Най-източната точка на България като метафора на исторически възходи и падения.
Фарът в Шабла е обвит в мистика. Тя става видима особено в буреносни дни, когато той е единствено спасение за моряците, изгубени сред високите вълни на Черно море и блъскани от силните, поривисти ветрове. На всеки 20 секунди лупата на фара се завърта и дава верен ориентир за брега и надежда, че и този път морската прегръдка ще пусне изнемощелите рибари и те ще усетят пясъка с дъната на лодките си. Това е най-старият, най-високият, най-източният фар по крайбрежието ни и единствен е боядисан в бяло и червено, на хоризонтални ивици.
Навремето той свети с ацетиленов или маслен газ, а самата леща се върти в живачна вана. Лупите излъчват два къси и един дълъг сигнал. Зад дебелите лупи се крие огромна крушка, която дава вярната посока на корабите. Цялата тази система отпреди век стои монтирана и сега – с тръбите, които се вият нагоре цели 32 м височина, с бутилките с налягане от 180 атмосфери. Но това са спомени от историята. Съдбата на газовото осветление на фара е решено от една счетоводителка. Газът идвал от преработката на нефт от близкото предприятие „Нефт и газ“, а нея я домързяло или не знаела как да фактурира газа за военните от съоръжението. По-лесно било да фактурира ток, защото сметката за тока на Министерството на отбраната била една. А за газ нямало. И заради счетоводителката се наложило фарът да мине на ток, разказва Ташо Димитров, един от петимата пазители на фара. Службата му на фара започва от 1992 г., когато наследява вече 100-годишният легендарен фараджия бай Иван. Точно тя обаче го прави исторически значим – Ташо Димитров е първият българин, станал европеец. На 1 януари 2007 г. Ташо е на дежурство във фара – най-източната точка на България, а точно тогава страната ни става член на европейското пространство.
Историята с газа, тока и счетоводителката е част от легендите от социализма. В мътните времена на Жан-Виденовото правителство през 1996 г. командирът на фараджийската служба Трифон Трифонов решава, че не се знае какво става с държавата, и казва – За 150-годишния юбилей не се знае какво ще стане, ама дай да направим нещо за 140 г. от построяването на фара. Така Трифонов собственоръчно измислил две странички послание към бъдните поколения. Пророчеството към поколенията било запечатано в специална урна по подобие на капсулата на времето и поставено в специално издълбана ниша. Попът на Българево изработил плочата отвън и я надписал, като накрая направил опело. Така военните от бурните 90 години на миналия век решили да съхранят опита, уменията за идните питомци на България. Завещали плочата да се разбие, а урната да се отвори през 2056 г. – на 200-годишния юбилей от построяването на кулата.
Иначе фараджиите се гордеят, че са пазители. Не само защото фарът е елемент от националната ни сигурност. „По времето на бай Иван е имало дървена лодка за ловене на риба – ей я там, на трески. Но още не е бракувана. След това имаше пластмасова, но ни я взеха по времето на вицеадмирал Манушев, уж да правят промени. Имахме прекрасен бинокъл, истински „Карл Цайс“. Взеха го и него, уж за службата, замина „по направление“, разказва Ташо Димитров. Преди много години имало и сирена за звукова сигнализация. Старият фараджия дядо Иван я дал за ремонт и повече не се е върнала. Последното освежаване на боята на фара е от 2006 г. за 150-годишнината. „Тогава дойде капитан I ранг Кукуров, таман беше слязъл на брега от подводницата като командир. Беше с една група алпинисти като него. Цял ден висяха по въжетата и боядисваха. Ние му дадохме боята, осигурена ни от командирите. Уж беше силиконова и цветовете щяха да са трайни, ама на следващата година цветът избеля. Ама с толкова пари, толкова, смее се Ташо Димитров. През 2016 г. – за 160 г. не чествахме и не направихме нищо, сега сме на 165 г., след 5 години идва 170 г., па да видим. Ташо е на работа при военните, но не е военизиран. „Само козируваме, но от привилегиите на военните не се ползваме“, казва той.
Но като професионален туристически гид разказва историята на мистичния фар. Всеки, който иска да се качи най-отгоре на височина 32 м, трябва да мине точно 134 стъпала. Фарът е строен от турците, а вътрешните метални стълби, които, изглежда, ще надживеят всичко останало, са монтирани от румънците по време на румънската окупация на Добруджа. Макар официално да се смята, че фарът е строен в края на Руско-кримската война през 1856 г., има извори, според които през 1848 г. оттук минава френски пътешественик, който оразмерява фара на Шабла. На крайъгълен камък пък е открит надпис „1196 от Хиджа“, което означава 1768 г. – годината на строителството му. Всъщност през 1856 г. турците възстановяват стария фар, когато е построено и старото жилищно помещение, залепено за основното тяло на съоръжението.
Турците удивяват с архитектурата си, защото шабленският фар е по-малко копие на Александрийския. Основата е с кръстовиден купол. Нагоре кулата е осемстенна и е висока 17 м. Никъде за строежа на дебелите 1,20 м стени не са използвани желязо и бетон. В зидарията има сводове, които изпълняват ролята на трегер в съвременното строителство. Фарът е граден с хоросан и счукана керамика вътре – така, както са строили римляните и византийците. Този начин на градеж продължава и по време на османците. Счуканата керамика е важна, защото обира влагата, обяснява технологията Ташо Димитров. Градежът е идентичен с този на крепостта „Кария“, която е на метри от фара. Дори и след толкова време и в момента на фара има един работещ фоторезистор от 1935 г.
Всичко това би било просто туристическа атракция, но понеже тук е най-източната точка на България, фарът носи и духа на исторически темели. Едва през 2056 г. мистичният фар ще отвори тайните и бъдещите поколения ще видят тегобите и надеждите на предците си.
