Никой политик в региона не поема отговорността за ново прекрояване на границите и създаване на етнически чисти държави.
Вече няколко седмици един документ, от който сега всички се отричат, броди из кулоарите на Европейския съюз и в канцелариите на политиците от Западните Балкани и ги кара нощем да се будят, облени в пот. Този, на когото се приписва авторството – словенският премиер Янез Янша, прави всичко възможно да се отрече, че има каквото и да е общо с него. Той и екипът му го правят толкова неубедително, като в лош политически театър, който често се играе на Балканите.
Има и други, които твърдят, че са видели въпросния нон-пейпър и придружаващите го карти с нови граници между държавите от Западните Балкани, но не искат да го коментират, което повишава интереса към ситуацията. Сред тях е премиерът на Албания Еди Рама, който се ограничи с подмятането, че митичният документ все пак съществува.
Трети пък използват случая да се саморекламират като защитници на сегашното териториално разпределение в района и на неговата непоклатимост, като внимателно лавират между позициите на големите играчи извън региона. Четвърти аристократично подминават темата с оправданието, че става дума за класическа фалшива новина, с която не искат да си губят времето. И че сегашното статукво с границите в Западните Балкани ги задоволява напълно. Като президента на Сърбия Александър Вучич, който е „забравил”, че преди година с тогавашния си косовски колега Хашим Тачи обсъждаха варианти за размяна на територии и население като елемент от всеобхватно споразумение между Белград и Прищина за нормализиране на отношенията им.
И само спешната и сериозна намеса на някои от международните фактори, преди всичко Германия, накара Вучич и Тачи да се върнат в реалността. На всичко отгоре Тачи бе привикан в Хага, където очаква процес срещу себе си и група свои съмишленици за престъпления срещу човечеството. На практика се получи едно балканско
прехвърляне на горещия картоф
което щеше да е много любопитно, ако не беше достатъчно тревожно да се говори за нови граници и размяна на територии, особено в чувствителен район като Балканите.
За какво става дума? Става дума за неофициална дипломатическа нота на ЕС за прекрояване на границите по етническите линии на Западните Балкани, т.нар. нон-пейпър. Документът, който първо бе публикуван от словенски медии, е приписван на словенския премиер Янез Янша. Той го е изпратил до председателя на Европейския съвет Шарл Мишел като предложение как ще се процедира с региона в рамките на ротационното председателство на ЕС, след като Словения го поеме през юли. В дипломатическата нота пише, че основните пречки пред по-бързата интеграция в ЕС на балканските държави са неразрешените национални въпроси на сърбите, хърватите и албанците, които трябва да бъдат окончателно регулирани със създаване на Велика Сърбия, Велика Албания и Велика Хърватия. Документът предлага автономната Република Сръбска в състава на Босна да се присъедини към Сърбия, хърватската част от Босна да се интегрира в Хърватия, а Косово да се присъедини към Албания. Като основен аргумент за подобна размяна на територии и прекрояване на границите се изтъква необходимостта от окончателно разпадане на някогашната Югославия, която в този вид все още създава тлеещи огнища на напрежение и пречи на европейската интеграция на държавите, родили се от този разпад.
Т.нар. нон-пейпър е относително нов термин и инструмент в световната дипломация. Той се появява в оборот в 70-те – 80-те години на ХХ в. Става дума за неофициален документ, чиято мисия е хем да може да представи на хартия някаква политическа или дипломатическа позиция, хем тя да не обвързва никого. По-скоро става дума за документ, който може да се разглежда като първоначална опорна точка за създаването на друг документ, вече официален, който би могъл да бъде внесен и гласуван в институциите. Докато това на се случи, никой не би могъл или по-скоро не би трябвало да си служи с нон-пейпъра като с официален документ, който да обвързва определени личности, институции или държави. Познавачите твърдят, че Балканите са теренът, в който тази форма на „комуникация” върви най-често. Може би заради недоверието на държавите от района помежду им или заради все още неокончателно изградената им нова държавност, може би поради нещо друго, но така или иначе мине, или не мине време, и
някой нов нон-пейпър възбужда националистическите страсти около нас
Но във всички случаи нон-пейпърът има и ролята на пробен балон или на тест, или на сондаж, когато някоя политическа идея трябва да се провери и се пуска в оборот, без зад нея да се ангажират държави или международни институции.
Аз поне си спомням за поне три такива. Първо, за онзи от 2001 г., когато по препоръка на тогавашния премиер на Република Македония Любчо Георгиевски председателят на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ) акад. Георги Ефремов в неформален разговор със своя албански колега го попита как в Тирана гледат на евентуална размяна на територия и население между двете държави. Идеята най-общо бе населените с етнически албанци части на Република Македония в западната ѝ част да отидат към Албания, докато в замяна териториите около Преспанското езеро бъдат предоставени на Скопие. От тази идея не излезе нищо, на следващата година Любчо Георгиевски загуби изборите, като една от причините беше и въпросната му идея. Толкова години оттогава, но Георгиевски продължава упорито да смята, че е бил прав. И че ако размяната е била налице, сега ситуацията около Северна Македония би била далеч по-стабилна и спокойна.
Вторият нон-пейпър беше онзи от името на Париж през есента на 2018 г., с който се блокираше започването на преговорния процес на Скопие и Тирана. Тогава аргументът на французите бе, че е нужна нова методология, по която кандидатите да водят преговорите с ЕК. Резултатът от този първоначално неофициален, но после потвърден в Брюксел документ, наистина бе новата методология, по която вече ще се води преговорният процес за пълноправно членство.
Третият балкански нон-пейпър бе през март т.г., изпратен от Загреб до Брюксел с предложение за промени в избирателния закон в Босна и Херцеговина. Той за разлика от словенския на Янез Янша не бе таен или с неизвестен автор. Напротив, имаше подкрепата на някои страни – членки на ЕС, в това число и България. Идеята в документа целеше хърватите в Босна и Херцеговина да имат по-голяма автономия, но и Загреб да има повече възможности да влияе върху избора на хърватските представители във властта в БиХ. Това искане на Загреб бе изтълкувано като удар срещу етническото равновесие в БиХ, постигнато и регулирано с Дейтънския мирен договор и като пряка заплаха за дезинтеграция на държавата, която и без това се тресе от вътрешни противоречия. Но от друга страна, беше сигнал от страна на Загреб, че няма да стои със скръстени ръце, когато упорито идват сигнали, че Република Сръбска има намерение да „отиде” към Сърбия, за което в Белград май нямат нищо против. Затова по-добре кантоните, населени с хървати, своевременно да бъдат прибрани в родината, отколкото да чакат другите субекти в БиХ да решат своите въпроси, пък после – каквото стане.
И сега – нон-пейпърът, приписван на Янез Янша, чието авторство той упорито отрича. С него, както разбирам, се целяло окончателното разпадане на някогашната СФРЮ. Аз пък си мислех, че този разпад във финалния му вид се случи с членството на Република Северна Македония в НАТО. Когато поне формално, Скопие се отдели от Сърбия, продължавайки манталитетно и културно да е на същата къса каишка, с която е била вързана винаги със северния съсед. Но и така не е зле измислено: сърбите от БиХ при Сърбия, хърватите при Хърватия, босненците си остават сами, а Косово при Албания. Плясваме с ръце и се прегръщаме. Но понеже сме наясно, че нон-пейпърът е по принцип пробен балон, предлагам да гледаме на него като на такъв. И да оставим вълненията около него за други времена.
