Чувам, че вече се търсят връзки за влизане във войската, казва министърът на отбраната.
– Г-н министър, как накратко бихте характеризирали четирите години, през които ръководихте Министерството на отбраната?
– Нека други да характеризират тези 4 години, най-вече това, какво е свършено и какво не е свършено. Мога да кажа, че това са четирите години от моя живот, които преминаха много бързо. Не ги усетих. Може би това е нормално, като идваш в 8 ч. на работа сутрин и някой път си тръгваш в 8 вечерта, а в свободното време си по формированията, на учения или на срещи във военните училища. Но лично аз съм удовлетворен, защото моята голяма амбиция като министър на отбраната беше да възродя Българската армия след 25 години на рязане, унищожаване, съкращаване, намаляване. Да дадем друга визия на БА. От една страна, както за българското общество – да види, че действително БА е онази надеждна опора на държавността и е в състояние да защитава териториалната цялост и суверенитета на България, а на самите военнослужещи – от редника до генерала, да вдъхнем повече самочувствие и увереност, че има и друг подход към армията – подход на човешко отношение. Има политика на увеличаване на доходите, възстановяване на способностите, модернизация и закупуване на нова техника. Това ми бяха амбициите. Дали съм успял, ще кажат хората, които служиха с мен през тези 4 години.
– Смятате ли, че през този период системата на отбраната стана по-силна?
– Средата за сигурност в света се влошава. Утопия беше това, което години наред ни внушаваха разни псевдополитици, че ето, дойде демокрацията и вече всичко е наред. Щом сме демократична държава, няма да има блоково противопоставяне, няма да има напрежение, конфликти и т. н. и всичко ще тръгне по мед и масло. И едва ли не армията не ни е необходима. Ето, членове сме на НАТО, друг ще ни пази. Ние няма нужда да полагаме усилия… Разбира се, това го приказваха и го налагаха като политика хора, които нямаха нито чувство за национална отговорност, нито имаха нужната грамотност като общественици и политици. Не само че тези неща не се случиха, а напротив – предизвикателствата нараснаха. Блоковото противопоставяне между Изтока и Запада изчезна. Но от друга страна, предизвикателствата станаха повече. До 1990 г. нещата бяха ясни – имаш НАТО и Варшавския договор, два световни блока на две системи, които стоят една срещу друга и както взаимно се заплашват, така и взаимно се удържат. Сега имаме съвсем други заплахи. Разбира се, модерно е да се говори за киберзаплахите, те са част от проблема. Нека да погледнем какво се случва в Черноморския регион – Грузия, Украйна, нека да погледнем какво се случва в Близкия изток. След необмислените арабски пролети, които се проведоха там, светът стана още по-опасен, защото се възроди в едни потресаващи размери ислямският радикализъм, ислямският тероризъм, който не се развива само на територията на Ирак и Сирия, където се роди, но има своите проявления и на европейския континент. Да напомня само за десетките атентати в последните години в европейски столици като Брюксел, Париж, Лондон, Мадрид. Да не се връщаме по-рано до кулите близнаци в САЩ. Така че предизвикателствата станаха повече. От друга страна, това, че бяха разбити режимите в Близкия изток не доведе до по-голяма сигурност. Увеличи се натискът и върху Държавата Израел, оттам и натискът върху цялата европейска визия за сигурност и отбрана. Така че, нещата не се подобриха, напротив – влошиха се. Но за сметка на това в България години наред българските политици смятаха, че армията е нещо, което можем да показваме само на Гергьовден, на парада, и че някой друг ще ни свърши работата. Цитираха, разбира се, много папагалски, член 5. Обаче, ако бяха прочели целия договор за НАТО, щяха да видят,
че преди член 5 има други членове, които изискват от теб да имаш необходимите способности, да гарантираш сам своята национална сигурност, преди да отидеш на колективната отбрана. Пак казвам, моята амбиция беше да избием тази утопия от главите на обществото и се радвам, че успяхме. И с кампанията „Бъди войник”, и с процесите на модернизация, възстановяване на съществуващата техника. И още два факта. Към края на 2017 г. все още за едно свободно място за войник кандидатстваха по-малко от един човек. В момента, в края на мандата, за едно място кандидатстват 4 човека. А за някои от позициите кандидатстват десетки хора. Има реална конкуренция, реално съревнование. Разбира се, едно предупреждение да отправя накрая, че нарасналото търсене на военната професия не трябва да довежда до връзкарство и шуробаджанащина. Вече чувам, че тук-там се търсят връзки, за да станеш военнослужещ. Това не може да бъде по този начин, защото в БА, докато тя е професионална и не се възстанови наборната