Генерал-майор от запаса Иван Парапунов завършва Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия през 1969 г., Военната академия в София през 1980 г. и Военна академия в Москва през 1990 г. Започнал е службата си в 25-и изтребително-бомбардировъчен авиополк „Чешнегирово”. Заема длъжност като заместник командир по летателната част и командир на 10-и смесен авиационен корпус, командир на 26-и разузнавателен авиополк в Добрич, командващ авиацията на ВВС, началник на управление „Авиация“ в Главния щаб на ВВС, заместник-началник на Главния щаб на ВВС. На 7 юли 2000 г. е удостоен със звание генерал-майор. През 2001 г. е военен аташе в Москва. За някои паметни случаи в живота си разказва о.з. генерал-майор Иван Парапунов.
От службата ми в авиацията, като изпитание, като преживяване, най-дълго ми е останал в паметта един случай. След като завърших Военновъздушното училище през 1969 г., бях разпределен със съвипускници в 25-и изтребително-бомбардировъчен авиационен полк. За кратко време ни дадоха много сериозна подготовка и започнахме като лейтенанти да носим бойно дежурство в състав на двойка денем със самолет МиГ-17. Ние в „Чешнегирово” давахме дневно дежурство, а в „Граф Игнатиево” – нощно дежурство. Но почти във всички летища се носеха дежурства и трябваше да се намесваме, когато имаше нарушения на въздушните ни граници. Може да се каже, че този случай през 1971 г. беше показателен за подготовката ни. Попаднахме в
сериозна и… комична ситуация
Около 30 мин., преди да завърши дежурството, ние с моя воден тогава и мой съвипускник лейтенант Николай Стоянов решихме да се изкъпем. Защото като млади хора бързахме след това да отиваме в Пловдив.
Влязохме в банята. И тъкмо се сапунисахме, прозвуча звънецът за тревога. Трябваше по най-бързия начин да сме в самолетите. Нахлузвам гащеризона на голо, обувам обувките без чорапи, грабвам якето и… бягам към самолета. Нормативът за излитане от подаването на сигнала беше 2 мин. Моят съвипускник и той бяга по същия начин. Влизам в самолета, слагам слушалките и чувам команда: „Запуск и излитане незабавно!”. И излетяхме. Ние бяхме готови на всичко. Всъщност не знаех накъде ще ни насочат, дали не е към турската или гръцката граница.
Излетяхме. И какво се оказа? Насочиха ни южно от София. На 7000 м височина самолет нарушител, влязъл от Югославия извън трасето, връща се обратно в Югославия и пак в България…
По това време се изграждаше противовъздушната отбрана на София и вероятно имаше интерес към нея. Самолетът, малък пътнически, се оказа „Комета 4”, така беше изписано на борда му. И от земята ни подават команда да го принудим да кацне на летище „София”. Застанах до крилото му с моя МиГ-17 и му нареждам да кацне с приетите знаци. В началото той не изпълняваше командите, отидох по-плътно до крилото и му показах, че ще го ударя нежно с крилото, защото видях, че вътре има пътници. На мига си спомних случая, когато в района на Петрич беше свален пътнически самолет, по който беше открит огън.
Принудихме го да кацне на Летище София, виждам, че го обградиха цистерни, останахме още няколко минути над летище „София” и получавам следната команда: „За вас кацана на летище „Доброславци“. Ами сега? Аз знам как сме облечени, как ще кацнем? Докладвам – имам гориво, да се върнем на „Чешнегирово”. Пак ни казват да кацнем на „Доброславци”. Повторих, че имам гориво да се върнем в „Чешнегирово” . Но бе заповядано: „Изпълнявайте кацане в „Доброславци”!
Кацнахме и насреща идва една черна „Волга”. Представих си, че е командващият авиацията генерал-майор Желязко Желязков, а той беше много строг и си викам, сега, като ни види в какво състояние сме, какво ли ще става с нас? Но се оказа, че е тогавашният командир на полка полковник Недялков. Той ни покани – хайде, момчета, слизайте. Слизаме срамежливо, вижда се, че сме без чорапи, че не сме облечени както трябва. Полковникът се хвана за главата. Но дойдоха и летци, командирът заповяда веднага да ни донесат бельо. След половин час излетяхме отново за „Чешнегирово”.
