Той наля основите на българския Военноморски флот Димитър Илиев.
Има военни фигури в България, които никога не могат да бъдат отминати. Многогодишното им присъствие с активна роля в градежа на армията ги е превърнало в легенди и военни икони. Житейският им път се превръща в символ на изковаването на модерен боен флот, чиито традиции продължават и сега. Съдбите им, преминали през изпитанията на различни политически строеве, само доказват неутолимата им жажда да съграждат българското, да градят
скелета на национална военна идентичност
и битка за национални суверинитет и сигурност. Житейското дълголетие на адмирал Иван Добрев само доказва един осмислен живот, отдаден на родината и на съграждането на боеспособен български флот, способен да действа в името на националните интереси.
Адмирал Иван Добрев навърши 99 години на 25 март. Той е роден в днешното село Кичево, край Варна. Професионалният си живот посвещава на Българския военен флот. Не успява да завърши гимназия, защото заминава на фронта още като юноша. Първо става партизанин и оглавява като командир Първа Варненска чета, след това е зам.-командир на 10-а въстаническа оперативна зона на Народоосвободителната въстаническа армия. Ударите на съдбата започват още през този период – брат му Стоян Добрев Стоянов е убит като партизанин през 1943 г., година по-късно е убита и братовчедка му Жечка Карамфилова. Самият Иван Добрев има издадена смъртна присъда.
Младежката му мечта е да стане летец, но съдбата го води към морето
„На нас след победата на Девети септември 1944 г. не ни остана време нито да помислим, нито да избираме какви да ставаме… А роденият да плава по море не може нито да ходи, нито да се вози, нито да лети – той трябва да плава!”, така започва втората си книга „Смяна на вахтите“ адмирал Иван Добрев.
Добрев започва военната си кариера през 1945 г. като командир на кадетската дружина във Военноморското училище във Варна. Паралелно със службата в училището и флота получава специална военноморска подготовка и образование – навигационен курс във военноморското училище и курс за командири на ескадрени миноносци. След това завършва висша офицерска школа, а по-късно през 1955–1956 г. и Военната академия „Ворошилов“ в тогавашния Ленинград.
Съдбата му го предопределя за човек, когото товари с отговорности. Съвсем млад,
още капитан-лейтенант, той става пом.-командир на първия съветски кораб
във флота ни – ескадрения мининосец „Железняков“, стар съд, произведен още през 1918 г.
В спомените си адмирал Добрев описва любопитна история около идването на миноносеца у нас, като преразказва свидетелствата на тогаашния командващ Морските войски капитан втори ранг Кирил Халачев.
„През август 1947 г. официална делегация начело с Георги Димитров и в състава си с началника на Щаба на войската генерал-майор Иван Кинов, командващия Морските войски капитан втори ранг Кирил Халачев в Москва води преговори с министъра на отбраната на СССР маршал Н. Булганин, началника на ГЩ на Съветската армия маршал Василевски… Обсъжда се първата програма за изграждането на народния Военноморски флот на България.
Преговорите са на привършване. Нашите са доволни, смятат за задоволени дори най-смелите им очаквания. Дано само правителството на Съветския съюз утвърди договореното. И се готвят за завръщане. Тогава, в късната вечер на 10 август при пълна секретност най-неочаквано
делегацията е приета от самия Сталин
„По това време авторитетът на Сталин беше в своя апогей…”, записва по-късно Халачев. А до ранните зори на 11 август Сталин обсъжда с тях бъдещето на ВМФ на България. И лаконично разпорежда: „Че какво, дайте им три миноносеца! А колко подводници ви трябват? А каква авиация?”… И се шегува: „Ще им дадем „Бостън”, а след това ще обвиним американците, че ги въоръжават…”
Според Добрев в момента, когато Сталин предложил 3 миноносеца, Халачев се сепнал и изплашил, затова накрая руснаците ни дали само един. Но това всъщност не било лоша идея, защото България трудно би могла да „издържа“ и трите бойни кораба.
