Той е свикнал на ред и дисциплина, дори повече от останалите, защото такова му е задължението като курсант във военния университет, но е изграден като характер, като интелект и като високообразован и талантлив млад мъж. Говори свободно, без да се притеснява и говори така, сякаш винаги е знаел и знае какво да каже, а той наистина знае, дори и може. Той е курсант младши сержант Иво Христов от втори курс в Националния военен университет (НВУ) „В. Левски“ във Велико Търново, с когото ни запозна преподавателят в НВУ, гл. ас. д-р Георги Баев.
Иво Христов е фотограф. Той е от Троян. Има роднини, които са военнослужещи. Кръстникът му е бивш военен също. Те го донахъсват, както сам казва, за да кандидатства във военния университет. Казали са му, че няма да съжалява, ако избере да стане офицер. Най-добрата му приятелка курсант старши сержант Ана Пандурска от „Инженерни войски“ вече е в 4-и курс в НВУ. Той също избира тази специалност.
„Имам интерес към фотографията от преди може би около десет години. Този интерес стартира внезапно. Моята сестра загина в катастрофа в Сан Диего, САЩ. Тя имаше един дигитален апарат. Изглеждаше доста сложен. Реших да го разгледам и направих страхотни снимки с него. И така нещо се запали у мен, но не го приемах сериозно, докато мои приятели не започнаха да ме викат на различни състезания, където ги снимах. Аз съм самоук в много насоки, включително и с китарата. Започнах да снимам и хората ми харесваха снимките.“ Така започна разказа си пред екипа на военния вестник курсантът фотограф. Той определя себе си като портретист. Решава да снима и с времето да си събере пари за по-скъп апарат. След известно време успява да си купи професионален апарат, няколко обектива и раница.
Малко след като завършва средното си образование, се сдобива със собствената апаратура и започва да снима доста по-сериозно. Учи се от български и чуждестранни професионалисти, хора, които си изкарват прехраната с това. Така взема идеи за работата си.
Вкъщи има собствено студио и си е изработил черно платно, което, като се опъне, е като заден тапет и така портретните му снимки стават наистина невероятни. Много хора искат да ги снима. Така решава, че това хоби може да му стане работа. Така постепенно решава да приложи хобито си и във военния университет. В началото не са гледали на него сериозно, но се доказва с работата си. Заснел е военен караул в присъствието на военния министър. Снимал е и в щаба на военния университет.
В един караул снима паметните моменти, поднасянето на венци, почетните караули. Обича да снима и издигането в звание на офицер, което за него е особено тържествено, паметен ден.
В портретната фотография го привличат емоциите, усмивката, които дават идеи за размисъл. „Ако един човек се е усмихнал, значи е щастлив. Но той може вътрешно да не е щастлив. Това ме запали, че в една портретна снимка може да има милиони идеи“, смята Иво Христов.
Попитахме го каква снимка би избрал, ако трябва да кандидатства за наградата „Пулицър“, която преди няколко години беше спечелена от Стоян Ненов, бивш фотограф на военния вестник, който в момента работи за голяма и престижна световна новинарска агенция. „Такава снимка имам, това е нашият началник на НВУ „В. Левски“ бригаден генерал Иван Маламов, застанал пред целия батальон и ги води, като се изнасят за тържествен марш на университета, а зад него е военният караул със знамената и бойното знаме. В строеви крачки минават и са заснети как гордо са вдигнали брадите си, с официалните униформи маршируват. Зад строя са бойните машини. Тоест, на една снимка събирам всичко от военния университет“, споделя фотографът на НВУ.
Обработва снимките си малко. Поизчиства ги, но не прекалява, като ползва компютърна програма. Когато снима през деня, не се изисква много обработка на снимката, но когато се снима в студио, тогава светлината е изкуствена, а тогава повече неща изпъкват, защото портретната снимка е само човекът, нищо друго около него, когато изпъкват всички детайли, някои от които не са особено приятни, и човек иска леко да ги промени, за да се дооформи снимката и да стане тя почти съвършена.
Той има план за бъдещето си, какъвто немного млади хора на неговата възраст са готови да обмислят. Когато завърши, иска да изработи годините по договор в армията и след това, ако има достатъчно средства, да си отвори фотографско студио. Така съчетава професията си с хобито си. Вече има и наследник – едно момиче, курсант Елена Павлова, първа година във военния университет, която също снима. „Тя ми показа как снима и трябва да призная, че има идеи. Много се радвам, че имам помощник и когато ме няма, тя е мой заместник“, казва още курсант Иво Христов.
„Сони алфа 3“ е името на съвършенството
Почти всеки ден, когато влиза в социалните мрежи, понеже е последвал професионалисти, които сериозно се занимават с фотография, вижда, че те го имат този апарат. „Сони Алфа 3“ – това е любимият му апарат, за който мечтае. „Това е страхотен апарат, който прави невероятни снимки. Те дори нямат нужда от дообработка, едва ли не. Сурова е цената му за един курсант от военния университет. Тялото на апарата е на стойност 4 хил. лв., а с обикновения 50-мм обектив за портретни снимки цената скача до 5200 лв.“, признава евентуалният бъдещ генерал и настоящ фотограф на военния университет курсант младши сержант Иво Христов.
Попитахме го малко и на шега кое е по-важно – апаратът или задапаратното устройство. „Бих казал, че отговорът е – по-голям процент от едното и по-малък от другото, но със сигурност и двете. Ако си сръчен в ръцете, можеш от малките неща да направиш големи. Имаше такава ситуация съвсем наскоро. Извадиха един служебен апарат – съвсем обикновен, с нормално тяло, обектив, и един приятел от моето класно го видя, направи снимки и ги хареса. Аз му показах едни много леки настройки – изкуствена светлина, момент на затвора, блендата колко да е разширена и след това той видя, че с тези малки настройки постигнахме много по-добри резултати в снимките. Тоест стигаме до извода, че задапаратното устройство, изглежда, е по-важно“, категоричен е Иво Христов.
