Българската конница

Автор: Димитър Димитров

Време е тук да обобщим в един извод представените от нас 7 знаменити сражения на българското оръжие от Древността до Средновековието, от Томира до Калоян. Изводът е, че за всички тях е характерно решаващото значение на един и същ род войска – конницата. Преминала през времето от тракийския Херой, през хунорския и масагетски войн, „хранените хора” на Велизарий, тежките конници на Тервел и Калоян, до волжко-българския Багатур, елитните български конници в уникална симбиоза с конете си са били истински господари на бойните полета. И в края на ерата на кавалерията те си остават такива. Както ще се убедим от едно от последните им сражения – знаменитата Добруджанска Епопея.

…не конница-хала от саблен звек, блясък, от цвил, ура – цяла от топот и трясък,
блян вихрен понесен над степ ековита, ужасната песен на конски копита! …
„Добруджанска конница”, Иван Вазов, 1916 г.

През Първата световна война в Добруджа се разиграват военни действия, останали в нашата история като Добруджанската епопея. Противниците са, както следва – от българска страна, генералите Стефан Тошев, Иван Колев и Тодор Кантарджиев, а руско-сръбско-румънската коалиция е водена от ген. Андрей Зайончовски, сменен в хода на военните действия от генерала от волжско-български произход Дмитри Щербачев.
Но нека отбележим главния герой, генерала от кавалерията Иван Колев. Той е роден в с. Бановка на изток от Буджака (превод на турски на Онгъл (Ъгъл) запазено тихо място – регистрирано от 1484 г.). Това село е основано от заселници от с. Чоба, в Пловдивската равнина, днес заселено с цигани. Така че генералът е степно чедо, което оказва своето влияние върху кариерата му. Той завършва с отличие Военното училище и е определен за служба в артилерията, която е била приоритетнияш род войски тогава. „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа – ще се уволня“, обаче е неговата непреклонна позиция. След като постига това си назначение, Иван Колев открива „Кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери, става и главен инициатор на конните състезания в българската войска. През 1902 г. е назначен за помощник-командир на Лейбгвардейския ескадрон (от 1904 г. полк), а на 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор, а от 1916-а е главен инспектор на българската конница. Същата година ген. Иван Колев е на позиция на Добруджанския фронт в състава на Трета българска армия.
Съсредоточените на този фронт сили са твърде неравни. Руско-сръбско-румънските сили на Антантата превъзхождат българската Трета армия повече от 2 пъти.

Срещу българските 23 батальона застават 49 на противника
срещу 10 артилерийски батареи има 17 вражески, а 17 български кавалерийски батальона са в схватка с 19 казашки батальона. Дотогава казашките кавалерийски съединения се смятат за непобедими. Това неравно съотношение не се дължи на някакви стратегически грешки на нашето командване, а на включването на Първа сръбска доброволческа дивизия в състав 23 500 войници в съюзническите войски в последния момент. Тя е основана лично от сръбския министър-председател Никола Пашич, по майка българин, най-големият българомразец в историята на Сърбия, нещо, характерно за ренегатите. По негово настояване император Николай II дава съгласие за участие в сраженията на тази дивизия. Специално от Солунския фронт, за да води кампанията, със самолет е докаран полковникът от кавалерията Воджин Чолак-Антич. Историята, която се пише от победителите, е мълчалива, както например и за предателското поведение на сърбите при Велбъжд на 28 юли 1330 г., когато те атакуват българите по време на примирие, поискано от самите тях. Но при Добрич подлостта и нарушението на военните закони не им помагат, те са наказани както подобава.

В състава на Трета армия има само една турска част – 75-а, с два батальона, която се сражава достойно на позициите си при Добрич. Германците са ангажирани на западния и централен театър на военните действия и на този фронт нямат участие.
Всъщност Добруджанската операция от първите дни на септември 1916 г. е последната, в която кавалерията има възможност да изпълнява класически за този род войска стратегия и тактика, свързани с висока маневреност, пробиви в линиите на противника и действия по неговия фланг и тил. На другите фронтове на Първата световна война, Западния и Централно-източния поради дългата статична окопна стратегия на противниците, конниците са били спешавани и натиквани в окопите в нехарактерна за тях роля. Поради това те, освен че са неефективни, понасят и несиметрични загуби. Например казаците на Полския фронт губят 15% от личния си състав, при само една тяхна победа при Пшемишл.

