Изложбата му в Софийската градска галерия е среща със светлината в картините на последния наш ренесансов художник.
Художникът Андрей Даниел (1952–2020) питаше в картините си накъде отиваме, питаше за смисъла, без който изкуството е излишно. Творбите на един от най-цветните, ненаситно любопитни към живота и разпознаваеми творци, разказвач на приказки художникът проф. Андрей Даниел са разположени в наистина уникална изложба, наречена „Между две епохи” още приживе при замисъла й приживе заедно с екипа на Софийска градска художествена галерия. Тя става реалност година след като той си отиде и е събрала наистина респектиращо и представително за творчеството му количество творби (над 160!) от всички периоди на работата му.
Синът на един от най-ярките ни режисьори, Леон Даниел, беше извън баналността на всекидневието и с прошка към дребното по пътя ни дърпаше да се вдигнем на пръсти, та да погледнем отгоре на живота ни и на света. А в книгата си „Неща, места и хора” още веднъж ни напомни, че платната му ни даваха кураж, че животът си заслужава…
До 13 юни картините на художника заедно с богатия албум за цялостното творчество на Андрей Даниел е заело всички зали на СГХГ. Изложбата представя цялостното му творчество, както никога досега, но дава и една хронология, според директора на галерията Аделина Филева. Тя дава богатството от портрети, включително автопортрети от различни години, фигурални композиции, пейзажи, натюрморти – всички творби, които разказват различни истории. Художникът наистина беше разказвач на истории отвъд изобразеното в картините му. А почитателите му от години откриват и философския смисъл в тях. Самото заглавие „Между две епохи” е вододелът „преди и след промяната у нас”, но може би и още по-мащабно: и преди и след Христа… Експозицията е наистина подарък за тези, които ще се срещнат с твореца чрез творбите му и ще споделят неговите въпроси за смисъла… А той, както и бащата проф. Леон Даниел, знаеха най-важните от тях. Защото те са не по-малко важни от самите отговори. Може би съпоставката на три от автопортретите („Автопортрет“ (1968), „Между доброто и злото” (1999) и „Автопортрет” (2018) дава част от отговорите за мъдростта на времето. Като на едно наистина артистично сбогуване с Андрей Даниел и неговия свят, каквато е тази изложба.
През януари 2017-а Андрей Даниел ни даде интервю, част от което публикуваме:
Накъде сме се запътили
„Важно ми се струва да си даваме сметка, че е имало и преди, че ще има и после освен сега. И да си спомняме откъде идваме, за да си представяме накъде отиваме.
Неприкрито ме питате за онова (време) преди десети ноември ли? Наистина става дума за неща, които тогава са ни липсвали и сме жадували за тях. Които после получихме и се оказаха недостатъчни… Но има и обществени нужди за промени по-скрити, но мощни исторически, които дано се случват не само по света. За да задълбочим размишленията върху произхода на нещастията, върху цялата структура на света. Ако не разплетем тези възли, може да отидем в кризисните точки на 1914 или 1939 г. В такива времена се решава, че няма оправия, и затова – да си ударим по два шамара, за да стане ясно… Но ще е унищожително.
Не се занимавам толкова фамилиарно с политика. Но това многолюдно общество (на Земята) с разнопосочни интереси се пука по шевовете, ако не бъде организирано и компактно… Което виждаме в Китай. Днес наблюдаваме желанието на т. нар. народни маси такъв вид диктатура, единоначалие, авторитарна структура да се осъществи. Защото Путин не седи напук на тези маси в Русия и Тръмп не се е самоизбрал. Явно върви сериозна ревизия на начините на управление на този свят. А смисълът на човешкия ни поход към бъдещето е във въпроса накъде сме се запътили. И закъде сме се забързали, защото в рамките на живота ни се случиха всички възможни събития в човешката история. Не можеш нито да осмислиш какво става, нито да си създадеш позиция и от нея да изградиш живот.
