешкото 3 ½ гроша оката. Начаса да се повикнат интересующите се съсловия: хлебарско и месарско и им се съобщи горното постановление, да им се заповяда да се неуклоняват от тая такса до 2-ра заповед. Тая такса да се обнародва за справка на жителите.“
С протокол № 4 от 14 януари 1879 г. съветът постановява да се назначи първият пощенски раздавач към новосформираното Софийско пощенско управление с месечна заплата от 250 гроша. И тъй като този разход не е бил предвиден в бюджета, за набавянето му е решено „да ся задължи всякой комуто ся поднесе писмо да плаща по един гологан (медна монета със себестойност 10 стотинки, която бързо почернява на въздуха, откъдето идва и известният израз „черен гологан се не губи“ – б. а.), така щото от добитий по тоя начин сбор да ся покрива до негде гореозначений разход“.
Помислено е и за духовния живот
на още оцървулените софиянци – осигурена е безплатно сграда за първи стъпки на самодейния театър. Едно от най-големите пера в бюджета общинарите гласуват за училищно настоятелство – цели 12 000 франка годишно. Членовете му следва „да ся потрудят час по-скоро за уреждането на народни училища и снабдяването им с учители и всичко нужно за напредъкът на тия училища“. В рамките на месеци са открити Първа мъжка гимназия с два класа – от по 76 и 30 ученици, и Девическа гимназия – също с два класа и общо с 41 ученички.
Сред най-отговорните и знаменателни стъпки на новия градски съвет е наименованието на улици. Без колебание тази чест е отдадена с предимство на първите вицеконсули на Франция и Италия в София – м-р Леандър (Луи) Леге и Вито Позитано. На 26 май 1878 г. те са обявени за почетни граждани. Признанието към тях е за особените им заслуги към града заради противопоставянето им на турските власти да го опожарят при оттеглянето им. Имената на героите от войната ген. Гурко, ген. Дондуков и на губернатора Алабин са увековечени по същия начин.
По повод първото посещение на княз Александър Батенберг в новата столица градската управа гласува да не се жалят средства за събитието и изрично отбелязва: „…При това да ся задължат всичките жители да си приготвят още от сега …флагове от бело, зелено и червено…“. Средства не се жалят и за предстоящото отпътуване на инператорския комисар княз Дондуков-Корсаков, обявен за почетен гражданин на София. Общинарите развързват кесията с изричната заръка „да ся представи всичко бляскаво“. Едва установил се в пригодения за княжески дворец стар турски конак, Батенберг издава на 18 август 1879 г. Указ № 93 за „Привременни правила за общинското градско и селско управление“. В тях се предвижда разпускане на действащите до момента общински съвети, а за София – половината от членовете на общинския съвет да се назначават директно от княза, а другата половина да се избират. Така той си осигурява собствена квота, чрез която да влияе върху гласуваните решения за управлението на града. Това обаче е посегателство върху общинското самоуправление и на 23 август се съставя протестно писмо до княза, в което се сочи, че указът му е в нарушение на приетите правила и само народното събрание може да ги промени. Въпреки това Батенберг е неотстъпчив и общинският съвет се разпуска през септември, за да се пристъпи към избирането на нов. Вече от позицията и на силата.