След първоначални епизодични схватки на 6–7 септември на 8 септември противникът започва настъпление по целия фронт
с лъжливо движение в посока Варна и последваща мощна атака на левия български фланг именно от сръбските части. Тази тактика не успява поради ожесточената отбрана на българските пехотни и артилерийски части. Пробив не може да се осъществи, но нататък по целия фронт е огромен. Ген. Иван Колев с поддръжката само на две пехотни дружини от 16-и Ловчански полк, без да чака заповед, настъпва. На 7 септември 1916 г. командваната от него конна дивизия се изправя срещу цялата сръбска войска, настъпваща пред него, румънски части на левия му фланг и руска казашка кавалерийска дивизия на десния му фланг, превъзхождащи го по численост четири пъти. Пред строя той се обрща към кавалеристите си с думите:
„Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България”.

Българската конница директно от движение (след 6-часов марш) се хвърля в атака срещу сърбите, оставяйки малък заслон срещу руснаците. Атака на конница срещу подкрепена с артилерия пехотна позиция не се е смятала за възможна по това време. Сърбите обаче са напълно разгромени (дават близо 9000 жертви, което е почти 40% от личния състав) и обърнати в безредно бягство на север, а бързината на движение на нашата конница оставя казаците без възможност за флангова атака.
Скоро и казаците на свой ред са атакувани, новините за разгрома на сърбите бързо се пръскат по фронта, по който масово започва отстъпление.

Румънците директно са обърнати в бягство само при появата на българската конница. Казашки части са изолирани в няколко села и объркани. Донякъде отстъплението придобива организиран характер, след като при казашките части е изпратен ген. Щербачев и до пълна катастрофа, като сръбската не се стига. Влияние оказва и умората от двудневните маршове и атаки на българската конница, които в крайна сметка ще костват и живота на ген Колев.
На 30 септември ген. Иван Колев е награден с Железен кръст, най-високото германско военно отличие, лично от главнокомандващия войските на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен. При награждаването той изтъква „Досега се е наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски офицери Ви завиждат и не мога да ги убедя с писма, че това, което направихте, се е случило наистина. При новината за смъртта на ген. Колев Макензен, по това време командващ Централните сили на Северния фронт, го сравнява с кайзер Фридрих Велики, който се смята за най-блестящия германски кавалерист.

На 28 юли 1917 г. ген. Иван Колев е произведен в чин генерал-лейтенант, отново първият носител и на това звание, той носи и 9 български и 7 чужди военни отличия. От изминатите в Добруджанската кампания хиляди километри на кон, без почивка и в постоянни сражения, той се разболява и умира във Виена на 29 юли 1917 г.

Самият Будьони е бил изключително впечатлен от действията на българската конница в Добруджа и е изучавал нейната тактика. Когато заема длъжността инспектор на кавалерията в Червената армия между 1924 и 1937 г. той пише ръководство, в което посочва, че успехът на българските кавалеристи в Първата световна война се дължи на „по-доброто водене на коня“, което им позволявало рязко да сменят посоките в двубоите, препоръчвайки това „водене на коня” да се изучава и въвежда в Червената армия. Будьони, носител на всички степени на Георгиевския кръст (разбира се, по-късно като маршал – и на всички съветски звания) е бил смятан за най-добрия кавалерист за времето си.

Така може да се каже, че българите са народът, който в историята е бил в основата на използване на коня и конницата във войната, развили са до съвършенство нейното стратегическо и тактическо превъзходство и са били едни от последните, които ефективно и победно я използват в бойни действия – една повече от 3000-годишна славна традиция.