Президентът на Сърбия Александър Вучич сам пусна слух за изтеглянето на мироопазващите сили на НАТО от Косово като инструмент за натиск върху Пакта.
И каква стана тя? Още не са заглъхнали вълненията на Балканите от пуснатите неизвестно от кого нон пейпъри за промяна на съществуващите междудържавни граници в района и за създаването на етнически държави, и ето че нова заплаха за регионалната сигурност се задава на хоризонта. Става дума за твърденията на сръбския президент Александър Вучич, че мироопазващите сили в Косово в лицето на КФОР и на УНМИК щели да се изтеглят от територията на най-младата балканска държава. Което, разбира се, поставя под съмнение сигурността на живеещите на територията няколко хиляди сърби, да не говорим, че това щяло да постави под заплаха и южните граници на самата Сърбия.
Любопитното е, че Вучич така и не извади на бял свят източника на подобна прогноза или информация. Всичко било дошло от разузнавателни извори, според които „една велика сила съобщи, че КФОР и УНМИК напускат Косово”. Започна публично гадаене коя би могла да бъде тази велика сила или голяма държава, която с такава категоричност вгорчава дните на сръбския президент и му дава повод да прояви още веднъж огромната си загриженост за сърбите на територията на Косово. Отговор така и не бе намерен, макар че подозренията за подобни намерения бяха насочени преди всичко към САЩ, които, освен че са първостепенен определящ фактор в НАТО, чиято мисия е тази на КФОР. Те имат и своя база в Косово от 2000 г. близо до Гниляне („Бондстил”).
Вълненията на Вучич получиха ясен отговор в понеделник, на 17 май, когато той лично в Брюксел се срещна с генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, който е отхвърлил съмненията за евентуалното изтегляне на КФОР от Косово. Напротив,
потвърдил е тяхното оставане като гаранция за мира в държавата и в района
Така че Вучич може да бъде спокоен за съдбата на своите сънародници от Косово, щом като там мисията на мироопазващите сили на международната общност остава и продължава да действа.
Когато става дума за действия на държавен глава като Александър Вучич, трябва да се опитаме да анализираме ситуацията и да дадем отговор на въпроса, защо му беше на президента на Сърбия да вдига пушилка, та разтревожи не само сърбите в Косово, че остават без опека на международните сили, а и политиците от района. Защо една държава, която единствена от Западните Балкани не е член на НАТО (не броим Косово), толкоз се притеснява, че физическото присъствие на войници и офицери от Пакта в някогашната сръбска провинция може да бъде прекратено. И какви са, в крайна сметка, тези заклинания от Столтенберг и Вучич в Брюксел по отношение на сътрудничеството на Белград с НАТО, при положение че преобладаващото настроение в обществеността в Сърбия е против Пакта. И че на този етап едва ли ще се намери сръбски политик, който да поиска членство в Алианса. Това според мненията на самите сърби би означавало край на неговата политическа кариера. Вучич съзнава неудобството от това, страната му да е обкръжена от една истинска огърлица от държави – членки на НАТО, последната брънка в която бе Република Северна Македония. Колкото и да е популярен в родината си, колкото и да е уважаван като истински държавник в някои страни и институции наоколо, колкото и да бъде определян като автократ в страната си и въжеиграч във външната си политика, той си дава ясна сметка, че никаква политическа целесъобразност не може да заличи спомена от бомбардировките на Алианса през пролетта на 1999 г. над Белград и другите градове на страната. Поне в рамките на това поколение, мисля си аз.
Но да се върнем към „слуха” за изтеглянето на КФОР и УНМИК от Косово. Първо, и двете мисии – военната КФОР на НАТО и полицейско- правосъдната УНМИК на ООН, влязоха на територията на Косово през 1999 г. с решение на Съвета за сигурност на ООН и само с друго подобно негово решение биха прекратили дейността си там. Каквато и да е тази „голяма държава”, за която Вучич говори, тя не би могла да вземе подобно самостоятелно решение.
