Автор: Илия Петров
През Средновековието се е смятало, че със затварянето им Дяволът започвал да страда. Защото изчезвали най-верните му поддръжници
Георги Каназирски-Верин разказва, че в кръчмата на чеха Хръдличка на ъгъла на „Московска“ и „Дондуков“ през 1893 г. е имало дамски оркестър. Той смущавал семейното щастие на госпожите офицерши, които имали основание да мислят, че техните мъже са прекалено галантни с дамите от оркестъра. Депутация от съпруги на офицери отива при тогавашния министър на войната Михаил Савов и протестира против ангажирането на този дамски оркестър, който задържал мъжете им до късно през нощта. Не се знае каква е била намесата на министър Савов, но Хръдличка сменя дамския оркестър с мъжки. Във всеки случай не е затворил кръчмата.
Започвам с този забавен увод заради суматохата около „COVID-19 secure” – забраната да се посещават кръчмите. В най-тежкия локдаун един стар таксиметров шофьор, малко преди да сляза от автомобила, ми даде следния според него мъдър съвет. „Никога не се доверявай на човек, който не знае в колко часа отварят кръчмите в неделя.” Няма да коментирам този съвет, макар да е странно, че съм го запомнил. Вероятно не съществува по-добра метафора за човешкия живот от кръчмите и страноприемниците на кръстопът. Тяхното отделно съществуване и функциониране в миналото и съвременните им аналози не променя в случая иносказателният наратив. По време на цялата предишна пандемична година, а и сега изпадах в изумление, защо и за собствениците, и за посетителите на забавлителните заведения беше толкова важно да отворят? Въпреки опасността от заразяване.
За съдържателите на гостоприемните заведения,чийто бизнес изглеждаше почти замрял по време на локдауните и отражението му вследствие от това на поминъка им, беше разбираемо.
Не схващах обаче неистовото и нетърпеливо желание на млади и стари да се отворят любимите им кръчми. Да подчертая още в началото, че ще употребявам думата кръчма нарицателно. Следователно, много по-често от всички нейни синоними. Още в речника на Найден Геров се казва, че кръчма е: „1. Дюкян, дето се продава вино и ракия; 2. Черпня, кога стане некакъв сговор ( допълвам – демек, заговор за преврат); 3. Кога се черпят, служат наряд дружина, на чиято чаша се изпразни съдът, от който служат, казват: негова е кръчмата, сиреч – нему ся пада да служи. Вторите две значения на думата отпраща директно към социалните измерения на това понятие. Тя е не само място за пиене, но и средство за общуване, за легитимация на договореност и там се създава общност. Кръчмата е неразделна част от социалната и комуникативната култура на българина”.
Бих добавил на човека изобщо. Дори и днес се казва: „Хайде да ходим на кръчма!”. Което обхваща заведенията от кварталните гаражи до луксозните ресторанти и барове. Освен опасността от COVID-19 претенциите на клиентелата на кръчмите ми изглеждаше налудна и заради недооценяването на възможностите да се спести някой лев. Тоест, част от личния и семеен бюджет. Вместо да се пропива. Впрочем по оценката на международните финансови институции поради локдауните, паричният запас на домакинствата в момента се равнява на едногодишния престой вкъщи, плюс получаване на половината или две трети от заплатите. Струва ми се, че числото не може да бъде изчислено, но предположението беше за някъде около 50 милиарда щатски долара. Само в страните от „златния милиард”.
Аз не съм привърженик на кръчмите от който и да е вид. Колкото пъти някога влизах в тях, толкова по-малко човек се чувствах, когато излизах. В тези заведения заради шума не можеш да проведеш нормален разговор. С човека или хората, с които си се озовал там. Всички се надвикват и задължително се появява някой келнер или подпийнал субект, който непременно ще намери начин да те нервира.
Или поне да ти скапе настроението. Но заблудата ми беше вследствие от неразбирането и пренебрегването на значението на тази, спокойно мога да подчертая, обществено-културна дори политическа институция. Когато един мой познат ми каза, че, след като са отворили кръчмите, се чувства като освободен от затвора, нямаше как да не се съсредоточа върху този казус. Разбрах защо отварянето на кръчмите е толкова важно. Кръчмата винаги е била особен социален, кръстопътен и в същото време стационарен топос. Нейните специални място и значение от Античността до днес е неизменна. В Древна Гърция пирът, наричан тогава симпозиум, е бил част от културолгичите елементи от битието на елините. Дори един от най-известните диалози на Платон от IV в. пр. Хр., в който се обсъжда същността на любовта, се нарича „Пир”. Впрочем той се състои от диалози (важен вътрешен елемент на кръчмата), осъществени чрез речите на всички участници. Докато накрая идва Алкивиад и напива цялата компания.