Но основното, което искам да кажа за случая, е, че като лейтенанти ни дадоха бърза подготовка, бяхме готови по всяко време на денонощието за саможертва. Не съм се замислял, че нещо може да ни се случи.
Още един комичен случай. При пробно вдигане на дежурство с други мои колеги бягаме и скачаме от движение отзад на крилото и от крилото вътре в самолета, а не по стълбичката. Мина проверката. Тогава полковник Рибалко – един от проверяващите, бог да го прости, извика: „Я елате тук, вие защо така се качвате в самолета. Знаете ли, че като нарушите лаковото покритие на самолета, с колко се намаляват аеродинамичните му възможности?” Но той си беше такъв. Винаги намираше начин с нещо да се пошегува.
Дали съм имал критични ситуации? Няма летец, който да не е имал. Но пилотът сам си създава повечето от тях в процеса на желанието му да се самоусъвършенства, да овладее пълните бойни възможности на самолета. Курсът за бойна подготовка е даден, бих казал, за средно ниво авиатори, за масово обучение. Но всеки се стреми към съвършенство. И започва да прави неща, които не са в този курс за бойна подготовка. Някои заплатиха с живота си. Но това пак е в процеса да овладеят напълно самолета.
Имам общо към 3200 ч нальот. Аз съм правил по 250 летателни часа на година заедно с инструкторските. И не съм се чувствал напълно уверен, че мога да владея самолета. Да не се заблуждаваме – колкото и да е подготвен, с малко летателни часове всеки губи навиците си…
Друг случай ? Е, не мога да забравя и този. На един сбор във военен комплекс „Чаралица” тогавашният министър на отбраната Димитър Луджев се срещна с висшия команден състав на Българската армия. Изнесе една реч, в която каза с пренебрежение – вие всички тук сте номенклатурчици. Възмутих се страшно много, бяхме току-що произведени генерали, станах и казах: „Господин министър, вие обидихте мен, обидихте и всички тук, като ни нарекохте номенклатурчици. Но аз, да знаете, като съм излитал по бойно дежурство, никога не съм носил в кабината на самолета си портрета на Тодор Живков. А доколкото знам, вие сте си го имали във вашия кабинет”. Тази моя реплика се разпространи и видоизмени, но това е истината. Много хора се опасяваха, че ще бъда уволнен, но това не се случи. Два дни след случая в „Чаралица” тогавашният министър-председател Филип Димитров излезе пред пресата и заяви, че в армията има млади генерали, млади командири, които са способни, и ние трябва да им гласуваме доверие и не трябва да ги отблъскваме. Впоследствие, като се срещнахме с министър Луджев, разговаряхме и личеше, че той изпитва някакво уважение към мен.
Бях и три месеца аташе по отбраната в Москва. Върнаха ме реципрочно, защото нашата държава откомандирова военния аташе на Русия. Разбирам напълно случилото се, това са дипломатически неща. Но съм разочарован, че, след като се върнах, министърът на външните работи Надежда Михайлова ми каза – ще се погрижим за вас. Никой повече не ме потърси за нищо. Това е, съдба…
Второто ми голямо увлечение след летенето беше спортът. Най-любимият ми спорт е волейболът. В моя роден град Разлог имахме една от първите спортни зали в България. От 9-и клас играех в мъжкия отбор на „Пирин” – Разлог, който беше в „А” група. Бях включен в националния младежки отбор, но поради контузия в кръста не можах да отида на лагер за подготовка. Не играх година.
Брат ми Радко Парапунов също играеше в отбора на „Пирин”. Запалих по-късно и неговите синове. На моя зет чичо му е Димитър Златанов. Благодарение на тази наследствена традиция внукът на моя брат – Радослав Парапунов, сега е в националния отбор по волейбол. След 5 години, които изкара в Хаваите, бе обявен за волейболист №1 на САЩ. Завърна се у нас и бе включен в националния ни отбор. Каза ми – дядо Иване, аз искам да играя за България и всичко, което зависи от мен, ще го направя. Е, допуска някои грешки в играта, но, като се видим, ще му ги посоча.