Докато е пом.-командир, Добрев е изпратен в Ленинград на курс във Висша школа за командири на ескадрени миноносци. Малко преди завършването му е извикан в Москва и изпратен в Севастопол да приеме командването на новия ескадрен миноносец „Озорной“, преименуван в българския ВМФ на „Георги Димитров“.
През август 1951 г. ВМФ получава 4 трални кораби – 2 морски тралчици и 2 рейдови тралчици, с което се поставят основите на поделение 18360 – Бургас.
Първият командир на дивизиона
е 29-годишният капитан І ранг Иван Добрев.
След това оглавява Военноморската база в Бургас през 1956 г., а след това и във Варна.
През 1958 г. следва поемането на командането като първи командир на Първи дивизион противолодъчни (по-късно патрулни) кораби, в чийто състав влизат стражеви кораб „Дръзки“ и „Смели“.
След това командва Военноморската база Бургас, преди да стане зам.-командващ, а после и командващ на ВМФ, която длъжност сдава през есента на 1972. През 1969 г. е удостоен с най-високото военноморско знание – тризвезден адмирал.
През тези години продължава усвояването на пърата партида съветски кораби, развиват тактиката на бойни действия, стражевите кораби започват плавания в Средиземно море, завършено е изграждането на военноморската база Атия до Созопол. Един от най-паметните моменти са единствените на територията на България
бойни пускове с оперативно-тактически ракети
Като помощник-ръководител на фронтовото учение по това време командващият на Военноморския флот вицеадмирал Иван Добрев определя район на стартовите позиции близо до селата Ясна поляна и Веселие, целите – в морето срещу Шабла, организира наблюдение, отцепление.
Следва кариера във Военното министерство. От 1972 г. до 1990 г. адмирал Иван Добрев е зам.-министър на отбраната. Народен избраник в парламента от 1962 г. до 1990 г. През това време получава отличието „Герой на социалистическия труд“, както и три пъти орден „Георги Димитров“. Последните му награди са от министъра на отбраната Красимир Каракачанов – юбилеен медал „75 години от Втората световна война” за активна и всеотдайна военно-патриотична дейност, както и от Съюза на ветераните от войните на България юбилеен медал „75 години от Победата над фашизма” за личен принос към Победата.
След като преминава в резерва, става един от учредителите на Съюза на офицерите и сержантите от запаса, а през 1991 г. инициира клуб „Военни моряци” към столичната организация на съюза и е негов председател.
Всъщност зад железния адмирал, който може всичко във флота, се крие ранима и чуствителна душа. Той издава две книги: „Звездни пътища“ (1987) и „Смяна на вахтите“ (1989), в които показа белетристичен усет и набито писателско око за детайла. Още през 1968 г. Странджата се влюбва в примабалерината на Софийската опера – сопраното Благовеста Карнобатлова. Облечен в белоснежната флотска униформа на контраадмирал (става адмирал година по-късно) той
рецитира Пушкин и Лермонтов в оригинал
за да я плени, по собствените й думи. Срещат се случайно веднъж, втори път, сетне нарочно. Остават заедно вече 53 години. Двамата имат дъщеря Мария, но Добрев има и син Стоян от предишния си брак. Той бил готвен от баща си за военен моряк. Малкият имал ушита матроска униформа на кораба „Георги Димитров“ и бил дубльор в свързочната бойна част. През летата излизал с баща си по учения и стрелби. Когато дошъл ред Стоян да кандидатства във военноморско училище, синът на Адмирала отказа и се записва в гражданския флот. Става капитан далечно плаване, след това отива и строи кораби за германска компания в Япония. Сега взорът на фамилията е насочен към март следваща година, когато адмиралът ще навърши 100 години, а световната пандемия ще е отпуснала хватката си. Тогава всички от семейството ще се съберат в София за вековния юбилей.