Наскоро бяха публикувани нови археологически разкопки от Помпей, все още запазени след изригването на вулкана Везувий. Близо до днешния италиански град Неапол, където римските кръчми блеснаха със своята 2000- годишна изтънченост. В персийската кръчма Хавез Ширази (по-изкусен поет от Омар Хаям, според мен) пише за виното:„Не ми поднасяйте тази скъпотия с вкус на пари и ухание на похот”. През Средновековието се е смятало, че със затварянето на кръчмите Дяволът започвал да страда. Защото изчезвали най-верните му поддръжници. Но в същото време в манастирите, претендиращи да са контрапункт или другия полюс на кръчмите, са се произвеждали и съхранявали най-хубавите вина. В манастир е изобретено шампанското. Отсъствието на вино на трапезата в манастирите през Средновековието е признак на некултивираност.
Оставете ги тези пиячи на вода, са казвали монасите. Звучи еретично, но „Кръчмата” и „Манастирът” са двата пътя към свят, различен от земния. Към една и съща врата. Вратата към Бога. Припомням само (преди Великден) словата на Христос по време на Тайната вечеря: „Пийте виното – то е моята кръв”. Все пак, без да продължавам да светототатствам повече, противоречието и единството на кръчмите и манастирите не е единствена. Кръчмите са мястото, където неизменно присъстват Калиопа, Ерато и Евтерпа (трите музи на различната видове поезия в Древна Гърция). Едно от основните предимства на кръчмите е, че те не могат да бъде калибровани. Ако използваме и друг език – опаковани. Христо Явашев не опаковаше кръчми. Защото не е възможно да се регламентира кръчмата. Дори в пандемични времена. Регламентът отрича самото понятие за кръчма. За нея няма комендантски час. Там не е естествено да се държиш отговорно и разумно.
Благочестивият ти устрем приключва на прага ѝ. Именно затова тя е толкова неизменно свързана с поезията. „Тежко тежко, вино дайте. Пиян, дано аз забравя туй, що вий глупци, не знаете, позор ли е или слава.” Едва ли Ботев може да да напише това стихотворение на друго място освен в кръчмата? Или Дебеляновото: „Седя при Кирчо сам-самин и пия си на вересия”. Или дори Смирненски: „Когато след пир полунощен самотен, на зигзаг се връщаш дома”. В „Другоселец“ Йордан Йовков пише следното:„По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица“.
В „До Чикаго и назад“ Алеко Константинов описва американския „бюфет“ така: „Там седят хора и мълчаливо пият, както у нас правят хасъл пияниците“. Внезапно се появява един сърбин. „Засмян до уши, че е срещнал „брача“, той не знаеше как да изкаже удоволствието си. Преди всичко залови се да черпи. Разказа си надве-натри биографията; спомняше си епизоди от живота, особено детинството. Започна да проверява дали не е забравил молитвите по славянски и запя най-сетне „Христос воскресе“ за крайно удивление на американците.“
Световната поезия не прави изключение. Например поемата Том О’ Шентър на Робърт Бърнс:„ Във кръчмата (пъбът) несетно час след час летяха, а вътре пееха, споряха. Завърза се словесна схватка, а бирата бе все по-сладка. Другар на Томи беше Джон. Пияница и обущар. На Том той бе добър другар. И дружбата им бе голяма. На пода често спяха двама.”
За да избягаш от ежедневието и коронавируса, кръчмата е необходимост. Когато те боли душата, кривваш в кръчмата. Когато искаш да се сбиеш, но и да се запознаеш с някой, напреде ти е кръчмата. Когато погледнеш ножа в ръката си и видиш, че е кървав – бягаш в кръчмата. Когато искаш да спечелиш изборите, събираш избирателите в кръчмата. Когато искаш да избегнеш скуката, да пееш, да се смееш или да плачеш, да преглътнеш обидата, да се влюбиш или изневериш, когато пандемията те гони, бягаш в кръчмата.
Изобщо, когато всичко се обърква, скриваш се в кръчмата. Светът е затвор, кръчмата е свобода. За да се забавляваш там и да забравиш. Културата на простолюдието в кръчмите пренарежда йерархията от ежедневието. Нивелиращата им сила и обезличаващото й въздействие създават в нея анонимно социално тяло, равно на всички останали.
Добрата стара кръчма е хралупата, пощата и университетът на мъжа, казват народопсихолозите. Щедростта в нормалните народни кръчми обаче е напрегната и по особен начин агресивна. В тази щедрост се промъква нишката на една неотминала бедност, очевиден недоимък и перманентна недостатъчност. Особена проява на тази честолюбива щедрост е черпенето. Комплексът „Аз плащам”. В кръчмата си герой. В обществото никой. Затова затварянето на заведенията по време на пандемията изглеждаше като времето на Гестапо. Разбирам, че да се сътворява апология на кръчмите, е неприлично. Изглежда като алиби за алкохолизма. В своя защита ще припомня, че през 1945 г. „народната” власт забранява със закон народните кръчми с оправданието за борбата с алкохолизма. Някои обаче съвсем правилно предполагат, че авторитарното управление не може да допусне свободомислието и волнодумството на посетителите на кръчмите. Това, което соцвластта постига обаче, е рязкото увеличение на домашния алкохолизъм.