военна служба, трябва да се подбират най-добрите. Това е едната индикация. Втора индикация е общественото мнение. Всички социологически проучвания показват, че БА е с най-високия обществен рейтинг в нашето общество. Докато преди няколко години това беше църквата, а армията беше едва на 5–6 място, сега армията е най-уважаваната институция. Може би хората видяха, че нещо се случва и не се оправдаха прогнозите на някои теоретици в миналото, които обясняваха, че ако даваме средства за армията, ако обновяваме армията, обществото ще бъде недоволно, защото харчим пари. Напротив. Хората искат да живеят в сигурна държава. Искат да имат институции като БА, които не само по Конституция са призвани да защитават суверенитета и териториалната цялост на България, но тези институции да бъдат реални. Така че в края на мандата и от това съм доволен. Разбира се, и от много други неща, които успяхме да свършим. За съжаление, неща, които са пропуснати 30 години, няма как да бъдат наваксани за 3 или 4 години. Но пожелавам на следващите, които ще седнат на този стол, да продължават по същия енергичен начин да работят, както да вдигат самочувствието на военнослужещите, така и да повдигат доверието на обществото към армията.
– С какво ръководството на МО и БА успя да мотивира хората и да направи службата в армията и системата на отбраната по-привлекателна?
– Първо – с отношение. Действително през последните 4 години успяхме да вдигнем възнаграждението на военнослужещите с близо 50 процента. Което не се е случвало през последните 30 години. Но винаги съм се водел от една максима, която видях в далечната 1983 г., когато аз влизах в армията. Пишеше на стената: „Думата учи, а примерът води”. Опитах се и с пример, и с дума да възстановя самочувствието на военнослужещите. С думи, отнасяйки се към тях като към хора, на които действително обществото дължи признание. И с примера, който се опитах да им дам като отношение, като опит за решаване на проблемите в армията. Затова и досега смятам, че връщането на наборната военна служба е нещо полезно, защото то възпитава. Принципите, които аз съм научил в казармата и на които съм бил възпитан от моите командири тогава, се опитах да прилагам и тук. Мисля, че до голяма степен – успешно. Доколко успешно, нека кажат един ден хората, които са работили под мое ръководство през тези 4 години.
– Споменахте мотивацията на хората в отбраната, каква роля изиграха кампанията „Бъди войник”, намерението да се строят жилища за военнослужещите, как социалният фактор повлия на желанието за служба?
– Социалният фактор е изключително важен. И тук пак казвам – не зависи само от това да вдигнеш възнагражденията, което успяхме да направим. Четири поредни години вдигахме възнаграждението на военнослужещите с по 10 процента. Така кумулативният ефект е 48 процента. Започнахме политика за изграждане на жилища с отстъпено право на строеж върху имоти на МО. За тези 30 години е имало някакви практики да се закупуват жилища. Само че ти отиваш и купуваш готови жилища на високи цени от частни фирми. Или пък другото, което е правено – никой не се интересува от жилищния фонд. Ние започнахме от това да възстановим съществуващите жилища. Над 200 жилища, които бяха буквално невъзможни да бъдат обитавани, бяха ремонтирани и предоставени на военнослужещите. Изработихме концепцията за изграждане на жилища за военнослужещите върху имоти на МО с отстъпено право на строеж в големите гарнизонни центрове. Защото само в София над 1200 са картотекираните нуждаещи се от жилища. Съществува следният парадокс. МО има имоти, на които плаща данъците и охраната. В същото време дава средства на военнослужещите, за да си покриват част от наемите. Това е, както казват хората – вода газиш, жаден ходиш. Практиката при предишните мои предшественици в годините е била тези имоти, някои от тях – доста атрактивни, или да бъдат продавани, или да бъдат подарявани на общините. Когато станах министър, казах – политиката на подаръци приключи. Не само че не съм подарявал имоти, на които могат да бъдат строени жилища и могат да бъдат полезни за армията. Напротив, върнал съм три имота и то – големи, в Пловдив, в Поморие и в София. Три големи имота, които бяха подарени на общини, ей така – безвъзмездно, а в същото време нашите хора чакат да им намерим жилища. Моята политика е за изграждане на жилища срещу отстъпено право на строеж, при конкурсно начало. Залага се един процент и се явяват фирми, които наддават, и която даде най-висок процент за построяване на жилища върху наши имоти – печели. Но – построяване на жилища в завършен вид. Военнослужещият трябва само да си занесе телевизора и чехлите, за да влезе в него. Тоест, завършени, включително с настилки, с бани, с кухни. Надявам се тази политика да бъде продължена.
