Едно откровено интервю с командира на Зенитно-ракетния дивизион в Плевен за предизвикателството да ръководиш хора под пагон.
Намираме се на територията на Зенитно-ракетния дивизион към 2-ра Механизирана бригада в Плевен. Конкретна причина няма, нито определена новина, освен че наскоро редник Димитър Димитров от личния състав на в. ф. 38220 покори вр. Кала Патар в Хималаите – премеждие, което в. „Българска армия“ вече описа преди няколко броя.
С други думи, оказва се, че формирования като Зенитно-ракетния дивизион в Плевен не са чест обект на общественото внимание. В интернет има само кратък репортаж на Военния телевизионен канал от април миналата година за мерките срещу COVID-19, предприети от командния и личния състав. Тоест длъжници сме им дори ние, военните медии. Решаваме да поправим този пропуск с настоящото интервю.
За предизвикателствата и трудностите, за войсковия живот и учебната подготовка разговаряме с командира на Зенитно-ракетния дивизион в Плевен подполковник Милен Върбанов.
– Г-н подполковник, Вие вече близо година сте командир на Зенитно-ракетния дивизион в Плевен, с какви предизвикателства се срещнахте, накъде са насочени Вашите усилия?
– Предизвикателствата са ежедневни, тъй като динамиката на учебната дейност е висока. Много рядко има дни, които не са с висока динамика. Тя е свързана както с физическо, така и с психическо натоварване. Предизвикателствата се определят преди всичко от самите нас. Човек, обучавайки се, тренирайки, достига едно определено ниво, което трябва да поддържа. На това ниво военнослужещият започва да изпълнява машинално някои действия, а това води до застой и е необходимо да се постави цел, някакъв връх, който трябва да се постигне. Но не на всяка цена. Хубаво е целите или върховете, които си поставяме, да са преодолими.
– Да, така е. Това не зависи само от личния състав, въпрос е и на техника, на поддръжка, на финанси – всички тези неща са важни. Добре, а каква точно е спецификата на дейността на Зенитно-ракетния дивизион? Вие отговаряте на противовъздушната отбрана най-вероятно, нали така?
– Зенитно-ракетният комплекс ОСА, с който сме въоръжени, представлява мобилна единица, която притежава високи маневрени възможности, достатъчна огнева мощ и вероятност за поразяване на въздушните цели, които летят в широкоскоростен интервал. Също така осигурява откриване и обстрелване на въздушните цели. Характерното за този зенитно-ракетен комплекс е, че той е напълно автономен за разлика от всички останали, независимо на какво въоръжение са. Следващият зенитно-ракетен комплекс, който има същата автономия, е разработен на базата на ОСА. Това е 9К330 ТОР, разработен от Руската федерация, но не е на въоръжение в Българската армия. Тоест ОСА има възможност да търпи модернизация.
– Вие очаквате ли такава?
– Към настоящия момент не се очаква такава. Засега модернизацията на комплекса не е на дневен ред, тъй като настоящите му възможности напълно удовлетворяват задачите, които изпълняваме. Участвали сме в доста международни учения и съвместни летателни тренировки, като например „Самотна котка 2002”, Cooperative Key 2001, „Тракийска звезда 2019”, „Тракийски орел 2020”. Конкретно за тази година разчетите проведоха подготовка за учението на полигон Шабла в изпълнение на бойни стрелби, като характерното за тях беше, че за поредна година бяха изпълнени нощни стрелби, които се провеждат в спецификата на намалена видимост. Тоест признаците, по които се ориентират разчетите, са изключително ограничени и подготовката трябва да е на много високо ниво. Ние не участвахме със зенитно-ракетния комплекс ОСА, а със зенитно-ракетни установки ЗУ-23. До края на годината ни предстои да проведем учения с формированията от състава на дивизиона и участие в съвместна българско-американска летателна тренировка „Тракийска звезда-21”. Тя е насрочена за втората половина на юли. В такива международни учения разчетите демонстрират онова, което са научили по време на учебния процес, това, което са усвоили във военното формирование, затвърждават своите знания и умения. Имаме и възможност да търсим начини за използването например на нови тактически подходи за изпълнение на задачите.
– Вие делите един и същ войскови район с Единния център за начална подготовка в Плевен. Това е бившата Школа за запасни офицери „Христо Ботев“. По мое мнение базата ви не е цветуща, планирате ли някакви ремонти, обновление, провеждани ли са такива през годините след 1989 г.?
– След 89-а година до този момент е правен ремонт на един от корпусите, а в целия войскови район са правени ремонти за поддържане на сградния фонд – най-вече на покривни конструкции, за да не се получават течове, които да застрашат целостта им.
– А Вие, в лично качество Ви питам, срещнахте ли трудности, като поехте ръководството на дивизиона, или това си беше едно естествено продължение на Вашата кариера?
– Отстрани погледнато, изглежда, че би трябвало да бъде така, но някой може да си направи грешен извод, че нещата ще са много лесни. Не е така. Задълженията, а и не само задълженията, отговорностите към военното формирование и към подчинени, както и командири са изключително различни. Крачката, която се прави от нивото заместник-командир към нивото командир, е огромна. Естествено, човек през целия си живот се учи и не може да се каже, че се е сблъсквал с всичко. Винаги военнослужещият трябва да има готовност за нещо неочаквано, за нещо извън рутинното ежедневие.