Ако това са САЩ, те могат да действат едностранно, извън Съвета за сигурност, преди всичко по отношение на базата си „Бондстил”. Но съм убеден, че Вашингтон няма никакво намерение да се разделя с нея по няколко причини. Първо, тази „държава в държавата” бе построена по времето, когато на власт в САЩ бе администрация на демократите начело с Бил Клинтън. А сега е отново управление на демократите с президент Джо Байдън, който има далеч по-категорични интереси към тази част на Европа от републиканския му предшественик. Второ, по принцип от Пентагона трудно напускат свои вече създадени бази. Дори да приемем, че „Бондстил” вече има само символично значение за американското военно присъствие на Балканите, този „символ” е толкова важен, че никой не би се осмелил да се раздели с него. Трето, докато Сърбия е основата на руското влияние в тази част на Европа и модернизира армията си предимно с оръжие руско производство, докато Балканите стават активен терен за голямата геополитическа битка между Вашингтон, Москва, Пекин, а и Анкара, едва ли някой би си позволил да се лиши от такъв инструмент за възпиране, какъвто е „Бондстил”. Да не говорим за силите на КФОР.
Мироопазващите международни мисии като
КФОР и УНМИК претърпяха сериозна метаморфоза
по отношение на целите и задачите си в Косово в сравнение с онези през юни 1999 г., когато влязоха в бившата югопровинция. КФОР по своята численост в първите месеци достигна десетки хиляди военнослужещи от десетки държави, които тогава си разделиха територията на Косово на четири зони и ги контролираха денонощно. Е, това не попречи през пролетта и лятото на 2001 г. цялата логистика на Армията за национално освобождение (АНО) на Али Ахмети, бореща се против властите в Скопие, да идва през границата отзад Шар планина. През последните години, особено след 2018 г., когато парламентът в Прищина прие законите за трансформация на Силите за сигурност в редовна армия с численост 5000 човека и още 3000 в резерва, КФОР пое задачата да обучава и подготвя въоръжените сили на Косово. Някои от наблюдателите в Белград подхвърлиха, че тъкмо тази косовска армия, колкото и да е под контрола на КФОР и на САЩ, е „нощният кошмар” на Вучич. При хипотетичното изтегляне на КФОР контролът на границите на Косово би бил поет от тези сили, което би означавало, че Сърбия ще има разположени неприятелски настроени въоръжени войници „близо до сърцето на държавата”. И още по-важно: собствени въоръжени сили, които контролират цялата територия на страната вече означава държавност.
Има и нещо друго. Самото предположение на Вучич за „изтеглянето” е индиректна обида към политиците от Брюксел, които посредничат за решаването на спора между Белград и Прищина. Че преговорите между двете страни не вървят, е ясно. Че една от причините за това е мудната и неефективната посредническа роля на Брюксел, колкото и основателни причина да има за това, също. Но да предполагаш публично и да плашиш с това сънародниците си, преди да е постигнато решение за нормализиране на връзките с Прищина с гаранция за сърбите там, е или хазартен ход на неук политик, или е тънка игра за натиск. Вучич не нито неук, нито късоглед.
Последно – преди време хърватският министър на външните работи подхвърли, че Загреб има намерение да прати свой контингент в Косово. Верни на своите рефлекси да са крайно внимателни към всичко, което идва от Хърватия, в Белград раздуха ситуацията като казаха, че всъщност някогашната съседна югорепублика има намерение да си прави своя база в Косово, значи на територията, която е „исконно сръбска”. Е, после всичко се изясни, „компютрите станаха компоти”, като в един анекдот, изказаното намерение скара политиците в Загреб, Вучич остана доволен и като изпечен интригант на изхода от цялата ситуация излезе „целият в бяло”.
За да застане до Столтенберг в понеделник с получени от него гаранции, че „такова нещо” няма. Спете спокойно…