– През мандата Ви бяха сключени два от големите проекти за превъоръжаване – за изтребители и за патрулни кораби. На какво се дължи този успех? Кога можем да очакваме да се случи третият голям проект – за бронирани бойни машини?
– Тези неща се случиха благодарение на упорития труд на работните групи, които бяха съставени. Благодарение на специалистите от ВВС, които работиха по проекта за придобиване на нови изтребители. И на специалистите от флота. Както и на служители от дирекциите на министерството, които работиха по двата проекта – за корветите и за самолетите. Проектът с бронираните машини стигна до едно положение, в което може да бъде продължен. Буквално всеки момент днес (вчера – б. р.) ще получа доклада на ТЕРЕМ, на който съм възложил да направи проучване и да ми даде становище възможно ли е проектът да бъде възложен на ТЕРЕМ и той да реализира чрез фирми доставчици изграждането на бронираната машина за Сухопътните войски със силите на българската индустрия. Ако това, което ми представят е удовлетворяващо, аз ще го внеса в Министерския съвет, а следващото правителство нека да го обсъжда. Тоест и там сме почти готови. Другото, от което съм се ръководил като максима, е да няма идеологически клишета в моята работа. Години наред под формулата да махнем руската техника бяха нарязани хиляди танкове, ескадрили със самолети МиГ-21, МиГ-23 – нито един оцелял, от МиГ-29 – 14 самолета. От 40 самолета Су-25 бяха останали също 14. И години наред почти нищо не се правеше с аргумента – това е руска техника, ние вече сме в НАТО, да купим западна техника. Да купим, само че това струва пари. Видяхме колко струва на данъкоплатеца закупуването на нови 8 изтребителя – 2 милиарда лева. За мен няма руска, няма американска техника. Има техника, която може да влезе в бой и да върши работа. Техника, която е била купувана с парите на българския гражданин, не е руска, не е американска. Тя е българска техника. И моята грижа е била да възстановим способностите на тази техника. Затова бяха сключени договори директно, подчертавам – без посредници, с „РСК-МиГ”. Защото практиката преди това е била да се сключва договор с фирма посредник, а пък тя да води разговори и преговори с руските компании. Там също се появяват фирми посредници. Защо е правено – всички можем да си обясним. Също така – да се ремонтират МиГ-29 – 8 самолета, и да се ремонтират Су-25. Също така започна за пръв път от промените насам да се прави заводски ремонт на основния ни боен танк – Т-72, а влезе в сила и проектът за модернизация на Т-72. Бяха придобити и 98 бронирани машини за Специалните сили – 4х4. Моята идея е била това, което имаме в наличност не да го унищожаваме или разпродаваме за жълти стотинки, а да се опитаме да го направим модерно, изгодно, да повиши способностите на отбраната, тъй като това ни е въоръжението, с друго не разполагаме. На този етап успяваме. Надявам се следващият или следващите министри на отбраната да не се вържат на тези идеологически клишета. Защото, пак казвам – няма руска, няма американска техника. В момента, в който я платиш, тя става българска техника и ти трябва като добър стопанин да се грижиш за нея и да я използваш. Защото, ако стане нещо и се наложи армията да действа, тя трябва да има боеспособна техника, а не да има празни приказки, идеологически клишета и някак си – напразни очаквания, че някой друг от НАТО ще ни подари нещо. Практиката показва, че никой не ти подарява нищо. Трябва да си го плащаш, а то струва много пари. Това е била моята логика, абсолютно прагматична, защото, когато влезеш в боя, е важно да победиш, не е важно с какво участваш. И ако тази техника е годна, ако е качествена – важното е да победиш. Военнослужещият да има дух и да побеждава. А не да го храниш с празни надежди, че един ден ще му купиш нова техника. Ако помните, когато премахваха наборната военна служба, имаше едни големи обещания, че армията ще стане по-малка. За сметка на това ще бъде добре екипирана, добре въоръжена, модерно въоръжена и добре заплатена. От всички тези обещания се случи само първото – армията стана по-малка. Нито беше добре заплатена, нито беше добре екипирана, нито модерно въоръжена. Това се случи в далечната 2008 г. И преди 2017-а 10 години не се правеше нищо за това, да се решат проблемите с възнагражденията на военнослужещите, със социалния им пакет, да се купува нова техника или да се модернизира съществуващата.
