Колкото повече времето минава, толкова повече се чудим на какво се основаваха надеждите, че на заседанието на Съвета на Европейския съюз в края на юни двете наши съседки – Република Северна Македония и Албания, ще получат правото да стартират преговорния процес за членство. Всичко бе толкова ясно предварително, че дори и моя милост, винаги крайно предпазлив в политическите прогнози, става ли дума за Северна Македония, бях категоричен преди няколко заседания в Люксембург, че Скопие няма да получи заветното консенсусно „да”. Да не говорим за Албания, чието държавно ръководство бе наясно със ситуацията, разположението на силите и настроенията в ЕС много отдавна, не хранеше излишни илюзии и затова разочарованието бе в рамките на поносимото.
Албанският премиер Еди Рама отскочи работно до София, срещна се с хората от служебния кабинет и с президента Румен Радев и пиейки свежа вода от извора, дори не остана изненадан, че тя и този път ще бъде студена. Което не му попречи, като стана ясно, че и този път страната му остава в чакалнята на ЕС, да се пошегува с приятеля си Зоран Заев, премиера на Северна Македония, като го предупреди, че не изключва българите да поискат наименованието на страната от „Северна Македония” да стане „Западна България”.
„Шегичката” беше достатъчно несръчна
дори и за вече шлифования политик Рама, защото удари по крайно изострената чувствителност на Заев и екипа му, които се чудят как да обяснят на гласоподавателите си поредния български отказ за старт на преговорния процес. Еди Рама пък, за да забие ножа до дъното, подхвърли, че ако това със „Западна България” се случи, Скопие отново ще трябва да се върне в рамките на дълголетния си спор с Атина, решението на който се случи чак тогава, когато край Вардар решиха да преглътнат това „Северна” в името на държавата си. Е, доколко наистина са го приели и преглътнали, може да се спори, защото протестите против Преспанския договор никога не са преставали.
Хайде да бъдем на чисто – ще го кажа още веднъж: и в Скопие, и в Тирана политическите елити нямаха особени илюзии, че в последния момент преди заседанието на висшите органи на ЕС нещо може да се случи. Освен визитата на Еди Рама и неговият колега Заев дойде в София, поизтеатралничи пред микрофоните и камерите колкото можа, видя се с когото трябва, каза каквото му беше на душата, но то не срещна достатъчно разбиране у българските му домакини. В това отношение служебните български власти и легитимният държавен глава бяха откровени напълно пред Заев в две неща: първо, че България държи на европейската интеграция на Република Северна Македония и ще я подкрепя. И второ, че поради неизпълнението на важните искания от страна на София на този етап не можем да дадем подкрепата си и да „пуснем” Скопие да стартира преговорите си с ЕС.
Така че Скопие и Тирана отново са на стартова позиция да се преборят за правото да започнат преговорния процес за членство. Като продължение на казаното дотук ще допълня, че първите стъпки, които се предприемат в двете съседни столици, показват точно това – че там са били напълно наясно за поредния отказ и затова са начертали вече своите програми, или пътни карти, за преодоляване на отказа в бъдеще. Което пък поражда някои въпроси, основани на конкретни
политически действия и публични изяви на лидерите
на тези страни.
Президентът на Република Северна Македония Стево Пендаровски даде да се разбере, че в Скопие са готови да преоценят своята стратегическа позиция за необходимостта от членство в ЕС. След като активното лобиране сред страните членки против България, на което бяхме свидетели през последните месеци, не донесе резултат, сега оттатък границата щели да се ориентират по-ефективно в изпълнение на договореността за стратегическо партньорство със Съединените щати. Спомняте си, и друг път сме писали, че до въпросните договорености се стигна през май 2008 г., след като на Срещата на върха на НАТО в Букурещ Република Македония не получи покана за членство в Алианса въпреки оценката, че от трите кандидатки тогава – Албания, Хърватия и Македония, тя е най-готова. Гръцкото вето блокира поканата, което пък даде основание на тогавашния президент на САЩ Джордж Буш да обяви, че Вашингтон и Скопие ще сключат договор за стратегическо партньорство, в рамките на който Република Македония ще се чувства също толкова комфортно и сигурно, както, ако беше станала член на НАТО тогава. Някакъв вид компенсация бе този акт от страна на администрацията на Буш заради неизпълненото от американския президент обещание, че още в румънската столица Република Македония ще влезе в Пакта.
Оттогава изтече много вода, много неща се промениха. Северна Македония вече е формален и ефективен член на НАТО. Но това очевидно не топли политическия елит в Скопие, който вече не вярва на принципите и критериите за членство в ЕС, щом като държавният глава Пендаровски заявява, че ще търси подкрепата тъкмо в онези договорености отпреди 13 години, които
превърнаха Северна Македония в стратегически партньор на Вашингтон
на Балканите.
Ако ме питате мен, понеже познавам Пендаровски, идеята му е, ако това е възможно, Съединените щати с новата си администрация да станат най-активният лобист на кандидатурата на Скопие за членство в Европейския съюз. И тъй като и край Вардар, и в Тирана смятат, че единствено позицията на България е тази, която спъва двете държави, то лобирането би трябвало да бъде насочено тъкмо срещу София. Впрочем при завръщането си от Люксембург президентът Радев даде ясно да се разбере, че българското държавно ръководство няма да позволи „да ни бъдат извивани ръцете”, по думите на президента. Който има уши – да слуша, който не – си е негова работа.
Малко по-обрани бяха премиерът Заев и външният министър Буяр Османи. Заев се закани, че ще пътува за София колкото пъти е нужно: „отново, и отново, и отново”, за да намери решение на спора. Дали това означава, че все пак е приел препоръката да търси разбиране на двустранна основа със София, вместо да се оглежда къде би могъл да потърси подкрепа срещу българската позиция? Ако това е така, да беше дал и добър пример за промененото си разбиране, като назначи най-после посланик на своята страна в България. Османи от своя страна пък намекна, че основната причина за негативния резултат за старта на преговорите се дължи на един от най-важните принципи на ЕС, а той е решенията да се вземат с консенсус. И президентът Пендаровски не е чужд на това разбиране впрочем, което пък показва за пореден път странностите в политическата матрица край Вардар. Да се промени принципът на консенсуса само заради това, да бъде преодоляно ветото на София, означава, че елитът край Вардар
търси вратички да влезе
в преговорите с ЕС
по „втория начин”
чрез целево политическо решение, а не заради изпълнение на всички необходими критерии за членство.
Така Скопие и Тирана се впускат в новия цикъл на борба за започване на преговори с ЕС. Но нагласите в двете столици за това, как да продължи борбата, са съвсем различни. След като стана ясно, че Албания и Северна Македония няма да бъдат разделяни и ще вървят заедно, в Тирана имат намерение да продължат с реформите вътре в държавата и изпълнявайки препоръките от страна на Брюксел, да посрещнат новите предизвикателства по-готови, отколкото са сега. Един разумен и прагматичен подход, който се различава коренно от този на Скопие. Край Вардар смятат, че са толкова „напред с материала”, че няма нужда да променят или надграждат нещо, само е необходимо едно чуждо рамо „да натисне” София – и нещата да се решат. Да им имам самочувствието, както се казва.
Всъщност цялата сага със старта на преговорния процес за Албания и за Северна Македония породи един сериозен и обемен дебат за поредното „не” за двете държави. И не поражда ли нова силна вълна от евроскептицизъм в района на Западните Балкани.
Да, това наистина е тема за разговор.