– Преди дни българското правителство взе решение за изтегляне на контингента ни от Афганистан в рамките на общото изтегляне на контингентите на НАТО от тази държава. Как оценявате представянето на българските военнослужещи за тези близо 20 години в Афганистан – от началото на 2002 г.?
– Предложението за изтегляне беше мое. Още когато бившият американски президент Тръмп каза, че ще изтегли американския контингент от Афганистан, моето предложение пред МС беше, ако това стане факт – и ние да се изтеглим. Моята оценка за представянето на военнослужещите ни е добра. Но по-важното е, че е добра оценката и на нашите съюзници, които заедно с нас участваха в тази мисия в Афганистан. Така беше решено на конференцията преди няколко дни с колегите министри от НАТО, че мисията се прекратява. Имахме готовност, пак казвам, преди повече от половин година, да се организира изтеглянето на контингента ни. Защото някои държави заявиха, че искат да останат. Няма смисъл българският военнослужещ, при положение че вече тази мисия е прекратена, да бъде пушечно месо във вътрешнополитическите конфликти в Афганистан.
– Последната година премина под знака на пандемията. Как оценявате дейността на БА и военните лекари в борбата с коронакризата?
– Едно от нещата, които бяха добре запазени в България в системата на МО, беше военното здравеопазване. Още преди да се появят първите два случая, а те се случиха на 8 март 2020 г. – двата случая в Габрово и в Плевен, още през януари генерал-майор Мутафчийски беше разработил план как военните болници ще се включат, ако се наложи да се действа по проблемите с COVID-19. И както видяхте, първите лечебни заведения, които влязоха в боя, както се казва, бяха точно ВМА и нейните структури в страната. Така че искам да изкажа моята благодарност както на генерал-майор Мутафчийски, така и на всички негови подчинени в системата на военното здравеопазване, които доказаха, че не само са добри професионалисти като лекари, но могат много добре да планират действията си при подобни ситуации и да се справят блестящо.
– Говорим за постиженията през последните четири години, но останаха ли неизпълнени цели и непостигнати задачи?
– Останаха, разбира се. Пак казвам – проблемът с жилищата. Две години ходихме по мъките пред общини, пред областни управи. Най-накрая стартира. На мен ми се искаше този процес да стартира поне година по-рано, за да могат да се видят в края на мандата крайните резултати. Но се надявам това да продължи като логика, а не безразборната продажба на имотите на МО. Това е нещо, за което съжалявам – че не можахме да започнем година по-рано. Това не беше по зависещи от нас обстоятелства, а от администрацията. Когато дадена общинска администрация няма личен интерес в тяхната община – въобще не ги интересува. Трябваше да преодоляваме бюрократичната мудност и на заинтересованите. Но да не се оплакваме. Още когато започнахме процесите на възстановяване на МиГ-29 и на Су-25, военната експертиза показа, че имаме потенциал в перспектива освен първите 8 да модернизираме и да ремонтираме и останалите 6 самолета Су-25. Разбира се, това нямаше как да стане в този мандат, защото едва преди няколко месеца получихме първите модернизирани и възстановени Су-25. Но това, за което съжалявам, е проектът за бронираната машина. Някъде в експертизата сбъркахме – с това, че не съобразихме с реалния пазар желанието за способности, с които ще натоварим тази машина. Много трудно се пробиваше, когато трябва да обясняваш, че е по-добре да ангажираш националната индустрия да прави нещо, отколкото да купуваш нещо готово. Моята амбиция беше не да купуваме готови машини от фирми производителки и след това да бъдем зависими от доставката на муниции или от ремонта и поддръжката – това са скъпи неща. Само давам пример – кугарите и спартаните, които са купувани по този начин, без да се мисли колко ще струва тяхната поддръжка в бъдеще. Моята амбиция беше да осигурим асемблирането на машината да се случи в България, в ТЕРЕМ, за да може и поддръжката на тази машина в перспектива да я извършваме ние и да не бъдем зависими от фирми в чужди държави. Както и да не бъдем зависими от доставката на муниции. И това е моята препоръка към този, който ще продължи този проект и, дай боже, да го завърши – наред с придобиване на новата бронирана машина да се осигури и нейната поддръжка. Започнали сме разговори и преговори, производството на 30-мм снаряди по натовски стандарт да става тук, в България. Да си абсолютно независим по отношение на доставката. Защото утре може да се случи така, че държавите, които произвеждат подобен боеприпас, да откажат, защото имат някакви свои съображения. Такава практика има в други държави. Така че, колкото си по-независим по отношение на доставката на боеприпаси – тоест, ако ти си ги произвеждаш, и по ремонта и поддръжката на съществуващата техника, ти буквално си решил задачата на 70 процента.
– В какво състояние оставяте МО, защото при предишни министри сме се нагледали на какви ли не значителни промени?
– Не съм правил огромни промени, защото винаги съм бил противник на това, когато дойде едно политическо ръководство, да започне чистка в администрацията и да слага свои хора. Не съм се интересувал кой от цивилните служители в дирекциите и другите структури от кого е бил назначаван, а ме интересува дали върши работа, или не върши работа. Така че, както в началото, така и в края, не назначавам нови служители, за да ги уреждам на работа.
– Какво бихте пожелали на следващия министър на отбраната?
– Пожелавам му най-вече да има хъс. Защото без хъс нищо не се постига. Да бъде упорит, защото знам какво ми костваше на мен да се налага една или друга идея – било за увеличение на възнагражденията в 4 поредни години, било да се отделят необходимите средства за проектите за модернизация или възстановяване на съществуващата техника. Защото обикновено, не го казвам с лошо чувство към финансовия министър, но финансовият министър е като ротния старшина. Като отидеш при него и дори да му кажеш „Добър ден!” на плаца, той ти казва: „Няма! И от Съветския съюз няма доставки!”. Тоест – пари няма. Пожелавам му хъс и упоритост. Защото, без да бъдеш упорит, в някои случаи – дори и нахален, няма как да получиш необходимите средства. Все още политическите партии смятат, че армията е някаква отживелица. Пак казвам – правя разлика между така наречения политически елит, който гледа на армията като декор и народа. За мен едно от най-приятните усещания, които изживях, са моментите, когато виждаш блясъка в очите на военнослужещите, които разбират, че имаш отношение към тях. Много приятни бяха моментите, когато сключвахме договорите за самолетите или за корабите. Или когато във флота се получиха двата минни ловци. Или, няма да забравя, когато преди малко повече от месец отидох в база Безмер и видях наредените 8 самолета Су-25 и щастието в очите на личния състав, който ще ги експлоатира. Но едно от най-приятните неща, които съм изживял, е това, че, ето, мандатът свърши, изборите минаха, ясно е, че ще има ново правителство, но когато срещна тези дни някой военнослужещ, дори и цивилен, по улиците, той ме поздравява и казва: „Аз служа в Българската армия!”. Тоест, доволен съм от това, че хората, с които работихме, все пак са видели, че има някаква надежда и че нещо се прави. Това е достатъчно за мен.
– Какво бихте пожелали на тези хора – военнослужещите и цивилните служители? – Пожелавам им да имат същия този хъс, с който са служили досега. Надявам се той да е повече. И да имат нужната мотивация. Защото, както беше казано от един велик военачалник от 19 век – Наполеон: един морално мотивиран войник се равнява на 12 физически подготвени. Тоест, без моралната мотивация българският воин трудно ще изпълни своите задължения, ако се наложи да ги изпълнява по време на мисии или по време на война. Така че да не губят духа! Българската армия е преживяла тежки времена, катаклизми. Надявам се този период да е приключил и да продължи възходът на Въоръжените ни сили при новите политически ръководства на МО.
